КАК БЪЛГАРИЯ  (С)ПЕЧЕЛИ  (ОТ) ВОЙНАТА В УКРАЙНА

Навършиха се година и половина от нападението на Русия срещу Киев, Украина, Президента Зеленски и неговият обявен за фашистко-нацистко-антисемитски престъпен и нечовешки режим на управление. Оповестените цели на Кремъл бяха – и си остават – денацифициране, демилитаризиране, и обеззаразяване по руски модел на Украина. Нападнатата страна не се съгласи с доводите на агресора и се възпротиви със сила – досега неочаквано успешно. Украина получи и небивала по размерите и потенциала си подкрепа от страна на САЩ, НАТО и ЕС, при това се превърна и в любимка на почти цялата демократична общественост в света.

Войната се води с променлив успех, но с ясно изразено преимущество на Украина, която не само отстоява своите позиции, но и преминава в настъпление. Демократичният свят я подкрепя, в това число влиза и България, въпреки съпротивата от традиционно русофилски и комунистически настроени кръгове в страната. Приносът ни не е малък, но се крие, не се рекламира и се върши „под масата“ и без много шум. Дали се дължи на страх, на срам или на вече станалата традиционна българска скромност/мудност и озъртане не е много ясно, но и не е много важно. Действията винаги са по-звучни и ясни отколкото думи, преструвки или претенции. А те са: България е в Европейският съюз (ЕС) и НАТО и не се отклонява от техните позиции във връзка с конфликта Русия-Украина. Както например Унгария.

Изложението, което следва е в две части. Първата се занимава с въпроса за прилагането на подходяща тактика за спечелване ако не на войната от Украина, поне за достатъчна нейна тежест при предстоящите (когато и да са) мирни преговори и уреждането на следвоенните проблеми между двете страни (също победа или „победа“).
Втората част изброява положителните страни от очакваната украинска „победа“ за България, които ще засилят престижа и влиянието на страната ни на Балканите, в Източна Европа, оттам и в ЕС и НАТО. И двете цели са напълно в кръга на възможностите, но са и крайно необходими. Алтернатива засега не съществува.

Успехите на Украина във военните действия ще настъпят с прилагането на подходяща тактика при воденето им. Стратегията е ясна – победа на Украина! Какво трябва да се направи и – още по-важно – какво да не се прави е проблемът, който остава да бъде решен. Той се обсъжда и ще бъде решен.

Въпреки напредъка в технологиите, оръжията, новите способи и прийоми обмислени и прилагани досега става ясно, че основните принципи на печеливша военна тактика си остават същите каквито са били поне от времето на Наполеон, сиреч от преди повече от двеста години: фронтови сблъсък на две противостоящи армии с разменени периоди на настъпление и отбрана. Така водеше войните си Наполеон, така бяха водени и Първата и Втората световни войни. Но по същия начин се развиха и войните, в които участваше САЩ след 1945 година: първо войната в Корея 1950-1953, после Виетнам 1965-1975, Ирак 1990-1991 и 2003-2011 и Афганистан 2001-2021. Две от тези четири войни бяха сполучливи за САЩ, но две – не. Въпреки несъмненото ѝ превъзходство в жива сила, технологично супер качествени оръжия, ресурси и небивало в историята преимущество в икономика, финанси, военна мощ и съюзници.
САЩ бе принудена да прекрати действията си във Виетнам и Афганистан поради умора и липса на воля за победа НА ВСЯКА ЦЕНА И С ВСИЧКИ СРЕДСТВА. Ако липсва волята за победа при тези условия поражението е несъмнено.

Великата армия на Наполеон нямаше танкове, нито авиация (нито атомна бомба), но успя да влезе в Москва. В добрите стари времена войните обикновено приключваха, когато настъпващата армия влезе в столицата на противниковата страна. Но по онова време столицата на Русия беше Санкт-Петербург и френският император, който търсеше да спечели решителна битка, какъвто беше печелившият му прийом, изпрати два корпуса натам, но нещо се обърка, те бяха разбити от руския генерал Пьотр Витгенщайн (не Кутузов или Барклай!) и Наполеон, макар и влязъл в Москва и не победен в голяма и решителна битка, трябваше да се оттегли от Русия.

След три години той бе сломен на бойните полета в Европа от огромна анти-френска коалиция. Най-прочутият военачалник за времето си бе унизен и заточен на самотен остров до края на живота си в размишление за човешката съдба. Този пример би трябвало да бъде достатъчен за да напомня на бъдещи държавници, този път и пълководци загубили войни в Европа, какво могат да очакват след поражение.

