МОИТЕ ДОКОСВАНИЯ ДО БАГРЯНА

                                                                 Дора Колева

            Когато се запознах с Елисавета Багряна, бях студентка в последния курс и пишех дипломна работа върху нейното творчество. Още помня вълнението, с което ѝ се представих по телефона и изминах пътя до нейния дом. Навярно и тя беше прочела в очите ми възторга и влюбеността – за това свидетелства сърдечният автограф на нейните „Избрани стихотворения“ (1964). През годините получавах с лично адресиран текст всяка нейна книга или поредно издание на стихотворенията ѝ, но този първи автограф ми е особено скъп.

Въпреки че беше на повече от седемдесет години, Багряна ме порази с красотата и женствеността си. Поетическото лице, което носех в съзнанието си, органично се сля с човешкото ѝ обаяние. Всичко у нея беше величествено и същевременно просто, сърдечно, естествено. Това беше първото ми впечатление от нея, доловено интуитивно, с обожествяващите млади очи, но останало трайно и непроменено във времето. От облика ѝ се излъчваше онази въздействаща сила, която идва от благородството на дарбата и която е присъща на белязаните от съдбата.

После, когато имах възможност да я виждам още много пъти, все повече се убеждавах, че със самата си личност Багряна внушава представа за твореца. В осанката, в облеклото ѝ имаше премереност, вкус, стил. Външно сдържан, гласът ѝ се отличаваше с дълбоко скрита експресия, с широк диапазон на интонацията. Понякога звучеше трепетно-нежно, друг път с клокочеща радост или пък унило, с тъга. Така се менеше и изразът на лицето ѝ.

В паметта ми образът ѝ е неотделимо свързан с атмосферата на нейния дом на улица „Неофит Рилски“, 58. Само веднъж ѝ гостувах в къщата в Бояна. Холът, в който тя посрещаше многобройните си посетители – приятели, почитатели, журналисти, носеше печата на личността ѝ. Тук витаеше духът на артистичност и творчество. Портретът на младата Багряна, дело на художника Иван Табаков, създаваше усещане за нейната извисеност и настройваше романтично. Поетесата обичаше този портрет. Виждам сега, че с картичка-репродукция от него ме е поздравила за новата 1978 година. Много по-късно в хола се появи портретът в бяло от художничката Милка Пейкова. В своеобразна сроденост с тези портрети на поетесата се намираше царственият и иконообразен лик на Десислава – репродукция от боянските фрески.

            Времето тук течеше забавено, в органичната му свързаност с миналото, с хора и гласове, които живееха в емоционалната и богата памет на поетесата. Винаги, когато напусках този дом, имах чувството, че съм била в друг, особен свят.

            Поради това, че от средата на 70-те години живеех и работех във Велико Търново, разговаряхме и по телефона. Обикновено се обаждах аз – във връзка с творчеството ѝ или просто да я чуя; тя – за да ме поздрави по някакъв случай. С вдигането на слушалката познавах неповторимия тембър на нейния глас.

*

            Общуването с Багряна за мен беше равнозначно на школа за поведение. С непосредствения си пример тя ми внушаваше благоговейност към учителите, толерантност към колегите, преданост към приятелите. И най-вече вярност към собствената личност. Имаше свои принципи, свои проверени житейски мъдрости. Казваше: „Преди всичко здраве“, или: „Каквото е писано.^“ Спомням си в началото ме съветваше: „Трябва да изживееш и съпружеството, и майчинството. Даже да е свързано с разочарования, това познание разширява душата и обогатява духа.“

            При цялата сдържаност и премереност в поведението си, тя беше способна на сърдечна отзивчивост, на топъл, запомнящ се жест. През мразовития февруари на 1979 година бях дошла в София във връзка със защитата на кандидатската ми дисертация върху прозата на Илия Волен. Обадих ѝ се по телефона със суеверното чувство, че нейното пожелание ще ми донесе успех. Доловила безпокойство в гласа ми, тя каза, че иска да бъде на защитата, за да може с присъствието си да ми бъде опора. Беше боледувала, все още с температура, но дойде.

            Въпреки романтично устроената си душа, Багряна беше чужда на екзалтациите и външния патос. На моето възкликване по повод на нейна снимка от младостта: „Колко сте красива“, тя реагира без нотка на кокетство: „Въпрос на ретуш, на фотографско изкуство.“

            Спомням си, една привечер стояхме двете в здрачината на хола, обгърнати от атмосферата на нейните спомени. Неусетно за самата мен попитах: „Не мислите ли, че ако необикновената ви любов с Боян Пенев беше пренесена в бит, в семейство, нямаше да умре?“ Тя каза само: „Не знам, може би.“

