„Корените“ на Василен Васевски

роман,
първо издание, 2020 г.
меки корици, 132 страници
издателство „Потайниче“

Разтворени във времето

Миролюб Влахов – Миролич

          След изненадата, ръкописът на Василен Васевски, вече превърнал се в книга, побърза да запокити – небрежно и някак предизвикателно – впечатленията ми от текста в поне половин дузина неочаквани посоки. Както и към много въпроси, обединени от основния: какво всъщност държах в ръцете си?

         Това истински роман ли бе? Исторически или на съвременна тематика? А може би футуристичен! Мемоари или камерен дневник? Семейна сага ли бе направил опит да представи автора или личната си биография? Или пък родово изследване, реализирано през призмата на времето и разстоянията и осъществено чрез палитрата на болките и търсенията на емигранта, който не само оцелява в досадното и безпощадно ежедневие, интегрирайки се в напълно нова, макар и дълго бленувана социална и културна среда? С навлизането в работата по ръкописа отговорът на въпроса за формата и конструкцията на повествованието започна да губи значението си.

         В „Корени“ авторът се връща столетие назад във времето и това не е само търсене на корена. Не е просто орисията на предците. Това са и техните мисли и вълнения и саможертвата им в името на националната кауза за обединение на българите от всички балкански територии – на което е посветена предимно първата част. Макар и достатъчно добре осветлени исторически, епизодите интерпретират преди всичко личните съдби и изживявания на предците, при това от няколко ракурса – на бащата, на майката, на детето, на бойния другар… Похват, който Васевски използва и в трите части, оставайки верен на аз повествованието и все пак поддържайки внимателно и последователно една основна разказваческа позиция. “Бях ту детето, израснало между четирите стени на старата къща, ту младежът, идвал по-късно тук, за да търси изгубената хармония на детството, ту мъжът на средна възраст, завърнал се на гости от чужбина. Съзнанието ми преливаше от образи и чувства.“ – уточнява той в края на втората част.

Основният разказвач, алтер егото на автора, се идентифицира преди всичко с твореца – художникът, писателят, изследвачът на миналото и на собственото си израстване. Той търси отговори, но намирайки ги – достатъчно ясно или не, сполучливо или не съвсем, – не се оставя да бъде заклещен в капана на обикновените, но всъщност вечни въпроси за смисъла живота, изкуството, любовта. Именно в тези страници – предимно във втората част – попадаме и на откъси, които на моменти са чиста (каквото и да значи това) белетристика – сюжетна, образна, въздействаща. Но и на мемоарни сцени или естетико-философски етюди посветени на рисуването и писането, на себеизразяването чрез багра и слово. Естествено, макар и не натрапливо доминиращо, Василен ни отвежда към смисъла и загадките на любовта. Към образа на жената, чиято обобщаваща еманация художникът реализира в портрети, които са винаги с притворени очи – какъвто е и портретът на Хедър, жената идентифицирана като най-важна в живота на основния персонаж. Лично на мен би ми се искало тук да има и по-детайлно развитие, но пък явно авторовия усет е подсказал, че все пак това може да навреди на друга една от основните линии – родовата памет и съдбата на поколенията.  „Реката е времето, което ни носи като есенни листа – безпомощни пред силата ѝ, без право на избор и възможност за промяна… A битието ни е онзи къс отрязък време, с който листото разполага, докато е на повърхността.“ – споделя разказвачът от повествованието.

            Вероятно би могло да се очаква в третата част да има повече вплътненост или поне тя да е изнесена по-осезаемо и извън представеното там – служебните ангажименти и открития още столетие (условно казано) по-късно на правнука на твореца от началото на нашия век. Изкушаващо ми се струва евентуалното развитие на линията на любовта, която в тази част е само загатната. Или на по-детайлното осмисляне от философско мирогледна точка на историческите аспекти, както и на тези относно изкуството, отношението между половете, съдбата на света, включително и овладяването на извънземното пространство.  Но не бих определил това като слабост или пропуск на повествованието. Защото Василен Васевски и тук остава  верен на търсенията си и на темата – корените на личността, на рода и тяхното оцеляване и развитие през вековете.