В края на Голямата война (първата световна) изчезнаха три империи: Османската, Австро-Унгарската и Германската и техните владетели бяха също унизени и изхвърлени и досега никой не помни какво е станало с тях: турският султан, германският кайзер и австро-унгарският император. Дори в малка България царят ѝ (загубил поредната война) беше принуден да абдикира и почина в изгнание. Изчезна за малко и Руската империя, нейният цар и семейството му бяха екзекутирани, но успехът на болшевиките в борбата за власт през 1917-1918 г. доведе до възраждането на Русия, този път като могъща военно-идеологическа империя под името СССР, която след 1945 г. се превърна и в една от двете основни световни сили.

Втората световна война пък завърши с Нюрнбергския процес и този в Токио, където бяха СЪДЕНИ (и осъдени) не само държавници загубили войната против англо-американо-съветската коалиция, но и неколцина от генералите ѝ, а също – многозначително! – и цивилни лица, които нито управляваха, нито командваха армии, но бяха възненавидени по идеологически причини. Значи, появи се и идеологията като военен фактор, за първи път след квази-религиозните войни в Европа през XVI- XVII – XVIII век (и там изследователят би намерил идеологическа рамка на събитията, неужели причина или последствие).

В Голямата война се появиха танкът, Голямата Берта (дългобойната артилерия), картечницата „Максим“, подводниците и самолетът като военни средства, но начините за водене на война бяха традиционните настъпление и отбрана. За първи път бяха използвани отровни газове, които покосяваха не само военни, но и цивилни граждани. Разпространени бяха и мини, както и нови прецизни дългобойни карабини. Атаката – рота срещу рота и ръкопашните боеве заедно с окопната война бяха толкова често срещано явление, както и преди 600 години.

Истинската новост беше привнесена количествено в милионните мобилизирани и надъхани армии на двете воюващи страни, но това доведе само до невиждани човешки загуби (над 17 милиона млади, здрави и бодри европейски младежи) и не измени, камо ли да подобри нито военната стратегия и тактика, нито начините, по които войната започва и по които свършва. Разбира се, генералите и този път бяха по-умни и по-предвидливи от политиците и държавниците (и по-патриотично настроени както им се и полага) за да поискат примирие ПРЕДИ нахлуването на чужди войски в техните територии (същото се случи и в България).

Само в България обаче, хората/парламента/обществото? решиха да си го изкарат (загубихме и тази война!) на управляващите и на генералите и ги съдиха. И ги осъдиха, с което създадоха прецедента за Народния съд в 1945: уж „виновни за катастрофата…“ Главнокомандващият генерал Жеков дори се върна от чужбина, където се лекуваше, за да бъде вкаран в затвора и бе пуснат след падането на Стамболийски, но чак през 1924 г.

Втората световна война също започна и завърши традиционно. Намериха се поводи за започването ѝ, повече от достатъчно основания за нейното разрастване и продължаване – с ненужното, но извънредно неприятно и забавящо края на войната условие за „безусловна капитулация“ (дотогава несъществуващо във военната практика на Европа поне, макар и понякога прилагано, без да бъде формулирано или изказано) – и вече окончателно внесоха идеологически привкус в бъдещите войни и не само европейските.

След 1945 всички воюващи започнаха да се крият зад някакво измислено или привнесено идеологическо/политическо наметало. А войните си останаха – и остават – водени за същите цели както во време оно и със същите мотиви и предпоставки: за пари, ресурси, пазари, територии, военно и политическо господство. Нищо ново, но и нищо чудно, че и самите начини за водене на войни останаха също в кръга на традициите. Въпреки нововъведенията:

Блиц-криг: светкавични танкови настъпления, придружени от масови артилерийски, но този път и авиационни атаки, мащабни десанти, парашутни атаки и главната но печална новина – въвличането на цивилното население като обект на нападения, този път не толкова за постигане на пряки военни задачи отколкото за всяване на терор, появи се понятието „тотална война“: „всичко за победата!“,“смърт на нашественика!“, бой до края. Този път генералите не бяха послушани и Германия бе превърната в минно поле след градушка и двустепенен ураган – по същия начин по който Украйна и части от Русия претърпяха същата участ няколко години по-рано. Забравяме ли, че на територията на сегашна Украина са се водили около 70% от военните действия на Източния фронт и загубите в жива сила са също толкова значителни. По време на атаката на Германия през юни 1941 до отстъплението ѝ в 1944.

