Космополитност и родова памет в романа „Американски триптих“ на Людмила Калоянова

Росица Чернокожева

Най-лесно е да се каже, че това е книга за емиграцията и проследяване живота на поколения емигранти. Но няма да е съвсем вярно. Да, проблемът за емиграцията като исторически и съвременен феномен е основен мотив в романа на Людмила Калоянова. Но в него могат да се открият и много други  теми, които не са свързани непременно с феномена „емиграция“.

Това е роман, който говори на сърцето ни за родството, за детството като фундамент в житейските ни случвания, както и за чувството на непринадлежност в един глобален свят; същевременно това е книга, в която става въпрос за културен експанзионизъм и артефакти, за изчезнала преди много години от малко градче на Черно море икона, известна като „Черната Богородица“, за нови културно-икономически модели и за съвременното арт пространство като двигател и консуматор на културата.

„Американски триптих“ е един много издържан като фабула роман, който се родее с образци като книги на Дан Браун и Умберто Еко. Тук има лек криминален привкус за пътя на артефакти през вековете и съвременното чувство за това да си гражданин на света.

Местата, където се развива действието – Ню Йорк, Париж, София, българското крайморско градче наречено Калдъръмения град, Агатопол, наричан „Белият град“, не са само географски топоси или декор и мизансцен на действието, а са една много умело вплетена атмосфера в случващото се и чувствата на героите. Места, където се акумулират аромати, звуци, цветове, екзотика и стандарт.

Людмила Калоянова тръгва по съдбовната „нишка на Ариадна“ на младия журналист Крис, чийто шеф в известен медиен гигант в Америка го изпраща в България на „нещо средно между културно пилигримство и интелектуален шпионаж“. Крис ще превърне намирането на изчезналата „Черна Богородица“ в основна мисия на своя престой в „старата родина“.

Калоянова майсторски вплита в нишката на повествованието различни епохи, събития, герои. Пътят на протагониста минава през Софийското му детство, през приятелствата в Париж, през потомствените емигрантски родства с Гърция, за да изведе фабулата до съвремието. А в емоционалната тъкан на романа се открояват изконните човешки дефицити за родина, род, обич, приятелство, човечност. Все неща, които човекът, като индивид, на каквато и географска ширина да се намира, търси като основни ценности в живота си.

Затова и най-важното в този „триптих“ е чувството за хуманност и топлота, които помагат на авторката да създаде една много човешка книга. Книга в която има такива съкровени диалози, като например този между двамата братовчеди-юноши, стъпили за първи път на американска земя, които никой не посреща със стандартното „Добре дошли в Америка!“:

• Това е първият и последен път, когато ще ме видиш да емигрирам! – пошегувал се Петър, който бил с по-здрави нерви.

• Почакай, брато, най-доброто тепърва предстои! – не му останал длъжен Теодор и двамата се засмели, сигурно на участта си.

Докато четях книгата, ме занимаваше следната мисъл. Дали не може чувството за „непринадлежност“ да се обърне със знак плюс като „космополитност“ и „приближеност до общочовешкото“. Дали едно „Добре дошли в Америка!“ и обещанието за сбъдване на мечта в Обетованата земя могат някога да компенсират дефицитите от отнетата Родина и детство и завинаги накърнената емоционална памет.

Людмила Калоянова, вече утвърден автор на няколко книги, ни привлича и с великолепния си стил. Това е една много талантливо и интелигентно написана книга. Със завиден психологизъм, с интрига, която се градира и задържа вниманието на читателя, с великолепно чувство за хумор.

Богатството на идеи, проследявания, тълкувания се подсилва и от идеята на главния герой, че „Черната Богородица“ може да не е изнесена от Калдъръмения град с цел кражба, а напротив – за да бъде защитена от похищение или посегателство. Пренесена, тя може би е спасена. Колко близо сме понякога до истината, ако не сме закостенели в склонността на човешкото осъждане : добро-зло, правилно-неправилно, истина-обвинение.

Много прозрения се съдържат в този роман. Дори извън контекста, те понякога звучат като сентенции: „Изкуплението сигурно се съдържа в освобождаващата идея и верността към нея, в съзнанието, че някой ден ще успееш да върнеш обратно, това, което си отнел.“

Стилът на писане в романа е съобразен с фабулата, обстановката, чувствата. На моменти елегантно изискан, което изискват бизнес отношенията, меланхоличен и свиващ сърцето при спомените за Каменната къща край морето от детството, романтичен с оранжевия залез и цъфтящото средиземноморско дърво в срещата и отношенията мъж-жена.

В текста има такива брилятни пасажи, които доказват богатата емоционалност на авторката: „Едва ли имаше нещо друго извън красотата, което така силно да ни напомня за мимолетността на нашето човешко съществуване. Болката, че един ден няма да сме вече част от нея, е неразбираема, почти непоносима в съзнанието ни….Не беше ли животът именно това – нелогична смесица от красота и безнадеждните усилия да я задържим…“

Това е полифоничен роман – и исторически, и философски, и екзистенциален, и модерен като фабула и наративност. Роман, който въздейства на чувствата ни в широкия диапазон от родова и религиозна памет до усещането за съвременна космополитност и (пост)модерност.

Много въпроси изникват докато четем „Американски триптих“. Авторката не дава отговор на всички тях, а включва читателя като активен съучастник и „съ-автор“ в създаването и тълкуването на смисловите и събитийни връзки в книгата.

Нека в този текст останат и недоразказани и недоразкрити случвания.  Людмила Калоянова ни отправя най-важните послания в човешкия живот, без това да е сълзлива и псевдопатетична популистка история.

Нека човекът, напуснал месторождението си държи в сърцето си винаги красотата на картината на своето родство и го предаде и на потомството си. Да има очи за нея, и сърцето да не е пълно с тъга и обида:
„И така къщата си стоеше на брега на морето и чакаше някой, който да дойде и да я заобича отново. Чакаше хора, които да седнат около голямата маса на двора, да разказват безкрайни истории и да се смеят, а морето да шуми в краката им.“