„С времето разбрах, че тайната е да пътуваш, но да не пристигаш.“ – заключава в края на романа авторът. След като малко преди това е споделил:

            „Разтварям се полека, а мислите ми гаснат като светулки. Бавно ставам едно с водата на живота…“

            Несъмнено „Корени“ е стъпка напред в израстването на Васевски като творец, в частност като белетрист – нова и различна, специфична и лична. Когато ръкописът бе готов и трябваше да го чета още веднъж няколко пъти се улових, че съм спрял да следя редакторски текста. Бях потънал в мислите на разказвача, преживявах споделеното, вълнувах се, чувствах се във времето, което течеше в момента.

             Бях се разтворил в историята…
Надявам се всеки, които разтвори тази книга да изживее същото.

 Миролюб Влахов – Миролич

  Василен Васевски е роден през 1969 г. в гр. Сливен, България. Занимава се с изкуствo повече от 20 години, от които 15 г. живеe и работи в Чикаго, САЩ, където e доцент по рисуване в Илинойския институт по изкуство. През 1997 г. завършва “Живопис” в Националната художествена академия в София, а през 2003 г. „Комерсиални изкуства“ в Индиана-Пардю Юнивърсити, Форт Уейн, САЩ.
Участвал е в множество изложби в различни галерии и музеи в САЩ (Чикаго, Ню Йорк, Индианаполис, Хюстън, Форт Уейн, Ню Орлеанс) и Европа (България, Щвеция, Хърватия, Германия, Швейцария). Носител е на няколко награди, измежду които наградата на Съвета за изкуство на щата Илинойс (2007 г. и  2009 г.) и наградата на Гилдията на художниците на Скоки, САЩ (2013 г.).

 ВАСИЛЕН ВАСЕВСКИ, „КОРЕНИ“

 Върхът

  Част първа

Лежа тук – забравен, непотърсен, неоплакан – вече над век. Наоколо ми са заринати всички други, с които паднахме в първата загубена след многото спечелени от нас битки. Бог не беше ни оставял досега – затуй и до края ѝ не приемахме, че ще загубим. Оръжието ни познаваше единствено успеха, а враговете ни бягаха смразени, още щом чуеха съкрушаващото ни „Ура!“.

И все така бе – до сраженията за този връх.

И ето че аз повече от сто години се блъскам над отговора на въпроса защо ни победиха? Нещо не догледахме ли, нещо пропуснахме ли? Погрешно ли сторихме нещо… Тъй трябва да е било. Инак щяхме да издържим, да оцелеем, да отблъснем и прогоним неприятеля, за да довършим войната, която бяхме започнали. Какво още трябваше да направим тогава? Да бяхме издържали още ден-два или да беше дошло подкрепление навреме? А ако се бяхме скупчили там, където вразите удряха най-силно, или да бяхме почакали с оная, последната контраатака… Ех, пътища сега много, то човек се сеща за тях чак когато колата се обърне.

Върху ми тежат пръст и скали, изорани и надробени от куршуми и снаряди.  Природните стихии, които смътно усещам, отдавна излекуваха и заличиха раните на планината – същата тази планина, нападана без почивка ден и нощ три седмици преди да убият и мен. Отне им много мъгливи есени, снежни зими, нежни пролети и горещи лета на тия стихии докато заличат човешкото безумие. Сега там, в окопите, расте трева и пеят щурци, а над тях прелитат облаци и се реят птици. Дъждове първо измиха костите на убитите и после ги скриха дълбоко в земята, а отгоре им избуяха планински цветя. И само снагите им, цветовете и листата им, разлюлявани от вятъра, понякога нашепват някому за нас, лежащите отдолу. А звездите нощем ни търсят, докато легендата за нашата смърт се разхожда, бродеща между скалите…

Далеч, далеч, отвъд много планини като тази бях оставил дом, жена и син. Как ми липсват и днес, след сто години! Ах, да можех да ги зърна пак, поне за миг да им се порадвам… Но съдбата няма милост.

И друга болка ме мъчи… Терзае ме мисълта напразно ли умряхме с моите другари? След тежкото поражение, видях, загубихме и войната. Защо тогава се пожертвахме? Ограбиха и унизиха отечеството ни по-лошо отпреди. Идеалът, с който мряхме на уста, бе запокитен в праха. В какво бе съгрешило племето ни, та Бог така го наказа?