Друга и този път качествена и съществена оръжейна придобивка се оказа разбиването на атома и създаването на атомна и след това водородна бомба през 1944-1945 и използването им в Япония през август 1945. Разбира се, с течение на времето се наложи да се създадат и развият и съответните средства и способи за  евентуалното им изстрелване първо чрез аероплани, а по-нататък и чрез подводници и балистични ракети. По всяка вероятност вече съществуват и сателитни носители, които сигурно редовно обикалят над главите ни.

Понеже мощта на тези модерни оръжия – вече диференцирани като тактически или стратегически –  е все още неизвестна (не са били изпробвани, но да не униваме, никога не е късно) е мъчно да се предвижда ефекта им на бойното поле, но става все по-ясно, че тези нови военни средства се радват на небивало уважение и респект, ако не и на готовност за използването им при нужда. Каква? Вероятно обикновената и най-баналната: при заплаха, този път сигурно ще бъде наричана „екзистенциална“ за националната сигурност на страната, която първа ще я използва. Ще ѝ бъде по всяка вероятност отговорено с насрещен подходящ удар, пак оправдан със същите аргументи.

Войните на САЩ след 1950 – изброени по-горе – не допринесоха съществено за промяната или въвеждането на УСПЕШНА нова стратегия или тактика за водене на война, различна от тази през последните 200 години, въпреки отделните опити за изпробване на остроумни нови решения като например масовото използване на напалм във Виетнам или затрупването/пясъчното погребение на иракските армии от генерал Шварцкопф (Stormin’ Norman, Щурмуващият Норман) през 1991. Настъпление-отстъпление-отбрана-контраофанзива-настъпление-отбрана и т.н. и т.н. Досега се търси, но не е намерен по-ефикасен начин от boots on the ground (ботушите да стъпят на земята/фронта!) за спечелване на война без използване на сухопътна армия.

Точно тук са преимуществата на страна като Русия, която въпреки всички пречки и недостатъци, много често и от военно естество, като неподготвеност, некомпетентно военно ръководство (но не винаги), често липса на съюзници или международно съчувствие за своята кауза, обикновено излиза победител във военни сблъсъци през последните няколко века.

Причините са терен, хора, население (управляемо, висок дух за бой – естествен, присаден или налаган), добра оръжейна индустрия, обширни територии и природни преимущества: дълга и рано-започваща зима, дъждовни сезони, също дълги и неприятни, мочури, реки и потоци пресичащи терените и затрудняващи трафика на провизии, оръжия и армии, зле подържани пътища и релсови връзки, които компенсират недостигът на значителни руски флотски сили, както и хроническа липса на топли пристанища (сега вече отчасти заменени от адекватна подводна и сателитна връзка и мощ), изглеждащи неизчерпаеми природни ресурси и не на последно място наличието на все още неизползвана, но съществуваща със сигурност ядрена мощ.

Състоянието на руското общество е било винаги положително качество на страната във военно отношение понеже населението е било непрекъснато възпитавано (ако това е правилният термин) в безусловно и робско изпълнение на всякакъв вид заповеди и нареждания идващи от Москва. Страна навикнала на насилие и безогледен терор, упражняван традиционно от управляващите, но и съвсем абсолютно през последните 500 години, наследството от татарското господство и Златната орда, унизителният режим на Романовци и пълната липса на демократични традиции (наченките са едва 10 години преди събитията от 1917 г.), убийствената действителност на болшевишко управление – донесло може би 50, ако не и 60 милиона жертви през годините от 1917 до 1990 – от гладомор, безчовечно насилие, екзекуции, Гулак и овладяването на най-малките дейности на човека от едно върховно управление на безправие и насилие не са дали никаква възможност за развитие на руското общество. Тенденцията е еднаква при цар Иван Грозни, както при Петър Първи, Екатерина Велика, Николай Първи и Втори, както и при Ленин, Сталин, Хрушчов, Брежнев и сега – Путин. Изглежда безнадеждно. И е.

Руският народ е навикнал на подчинение (молчат, не разсуждат!) защото е бил принуждаван и насилван последователно да се покорява на най-невероятните безумици поднасяни му от Кремъл и руската младеж се е подчинявала и е изпълнявала безропотно – и в настоящия момент – всички смъртоносни приумици, които ѝ поднасят поредните блюстители на съдбините на многобройния, но вечно и непрекъснато подтискани руски народ и общество.