*

У Багряна ме удивляваше спокойното, без тщеславие и без суетност изживяване на чувството за призвание. Радваше я признанието, но го приемаше като заслужено, защото имаше съзнание за стойността на творчеството си. То беше най-голямата ѝ утеха, смисълът на живота ѝ, защитната ѝ броня срещу огорченията, ударите, горчивите уроци на съдбата. Естетическите ѝ критерии и пристрастия бяха изпитани и трайни. В определени случаи като необходим урок съм си припомняла думите ѝ: „Никога не съм се увличала по модното. Винаги съм се стремяла да оставам вярна на самата себе си.“ Вярваше в бъдещето на поезията си, защото беше вложила в нея любовта и отговорността си към живота. Тя не пишеше, а изживяваше стиховете си. В буквалния смисъл. Ритъмът им възникваше от нейната същност, от походката, от настроението ѝ, а в безсънните нощи на творческо напрежение се въплъщаваше в словото. Само като проява на неотменима вътрешна потребност Багряна разбираше писането на стихове, а не поради някакви други съображения. Отблъскваше я небрежността, безотговорността към творчеството. В такава връзка припомняше колко бавно, с какво промисляне на всяка дума Владимир Василев пишел своите статии.

Едно от специфичните изисквания на Багряна към стиха беше: „да ми звучи.“ В звученето долавяше естественото дихание на поетическата реч, нейната изконна същност. Беше отказвала превод на стихотворенията си на немски език, защото ѝ звучали като чужди. Бях свидетелка на една такава „проверка“ на качествата на превода. През лятото на 1986 година заведох у дома ѝ една италианка – студентка по славистика. Тя беше превела няколко стихотворения от „Вечната и святата“ и Багряна поиска да ги чуе. Слушаше съсредоточено, а когато гостенката престана да чете, изказа предположението, че преводите са добри, защото като интонация са близки до оригинала.

*

С ясно съзнание за своята самобитност Багряна не изпитваше ревност по отношение на други творци. Съдя за това по спокойния толерантен тон, с който отдаваше всекиму дължимото. Но не като характеристика – тя избягваше да оценява другите, а доколкото пътищата им се преплитаха с нейните. Мисля, че предпочиташе да премълчи, отколкото да изрази неприязнено отношение.

Най-сърдечно и най-трайно през годините беше свързана с Блага Димитрова; чувала съм ласкаво да произнася името на Станка Пенчева. И в двата случая казваше просто: „Блага“, „Станка.“ Веднъж, докато търсеше ваза за цветята, които ѝ бях донесла, посочи красивия натопен букет с пояснението, че предишния ден ѝ е гостувал Георги Джагаров. Друг път по повод стихотворението „Графика“, посветено ѝ от Павел Матев, каза, че цени и обича „стиховете на Павел“.

Била съм свидетелка на топлите ѝ взаимоотношения с академик Петър Динеков, с фолклористката Елена Огнянова. Слушала съм хубави думи за сръбската поетеса Десанка Максимович, с която си кореспондираха, за френските ѝ приятели Роже Бернар и Ален Боске. Помня колко горчиво се чувстваше поради това, че в Стокхолм журналистката, която я интервюирала, неправилно предала думите, с които Багряна характеризирала впечатленията си от Анна Ахматова при първата им среща. Вместо „дълбок алтов глас“ интерпретацията била „груб мъжки глас.“ Деликатната и премерена в обноските си Багряна преживяваше тази грешка с истинско страдание.

*

Беше получила най-високо признание, беше удостоена с почести и награди и в същото време имаше някакво вътрешно притеснение. Веднъж по телефона, било е навярно в началото на 80-те години, с обезпокоен глас ми каза, че по западна радиостанция се излъчва цикъл лекции за нейното творчество. Запомних думите ѝ: „Кажат ли за мен нещо добро навън, очаквам някакъв удар тук.“ Като лично оскърбление беше изживяла шума около книгата на Блага Димитрова и Йордан Василев „Дни черни и бели.“ Възмущаваше се, че преди разгромителната статия във вестник „Работническо дело“, оттам ѝ поискали стихотворение.

С известна тегоба говореше и за своеобразните „поръчки“ от вестник „Литературен фронт“ за стихотворение по някакъв повод. Определяли ѝ срокове, а тя вече трудно виждаше, трудно работеше. Така и не я запитах защо все пак не отклоняваше тези покани или молби, които я измъчваха.

*

Разговорът за свидетелстването си в процеса срещу Вапцаров Багряна подхвана сама. Без да я питам. Не бих си и помислила да се докосвам до тази тема, въпреки че в битието си на университетски преподавател знаех предубежденията, натрупани в съзнанието на много млади хора.