Чакам отговора тук долу, дълбоко в студената земя, мълча и слушам напрегнато, та дано да го чуя. Наострил съм уши и за друго, не по-малко невероятно да се случи: да отекнат стъпките на странник, решил да ме споходи.

1.

Беше есенен следобед – един от онези меки и ненатрапчиво догарящи дни в края на септември. Седях, както обикновено, на любимото си място в ъгъла на салона, на втория етаж в старата ни къща. Усамотявах се често тук и преди, когато баба и дядо бяха още живи. Рисувах, четях или разглеждах книги. Понякога просто наблюдавах света и се вслушвах в звуците му. Оставях ги да ме изпълнят, докато се опитвам да разгадая цветовете и образите, които ги създават. Светът никога не преставаше да ме учудва – клоните на дърветата, плочите в двора с прорасналата между тях трева, извивките на лозницата, бликащата в багри радост на цветята в градината. Седнал на старото канапе, виждах и по-надалеч: над керемидите на оградата се мержелееха очертанията на къщите, накацали по отсрещния склон. А над тях небето с облаците, които постоянно сменяха причудливите си форми.

Днес не четях книга и не прелиствах страници. Вместо това, в ръцете си държах малка латерничка – една от оцелелите играчки на дядо ми. Беше синя на цвят, изработена от ламарина, вече остаряла и доста поочукана по ръбовете. Жълти и оранжеви линии, потъмнели от времето, чертаеха полуизтрит контур по стените ѝ.  Музикалният механизъм отдавна не работеше, но лостчето, което го бе задвижвало, все още се въртеше, внушавайки представата, че играчката е  жива. Въртях я между пръстите си и се опитвах да възкреся нещо от предишния ѝ живот.

Къщата зад мен бе празна и няма. Откакто баба и дядо си отидоха бяха минали години, но аз продължавах да идвам тук. Нещо необяснимо ме влечеше назад и пустотата ѝ не ме отблъскваше. Напротив, усещах се зареден и успокоен. Може би защото частица от мен още живееше в стаите, миришещи на старо дърво, в градината с изсъхналите цветя, във въздуха, който вятърът сякаш никога не бе успял да помръдне от това място.

Синята играчка, която държах в ръцете си, бе брънка от здравата ми връзка с миналото. Стиснах я в шепа и за пореден път усетих как от нея към мен слиза особена, необяснима, топлина. Може би идваше от някогашното докосване на дядовите пръсти, от внезапно оживелия му детски смях, или от някой отдавна забравен и мимолетно щастлив летен ден от онова далечно време. Тази малка кутийка всеки път, щом се озовеше в ръцете ми, неизбежно ми напомняше за семейната ни драма. Човекът, който я бе подарил на някогашното дете, станало по-късно мой дядо, бе заминал на война и загинал в нея. Затова бях приел, че мелодията на латерничката трябва да е била непременно тъжна. До мен тя бе достигнала очукана, със захабени от безброй докосвания стени и повредена. Не бях я чувал никога, но бях непоклатим в усещането си.

Mислех си и за това как понякога в навечерието на съдбовни моменти, провидението ни позволява да надникнем в онова, което ни очаква. Тогава като че ли тайнствена сила открехва завесата, разделяща утрешното от сегашното. Дали някога дядо е имал мигове на подобно предчувствие, колко силни или неуловимо кратки са били те? Дали e усещал хладния повей на последвалите сирашки години? Запомнил ли е още тогава дядо как бащината ръка, галеща детската му главица, замислено е забавяла движението си, а усмивката ожесточено се е съпротивлявала на помръкването?

Оглеждам салона от ъгъла, в който съм седнал. Той по-скоро прилича на дъсчена веранда, която започва от вратите на стаите и покрива двете помещения отдолу, преди да завърши с дървени перила. Тук са били цветарниците на баба. Откакто я няма стопанката им, саксиите с мушкато изсъхнаха, но като че ли още се надяват тя да се върне и да им вдъхне живот. Над тях, сгушени под тавана, са гнездата на лястовичките – студени и самотни, както празните жици из махалата. Затварям очи, за да повикам един от сладките ми детски спомени – птичата песен, бликаща от слънце и живот, с която се будех всяка сутрин.