Прибавете традиционните за руснаците добри и дългогодишни артилерийски традиции, способностите на нейните учени да доставят на управляващите постоянен достъп до новите технологични достижения,  огромна и добре подържана оръжейна индустрия, както и рутината ѝ при справяне с нашественици – шведският крал Карл XII – 1699-1721, Наполеон – 1812, Хитлер – 1941-1945. Всичко споменато по-горе трябва да се има предвид при стълкновения с Русия. Двете изключения и то не много съществени са Кримската война и войната с Япония, формално загубени от Русия.

Кримската война (1853-1856), разбира се, избухва по висши-религиозни, ако не и свети причини – проблеми свързани с Божи гроб в Палестина. Великобритания, Франция и Османската империя, подпомогнати от Сардиния фактически възстановяват европейското статукво нарушено от Русия, но единствената значителна загуба за империята е забраната за военно-морски руски флот в Черно море. Тази война също е известна като най-кръвопролитната война на XIX век, жертвите възлизат на повече от 615 000 от двете страни. В нея противниците на Русия поставят нови артилерийски рекорди, съобщава се за 75 000 залпа в един ден!

Русия губи и друга война – в 1905 година срещу Япония. И там загубите са незначителни: Русия отстъпва южната част от остров Сахалин, Курилските острови и Порт Артур на японците. Тя си ги възвръща след 1945. По-същественото е, че руското поражение е изиграло може би ролята на катализатор на настъпващи обществени и държавни промени. В Русия избухва революция, която не предвещава бляскаво бъдеще за Романовци, само след 12 години императорът Николай II абдикира, а на следващата година е убит от болшевиките с жена си и петте си деца. Но пък се възцарява Ленин, а не след дълго и Сталин. Започва новият възход на стара Русия.

Досегашният развой на военните действия в Украина изглежда потвърждава неизбежността от ново разглеждане и обоснован преглед на събитията по фронтовете на Украина 2022-2023 и намиране на изход от вече очертаващ се неизбежен временен изход – stalemate – патово положение, или такова на задънена улица. Нито единият печели нито другият! Такова е било положението на Западния фронт във Франция през 1917, в Африка преди Ел-Аламейн и разгрома на генерал Ромел в 1942 и в Северна Италия – 1944-1945. На Източния фронт в Русия това е било времето след Сталинград но преди Курската битка в 1943. И т.н.

Украина имаше подчертани военни успехи и продължава да постига и нови, макар и не толкова значителни. Войските им отблъснаха успешно руската атака срещу Киев, следващата срещу Харков и взеха обратно Херсон. Загубиха Мариепол и Бахмут но след дългомесечни сражения, донесли „Пирови“ победи за руснаците (след още 10 такива Русия ще бъде без армия и може би пред капитулация). Контраофанзивата им в момента не може да се похвали с грандиозни успехи, но това може би се дължи и на известни промени в тактиката им. Войските напредват бавно, но с постоянен ритъм и нанасят значителни загуби в руска военна сила и снаряжение.

Украинските победи бяха тактически, постигнати с добра информация за разположението на руските сили, ограничени схватки и подвижни части които биваха бързо съсредоточавани или разпръсвани при нужда. Разчиташе се и на традиционното руско неумение за справяне с атаки в началото на военни действия. В края на краищата руското командване се окопити, докара много жива сила, не държеше никаква сметка за загубите и – най-важното – постигна известни успехи разчитайки на добрата военна подготовка на отрядите „Вагнер“ (професионалисти, добре мотивирани с големи заплати и с тактика на безогледни атаки, насилие и пълна липса на военна отговорност или придържане към международни конвенции).

След приключване на началния период на украински победи – малки но значителни – и изтеглянето им от Мариепол и Бахмут, започна дълго очакваната контраофанзива с опити за провеждане на различна военна тактика. Разчитало се е – вероятно – на използването на нови и по-ефикасни артилерийски и танкови оръжия, които да направят възможни разгръщането на украински бойни части на по-широк фронт, с нови подразделения и с акцентиране на завземане на значителна територия, но със същите минимални загуби от страна на нападателите (този път украинците).