Спомням си точно: говорехме за това как критиката е оценила творчеството ѝ и тя каза, че особено цени писаното от Пантелей Зарев, който пръв се е осмелил да признае, че Вапцаров се е учил от нейната поезия. След това продължи: „Ще ти разкажа това, което казах пред един съветски журналист тук, у дома.“

            Стефан Памуков вече публикува отговорите на Багряна пред съда точно така, както ги чух от нея и аз. От монолога ѝ в паметта ми са се врязали още няколко момента. За стихосбирката „Моторни песни“, която Матвей Вълев ѝ донесъл в деня преди процеса, тя каза: „Тези стихове ми харесаха; в тях открих нещо свое.“ За поведението си пред съда: „Ако бях говорила лошо, щеше ли Младен Исаев да извика: „Нека госпожа Багряна да говори и за мене.“ И с присъщата си вяра в справедливостта на времето завърши: „Един ден всичко ще се разбере.“

*

Багряна беше постъпила в болница за операция, когато излезе (мисля, че във вестник „Народна култура“) стихотворението „Вечерна песен“: „Изнизва се, изнизва броеницата / на дните ми човешки.“ Неговата печална мелодичност ме порази. Спомних си, че едното от първите две стихотворения, публикувани през 1915 година, също се нарича „Вечерна песен“ и суеверно си помислих: „Кръгът се затваря.“ Когато по-късно я видях и споделих тревогата си, тя се усмихна и каза, че никакви подобни асоциации не са възниквали в съзнанието и. Просто е написала стихотворението като израз на сегашното си душевно състояние. Изпълнена от безпокойство за здравето ѝ, аз бях възприела по-силно елегичната страна на творбата, отколкото нейния почти патетичен финал:

И радвах се, и много страдах –

но никога не те проклех,

а благославях те –

Живот!

*

До жизнелюбието на Багряна, но не като мотив и дух на поезията ѝ, а като реално човешко изживяване, усетих, че се докосвам през лятото на 1986 година. Говореше за новата си среща с Халеевата комета. Някога беше писала: „Знам, рядка гостенка на нашата планета, / за мене няма да изгрееш втори път“ и сега се удивляваше на собствената си съдба, белязана от знака на чудесното. В интонацията ѝ, в израза, в някаква непонятна за мен тръпка на душата ѝ долових окриленост, възвишеност, дарба да изживява ликуващата страна на живота. Беше много възрастна, а очите ѝ светеха с нещо младежко.

Не зная дали съм права, но имах усещането, че вярва в извънредното си дълголетие. На няколко пъти ставаше дума за Михаил Арнаудов и Дора Габе, които без малко не достигнаха своята стогодишнина. Пазеше се от падане, защото такава била причината за смъртта на Дора Габе. Привеждаше мнението на лекарите, че сърцето ѝ е сравнително добре, че като биологическа даденост има много хубаво дишане. Веднъж на моето подхвърляне: „Никъде не е казано, че като навърши сто години, човек трябва да умре“, тя живо и утвърдително откликна. Стори ми се, че в моите думи беше чула собствените си мисли.

Казваше, че за младия човек е лесно да говори за смъртта, защото му изглежда много далечна. Имаше предвид и своите стихотворения във „Вечната и святата.“

*

Истинското чудо на своето дълголетие Багряна виждаше в съхранената си до късно способност за творчество. Може би по-силно отколкото в младостта си изпитваше удовлетворението от сътворяването. Пазя машинописни варианти на нейни стихотворения, подарени ми преди да са дадени за печат; имаше случаи, когато, водена от нетърпението да сподели творческата си радост, искаше да ми прочете новото си стихотворение по телефона.

Една вечер, след като беше излязла моята книга „За поетиката на Багряна“, тя ми телефонира и с развълнуван глас ми съобщи, че току-що ѝ се обадил публицистът Стоян Стоименов. Казал ѝ: „Багряна, прочетох една книга за Вашата поезия. Едва сега я разбрах истински.“ Багряна се радваше заради мене. Искаше и аз да изпитам чувството, чиято ценност тя най-добре знаеше.

*

Последното ми гостуване на „Неофит Рилски“ 58 беше през зимата на 1989 година. На вратата ме посрещна Надя Петкова, секретарката на Багряна, една влюбена в поетесата жена.

Багряна седеше в креслото в дъното на хола. Беше облечена в рокля от кадифе и наметната с шал. Лицето ѝ беше озарено от някаква вътрешна светлина, осанката ѝ внушаваше представа за царственост.

Разговорът се водеше главно от госпожа Петкова. Тя с въодушевление разказваше за неотдавнашното участие на Багряна в поетически вечери в Ленинград, за огромното почитание, което са ѝ изразили руските писатели. Багряна искаше да участва пълноценно в разговора, но понеже не чуваше добре, стори ми се, че това я изморява.

Когато си тръгнах, спрях до вратата, сякаш предчувствах, че я виждам в този дом за последен път. Тя седеше в дъното на хола, някак отдалечена от нас, съсредоточена и унесена в някакви други светове. Помислих си: какви ли гласове, какви ли тайни на битието чува и вижда сега, когато слуша и гледа с душата си.

Духът придаваше величественост на това вече отпаднало тяло.

Когато я изпращахме до вечния ѝ дом, изглеждаше съвсем смалена.