Вместо нея, внезапно безброй лястовици се редят на жиците, те застрашително се залюляват и аха да се скъсат, но все пак издържат тежестта на стотиците птичи телца… Небето потъмнява и от далечината долита глух грохот от взривяващи се бомби и викове на хора, вкопчени в предсмъртна хватка. Лилави облаци се стелят, скупчват се и надвисват над мен. Къщата потреперва и като че ли се свива в себе си, за да се спаси от угрозата, която надвисва над нея…

   2.

            Днес тати ми донесе подарък от пазара. Купил го е от някакъв човек, който търгувал близо до неговия дюкян. Малка кутийка, която свири, когато я навиеш. Боядисана е в синьо и много, много ми харесва!

– Хей, на тати момчето! Слуша ли днес мама? – баща ми ме поглежда строго, но се усмихва леко под мустак.

– Дааа! – бързо отговарям, докато се изправям от пода и подреждам дървените войничета, с които съм си играл досега. Виждам, че и мама е весела – тя винаги се радва, когато тати се прибира от работа.

– Понеже една птичка ми каза, че Николайчето е слушало през целия ден, му купих подарък – протяга ръка татко. Виждам синята кутийка за пръв път и замижавам от удоволствие. В това време баща ми ме грабва в здравата си прегръдка и ме целува. Мустаците му бодат бузите ми, но това ми харесва. Един ден и аз ще имам такива мустаци, че даже и по-големи! Само ме чакайте да порасна!

            Бащата на детето беше висок, с вълниста коса и мустаци, леко завити над устата. Имаше решителни и съсредоточени очи, с които като погледнеше, премерваше човеците отведнъж. Стъпваше леко, сякаш не бързаше за никъде. Но и никога не закъсняваше. Нито пък забравяше онова, което беше обещал да свърши. Главата си държеше изправена с достойнство, но без да е надменен. Напротив, лесно създаваше приятелства и другари му бяха мнозина.

            Съпругата му бе средна на ръст, със засмени зелени очи и мека бяла кожа. Характерът ѝ беше весел и открит, бързо прощаваше, ако я обидят. Косата си разделяше на две плитки и се обличаше по европейската мода. Беше винаги толкова спокойна, че и хората край нея се укротяваха, чувстваха се някак приласкани и омиротворени. Жената обичаше най-много пролетта, може би защото тя самата беше родена през май и сезонът отговаряше на скритата ѝ любов към красивите неща.

            Сядаме на масата, на която мама е сложила вечерята. Тати взема от ръцете ми латерничката – така се казвала кутийката в синьо – и попипва дръжчицата отстрани.

           – Ето тук трябва да хванеш и бавно да завъртиш няколко пъти. – ми обяснява с благ глас тати.

          И после чудото свири.

          Боже! От нея наистина излиза музика! Направо съм сащисан. Никога не съм виждал такова нещо! А пък като го покажа на Кирчо и Ваньо – моите съседчета – ще си глътнат езиците. И няма повече да ми се хвалят с техните играчки!

– Германска изработка е. Днес я взех от г-н Дечев, моя съсед в пазара. Отбих се да видя неговата стока, а той бързо ме склони да купя от нея. Рече: „Ганчо, таквоз нещо имам, дето децата онемяват като го видят. Само за твоя Николчо е.“ Аз все го поправям, че си Николайчо, но той не може да свикне. Казва, че другото по му прилягало на езика. Погледнах кутийката – лъскава, боядисана покоряващо синьо, претеглих я с очи и ти я взех. Сега виждам, че не сбърках! – тати отново ме погледна засмян.

– А аз много ще слушам отсега нататък! – повторих високо.

– Ти и без това си послушен! – добави мама, която досега чакаше съпруга си да свърши да говори. – Как мина деня в пазара, Ганчо, вървеше ли алъш-веришът?

– И да, и не, Дичке. Боите и железарските инструменти се търсят както преди. Оптиката е за по-специални клиенти, а те, както знаеш, идват по-рядко. Но днес имах един австриец, поназнайваше малко български. Та той купи стъкла за бинокли и каза, че май се задава нова война. Този път неговото царство щяло да се бие със сърбите.