Оптимистичните очаквания относно новата тактика на Украина не се оправдаха и не всички поставени цели бяха постигнати. Руското командване очерта три що годе здрави и трудни за сломяване пояси забавящи украинското настъпление. Те успяха да минират дълбоки участъци – до и над десет километра, зад които се намират здраво окопани военни (макар не особено добре подготвени), а зад тях бяха разположени трета линия бойци от по-опитни руски военни съединения.

Планираното настъпление наложи докарването на инженерни части и забави атаките на настъпващите украински отряди, които се оказаха и не особено ефективни при преодоляването на окопаните руски войници. Увеличиха се загубите в жива сила особено при боевете вътре в селата и малките градчета изправили се на пътя на настъплението. За руснаците това не беше от особена важност, но за украинците – обратно, техните бойци са ценни, добре тренирани, а и резервите им не са неизчерпаеми и трябва да се пестят.

Новите танкове: немските Леопард и американските Ейбрамс не се оказаха успешен заместител на ръкопашните действия, а прочутите и опасни дългобойни оръдия Хаймарс не са пригодени към близък бой. Тяхната ефективност е до 300 километра и е главно при поразяването на бойни съсредоточавания в тила, логистични складове и специализирани обекти като командни постове, мостове и обекти със стратегическо значение. Така новото настъпление постепенно се изхабява и по необходимост военните действия все повече придобиват вида и качествата на традиционната окопна война с атаки от близко разстояние и постепенен напредък на висока цена.

Вероятно е завръщането към началната но крайно ефикасна тактика на украинската армия сега вече подпомагана от нови и полезни военни средства и оръжия, които липсваха като всекидневно въоръжение при началните успехи на украинската армия до пролетта на 2023 година. Ще се налага все повече танкът (явно е бил отписан преждевременно), особено новите Леопард и Ейбрамс като ефикасен военен инструмент и ще се разчита все повече на модерна и проверена бойна авиация, не по-малко и за засилване на украинската отбрана. Разрешението на САЩ за изпращане на 19 датски и  42 недерландски Ф-16 на Украина е навременна стъпка и до няколко месеци – след необходимия период от запознаване на украински летци с новия самолет – не само украинската отбрана, но и нападателните им части ще бъдат поставени на по-високо очаквано ниво от руските аероплани.

Дългобойните Хаймарс също ще свършат добра работа особено при пестеливото им използване поради високата цена на снарядите. Въвеждането на дългобойни дрони може да се използва като техен по-евтин и също толкова ефикасен заместител. Важното е завръщането към досега печелившата тактика за воденето на военните действия, която разчиташе на навременно и акуратно разузнаване и атаки върху временно слаби брънки във вече изградената руска отбрана.

Проверен и печеливш способ се оказа атакуването с малки и лесно придвиждащи се части с изненада върху големи, но мъчно защитими руски формирования, по възможност извън големи градове и села. Атакувай, поразявай и бягай! Повтаряй същата тактика и печели! На пръв поглед  стари и вече пренебрегвани като старомодни и безнадеждно традиционни прийоми които по всяка вероятност могат да променят сегашният застой. Танкът, самолетът, дългобойното оръдие и новият дрон придружавани от акуратно сателитно разузнаване и умело ръководство ще върнат инициативата на Украина и ще засилят нейната позиция при евентуални мирни преговори.

Украина и държавите, които я подържат и ѝ помагат, главно САЩ и НАТО откриха, че постепенната но непреставаща ескалация на военните действия против Русия не води до ефикасен неин отговор. Украинците вече нападат Русия във вътрешността ѝ и даже поразяват Москва, поне с пропагандна цел, което съвсем не е лошо. Нападат се и съобщителните връзки между Крим и окупирани от Русия територии, които са важни за агресора. Също без решителен отпор от страна на Русия. Ядрената заплаха като че ли е отишла на заден план. Разбира се, и тези действия на Русия подлежат на промяна, но явно е, че съществува и пряка връзка между военните командвания на двете страни – САЩ и Русия, без или с участието на НАТО. Това дава нови възможности във войната.

На първо време Крим! Новият мост открит от Путин през 2018 г., който свързва Керченския полуостров в Украйна с Таман на Таманския полуостров в Русия, пресича Керченския проток и е дълъг 18 километра. Той ще бъде разрушен, или най-малкото ще бъде прекъснат за неопределено време. Това ще доведе до проблеми пред гражданите на Крим, голяма част от които са на страната на Киев, но и да не са, това са украински граждани и не заслужават повече трудности отколкото се налагат.