– Нова война? – мама трепна и се прекръсти. – Ох, Боже, дано да не е истина! И дано ние да не воюваме пак! Сърце не ми беше останало, когато те чаках да си дойдеш от фронта предишния път. Добре че тогава Света Богородица се смили над нас – всеки ден палех кандило пред иконата ѝ – и те върна жив при мен от тракийските полета! Колко жени и майки сложиха черни кърпи и изплакаха очите си…

– Ех, жено моя, ако царят и министрите решат, ще тръгнем пак. Нали не си забравила, че Македония остана поробена? Докато биехме турците, сърби и гърци ни удариха в гърба и откраднаха плодовете на победата ни. Съюзници, никакви съюзници не са това, разбойници са! Не сме им простили!

            Слушам родителите си и смътно усещам, че думата „война“ значи нещо много страшно. Много, много по-страшно от нашите детски игри в махалата на стражари и апаши. Баща ми говори за войната, в която вече се е бил и от която се върна жив. Оттам донесе медал за храброст и пленена турска сабя, която се слагала най-отпред на пушката – байонет ѝ викали. Взел я за спомен след една битка по пътя за Одрин, който после нашите превзели. Ако има нова война, дали ще донесе нещо друго от нея? Трябва да го попитам, ама не пред мама – ето, тя аха да се разплаче. Ще го заговоря насаме – това са мъжки работи – за война и за битки става дума, не за друго.

            Мама и татко си говорят още, но вече не за войната. Казват, че преди края на лятото трябва да отидем до Ичера, за да видим баба и дядо. Аз обичам да ходя там. Дядо ми се радва много – нали съм му първи внук и нося неговото име. След като хапнем от вкусната манджа на баба и големите се наприказват, отиваме на реката, дето е в гората. Тати ми е показвал как се ловят раци под камъните, но не ме оставя да стоя дълго във водата. Иначе, казва, ще се простудя. Ех, веднъж само да порасна – няма да излизам оттам

………….

5.

            Държа малката синя кутийка и се взирам в нея. Не можах да запомня трудното ѝ име   – „лан..тер..“ – май нещо такова беше. До нея са другите ми играчки, но не искам да се играя с тях. Откакто татко замина на фронта преди месец, заспивам и се събуждам с последния му подарък. Така сякаш той е до мен и все едно, че никога за никъде не е тръгвал. Ех, да бях по-голям, щях и аз да отида да се бия със сърбите за Македония – онази земя, за която сега всички говорят. Дано по-скоро я освободят, за да се върнат бащите при техните деца!

            На Ваньо и Кирчо татковците също заминаха. В града останаха само жените, децата и старите хора. „Всеки, който може да носи оръжие, отиде да изпълни свещения дълг – да счупи веригите на поробените българи, останали извън отечеството и да ги приобщи към него.“ Така ни говори учителят по отечествена история. И казва още: „Вие, деца, сте достойните наследници на тия смели мъже, някои от които ще останат завинаги по бойните поля.“

Един от онези, които няма да се върнат и повече никога няма да видя, е вуйчо Атанас, братът на мама. Беше висок, с русоляви мустаци и винаги весел. Идваха у нас с вуйна често, макар и да живееха далеч. Синът им, братовчед ми Тодор, се роди само преди три години. Дали ще помни татко си? Мама много плака за своя бати, когато разбра, че са го убили. После ми рече, че е загинал геройски, докато атакувал връх Шапка в Шар планина, малко преди българските войници да освободят град Скопие. „Ще отида един ден до това Скопие, заради което умря вуйчо. И ще взема Тошко с мен, за да намерим гроба на баща му!“, зарекох се аз, докато я слушах.

            Моят татко пише редовно дълги писма на мама. Тя по няколко пъти ми ги чете, а после ги слага в желязна кутия и я прибира в скрина. Разказват те за славната ни армия, която громи врага и го гони по петите, за онези хора в Македония, които плачат и посрещат с венци свободата, дето са я чакали толкова години.

С тати, в неговия полк, е и чичо ми Димитър. Той е по-малък четири години и допреди войната живееше с баба и дядо в Ичера. Двамата войници често се виждали, макар да са в различни роти. Всички казват, че след като освободят Македония и войната свърши, ще се приберат по домовете си. Дано баща ми донесе нещо от фронта, както донесе от предната война. Заръчах му, когато го изпращах. Затова и моля мама да му припомня това в нейните писма. А аз понеже още пиша много бавно, само му очертавам моята ръчичка и добавям: „Пази се, тате! Обичам те: Николайчо.“

Вечер, след като мама ми почете книга, заедно се молим пред иконата на Спасителя – да пази татко и чичо, както и всички останали, които са на далеч от нас.

             Когато си легна, преди да се унеса, си мисля за разни неща. Например, след като тати се върне един ден, как заедно ще гледаме звездите с онази новата машинка, която ми показа в дюкяна през лятото. Тогава ми обеща да я донесе вкъщи, но я продал на другия ден. Много се ядосвах, но баща ми ме успокои, че скоро ще му доставят друга. Затова още я сънувам – с насочена тръба нагоре към небето, светлината я огрява и се спира на извитите ѝ крачета. Ще стане, знам. Ще влезе у дома таз машинка, вярвам. Каквото тати ми е обещал, всякога е ставало. Само да се върне един ден жив от фронта.       

            В съдбовната есен на 1915-а българската армия громеше врага с невиждана смелост. Изглеждаше, че нищо не можеше да спре ръката на справедливостта и възмездието. Oбединениетo на племето ни се случваше пред очите му, макар че пътят към него бе постлан с кръвта на хиляди. Мечтата на един народ, лелеяна с години, като че ли се сбъдваше. Чул ли бе Господ молитвите ни най-ceтне, щеше ли да възнагради търпението ни?

………….

8.

             Във вагона войниците са насядали на пейките, а някои, по-нервни, пушат до вратите. Локомотивът изсвирвa, колелата бавно се завъртат и композицията потегля c изпъшкванe. Ще видят ли някога пътниците отново гарата и родния Сливен? В трена е шумно, хората говорят високо, като че да задавят спомена за прощалните думи и за пролятите сълзи на близките си. На всеки сърцето е свито от тъга и очакване, дори и на онези, дето се мислят за най-корави. Пътуват за Кюстендил, където полкът им ще се влее в мобилизираната българска армия. Тя е готова да настъпи във войната, в която царство България ще влезе всеки момент. Войната, която тресе Европа вече цяла година; войната, в която започнатото преди три години ще може да бъде завършено, а българите в Македония – най-сетне освободени.

            Слушам песента на колелата, а в главата ми не преставят да се гонят мислите от раздялата с моите домашни. Притварям очи и виждам всичко отново. Жена ми е взела невръстния ни син в ръце и стои на пътната врата. Лицето и устните ѝ са побледнели, но изпънати – опитва се да бъде силна. Думите са заседнали в устата ѝ и не искат да излизат. Всичко си казахме и заръчахме снощи: да се пазя и да се върна жив, а тя да се грижи добре за детето и заедно да четат писмата ми. Да се молят за мен и да ме чакат – аз ще си дойда, както си дойдох от предните две войни. Господ ме опази, вярвам, че ще го направи пак. Нося и онзи талисман в кесийката, жена ми много му се уповава.

            Плахо е сърцето ѝ на мойта Дичка, но е предано. Къщата и домашните слага най-напред. Като се запознахме, първом ми изглеждаше засукана, разглезена градска мома, ненавикнала на труд. Бързо разбрах, че съм се излъгал и че ще свием добро семейно гнездо. Точно тъй потече живота ни. И детето знае как да гледа Дичка, и къщата да върти, а и мене да подкрепя. Ако все така се водим и слушаме, честит ще е животът ни. Само по-бързо да се разправим с душманите на България и да се върна…

            Мъчно ми е, че като тръгвах тази сутрин, син ми не разбра защо пак няма да ме има. Опитах да му обясня, че тати заминава за една друга страна, но ще се върне и ще му донесе армаган. Не знам дали ми повярва, но като гледаше майка си как плаче и той се разтревожи. Нищо, един ден ще порасте голям и силен, но няма да воюва – ние ще сме свършили отечествената работа. България ще бъде голяма и честита.

             Въздъхвам дълбоко и поглеждам през открехнатата врата на вагона. Дървета и разорани ниви бягат пред очите ми, а зад тях се мяркат очертанията на Стара планина. Хубава е земята ни, а и ние сме трудолюбив народ. И ще работим още повече, когато се приберем от бран. Краят на септември е, още е топло, дано се върнем до зимата или до следващата пролет – такива са очакванията, така говорят офицерите. Дано войната да не се проточи като онази срещу турците. Почнахме я наесен, а стояхме в окопите чак до май месец. Не се събаряше лесно империята, но ние се потрудихме здраво.

            Потърквам очи, а умът ми пак бяга към къщи и към близките ми. Виждам, че файтонът, който ще ни откара до гарата, е готов. Файтонджията ни дава знак, че трябва да тръгваме. Последната ни прегръдка е дълга и прочувствена. Усещам как тръпки разтрисат тялото на съпругата ми. Стисвам нея и детето в мишците си. Погалвам малката руса главица и целувам челцето, под което ме гледат две намръщени очички…

            – Ще те чакаме пак да се върнеш жив! Дано Господ помогне по-скоро да биете враговете на България…

             Не довършва Дичка и затулва с ръка устата си, за да не заплаче. Болка стисва и моето гърло. Сядам във файтона, до мен е брат ми Димитър, а срещу нас – шурея Атанас, брата на жена ми. Новите ни униформи, излъскани и изгладени, са закичени със здравец. Въздъхвам дълбоко, като че да задържа в гърди гледката около себе си и извиквам:

              – Хайде, прощавайте, Дичке, Николайчо, и до скоро!

              Файтонът изскрибуцва и полека потегля към гарата.

9.

             Помня, добре помня, как ни посрещнаха в първото освободено македонско село. Хората ни бяха чакали с надежда още от 1912 -а, когато всички вярвахме, че ще съберем народа си наедно. Сега плачеха и ни прегръщаха, кичеха ни шапките и пушките с цветя и клонки, прегръщаха ни и се надпреварваха да ни канят по домовете си. Усещането бе велико! Това каза и нашият командир полковник Никола Христов, когато излезе пред строя:

             – Юнаци, за това сме дошли да мрем –- за ей тая справедлива кауза! Да приберем братята и сестрите си под родна стряха. В тази война българският войник изпълнява свещена заръка и нищо не е в състояние да го спре. Затуй ще гоним врага докрай, докато изчистим напълно Македония от него! – словата му се стопиха в мощното „Ура!“, изскочило от гърлата на нашите солдати, което подеха и местните хора, обградили войската. Сетне ротният мина покрай редиците ни, и той засмян, доволен от показаната храброст днес. „Момчета, като лъвове се бихте! Още много път ни чака, и жертви, и ранени ще има, ама забравете за тях сега. Починете и се развеселете!“

            Не се мина много и на селския мегдан, направиха трапеза, на която донесоха кой каквото има: хляб, сирене, лук, царевица. Дълго чаканото освобождение от сърбите бе отбелязано и с няколко заклани агнета, които се завъртяха на чеверме. Извадиха ракия, вино и не спираха да ни се радват. Отпуснаха се войниците, леко им стана след преживяната битка, засмяха се… Един народ се събираше заедно – сигурно и Господ се усмихваше, като ни гледаше отгоре.

            А хорото, дето се изви, след като ни нахраниха богато? Него как да го забравя? Хапнахме, а музикантите извадиха инструментите и засвириха „Шуми Марица“ – маршът чувахме преди да влезем в бой, но сега той звучеше някак по-тържествено. Сетне продължиха с хора и ръченица. Не ни трябваше много – един по един скокнахме и се хванахме за коланите. Местните люде и те – макар че в началото бъркаха стъпките, нали е малко по-друга музиката от нашия край. Седнах по едно време да отдъхна от танците, че вече се бях запотил. Слушах народното веселие, а в сърцето ми капеха умиление и гордост. Голямо нещо е свободата! А още по-голямо – радостта, че си я донесъл някому. Как ли ще играем пък, когато очистим цяла Македония!

            Пърхаше сърцето, но и друга случка, станала по-рано, се събуди в него. Когато ни разпуснаха на мегдана, виждам аз двама от моя взвод, Кольо и Аргир, сменили цървулите с ботуши. „Къде се пременихте така, бе юнаци?“ Те гледат в земята. „Що мълчите сега? Кажете, нищо няма да ви сторя. “ Аргир отвори уста и заразказва, че след атаката, когато вече се връщали към първа позиция, изули двама убити сърби. И понеже били нещо началство мъртвите, ботушите по-лъскави им се сторили. „Забравихте ли, че българският войник не мародерства?“ – сгълчах ги строго. „Няма да ни резилите! Да не съм видял повече таквиз неща, че друг път направо при ротния ви пращам. Хайде, простено да ви е, ама опичайте си акъла. Сега сте взели ботушите, утре ще почнете да бъркате умрелите за пари и злато.“ Войната променя хората, знам. Някои стават зли, други омекват. А тези двамцата по-беднички бяха, ботуши не носили досега. Какво да го правиш човешкия ламтеж по хубавото …

            Махнах с ръка, като да пропъдя спомена от ума си и пак заиграх с другите. Музикантите свиреха без умора, не знам вече кое хоро подред, когато някой се доближи до мен в танеца и ме хвана за ръката. Музиката се бе сляла в една непрекъсната мелодия, нощта бе паднала, а огньовете от чеверметата озаряваха лицата ни в червено. Обърнах глава настрана и видях хубава македонска девойка до себе си. Младо беше момичето, сигурно малко над двайсетгодишно, пременило тънката си снага в празнична носия. Позасмях му се под мустак, а то наведе срамежливо очи.

– Как се викаш, моме? – опитах се да надвикам глъчката.

– Ристана – отговори то едва чуто.

– Честита да ти е свободата, Ристано! Аз съм Ганчо, а тез момчета от двете ми страни са моя взвод – с тях изгонихме сърбите от селото ви.

– Сполай ти –- на тебе и на другите, господин Ганчо! Господ чу молбите ни и ви проводи да ни отървете от поробителите!

            Още пазя спомена за бялото лице, обрамчено в забрадка и за гиздавата ѝ носия. А как леко стъпваше, като играеше хорото! Какво ли стана после с нея? Селото и жителите му останаха далеч назад, чак в тила на нашата армия. Сигурно животът им течеше мирно – без тътен на оръдия и звън от атакуващи щикове. И се радваха на свободата, чакана от толкоз време.

            В паметта ми живее и образа на селския първенец – стар човечец с почерняло лице, бяла коса и с една ръка. Той плачеше и прегръщаше нашите офицери. Пипаше униформите и сабите им като да се увери, че не сънува. Тома Караниколов му беше името – проявен българин, бил комита и кръстосвал района с чета по турско.  Слушах бай Тома, а умът ми рисуваше картини по неговия разказ. Виждах горичката, в която станало последното сражение на четата му и как само той, с неколцина другари си пробили път през обръча. После в Кюстендил се опитвали да излекуват ранената му ръка, но тя изсъхнала. „Нищо, имам още една – и нея ще дам за България!“, казал тогава комитата. Върнал се в Македония, когато се обявил Хуриета и дочакал свободата през 1912 г. „Кой тогава мислеше, че ще дойде по-страшно робство от турското?“, питаше бай Тома и разказваше за тормоза, който бяха изтърпели от сърбите нашенци. Затворили им училището, изгонили попа от църквата. Докарали им сръбски книги, в които пишело, че не са българи, а южни сърби. Най-лош обаче бил полицейския пристав, ала той избягал пръв сетне – още щом се обявила сегашната война. Не дочакал възмездието на онези, дето мъчил.

              Сладка му бе сега на Тома Караниколов свободата, донесена на върха на нашите щикове. Ветрецът рошеше белите му коси, а тъмното му лице сияеше от някаква вътрешна светлина. „Крила ми поникнаха, когато чух топовните гърмежи и видях сърбите да бягат! Идат, идат нашите орли да ни избавят! Кръстех се в неверие, а сърцето ми пърхаше като запряно пиле… Момчета, сега ще умра честит, че дочаках свободата!“ – гласът на бай Тома подрезгавя, а в очите му заблестя влага…

Гледах го с разтуптяно сърце и си мислех: „Животът ще си дадем, но няма да ви предадем – теб и селото ти, стари комито! Ни крачка назад от свещената българска земя няма да сторим. Дано само Бог подкрепя правото ни дело!“