При всички случаи не бива да се дава възможност за руско-путинска анти украинска пропаганда в този респект. Напълно възможно е да се постигне съгласие за облекчаване съдбата на кримските граждани и проблемите, които може да бъдат създадени от липса на вода и храна. Тук Украина може да прояви благодушие и щедрост и да постигне съгласие – чрез посредници или не – да снабдява Крим за своя сметка. Подобен успех ще има дълготраен ефект върху цялата югоизточна периферия на Украина от Азовско до Черно море.

Атаката срещу Беларусия, даже само неутрализирането ѝ като руски сателит и резерв става не само възможна, но и необходима поради придвижването на вагнеровски части на Пригожин в страната – руски сателит. Тези части са се били срещу Украина допреди няколко седмици и присъствието им в Беларусия е заплашително и нежелателно. Възможно е и да се разчита – по възможност – на местни вълнения и съпротива, която може и да не е значителна, но изглежда да е по-голяма отколкото в Русия. Ако атаката е добре обмислена и изпълнена акцията ще бъде кратка и с минимален разход на жива сила.

Атаки срещу складове, логистически центрове, командни постове и военни съсредоточения извън територията на Украина – в самата Русия – се оказаха възможни, сполучливи и засега без особена реакция от страна на Москва. Тук особено внимание ще бъде отделено на новите дългобойни американски оръдия, които с обсег до или даже над 300 километра имат възможност да прочистят или поне да затруднят трафика на съоръжения, снаряди, оръжие, провизии и всичко необходимо за война в една ивица от няколко стотин километра навътре в Русия. Планират се вече и военни действия на руска територия (Белгород и др.) с напълно реалистична възможност за превземане, окупиране и задържане на автентични руски територии с цел заменянето им с украински по време на бъдещите мирни преговори. Ако тази стратегия се окаже печеливша – до настъпването на зимата – възвръщането на всички украински територии: Донецк, Луганск, Запорожието И КРИМ – не изглеждат нереалистични. Дотогава ще се усети и украинското въздушно присъствие с новите Ф-16.

Сегашните изглеждащи плахи и – по необходимост – половинчати атаки с дронове срещу Москва и други голями руски градове тепърва ще се разгръщат и трябва да продължават понеже те подчертават неумението и невъзможността на местните руски сили да се справят с проблем колкото дразнещ толкова и със силен пропаганден ефект.

Необходимо е да бъде създадена съпротива против руското правителство вътре в самата Руска федерация. Подобни опити може би биха били по-успешни в по-малките руски републики където има вече създадено брожение или даже стремеж към повече автономия или даже независимост. Твърде е възможно, че подобна дейност вече се провежда, но  тя трябва да бъде подкрепяна и засилена особено с оглед на бъдещите президентски избори в Русия, насрочени за март 2024 г.

Понеже разпространението на социалните мрежи по Интернет е все още сравнително свободно трябва да се използва и масово провеждане на хакерска и пропагандна война. Подобна кампания ще бъде популярна особено ако е свързана с други програми които са от интерес за различните сегменти на руското общество. Въжделенията на младежта не трябва да бъдат забравени.

Няма никаква причина за по-нататъшното съществуване на руски флот в Черно море. Всички руски плавателни съдове, включително граждански са идеална мишена за новите чудеса – подводни или надводни дронове, които могат да стигнат и потопят практически всички вражески съдове. Крайбрежни градове и гарнизони от типа на Севастопол не ще бъдат пожалени. Обратно – присъствието на НАТО в Черно море ще бъде засилено тъй като три от членовете на организацията: Турция, Румъния и България имат узаконено и признато военно и гражданско присъствие в акваторията на морето.

Сериозно се обсъжда увеличаването на вече създадените и използвани добре обучени, напълно въоръжени и мотивирани доброволчески отряди от различни краища на света, които се подготвят в съседни страни членки на НАТО. Подобни подразделения вече съществуват. Това са главно части от американската частна военна компания „Моцарт“, които до скоро (февруари т.г.) имаха контракт с украинските власти, но броят и количеството им трябва да бъде засилено. Напълно е възможно до шест месеци да бъдат събрани поне 50 000 доброволци, които да бъдат напълно оборудвани, тренирани и подготвени за действие. С всички разноски поети от международните общности, главно НАТО и САЩ ще бъдат необходими не повече от 200 милиона долара месечно или около два и половина милиарда годишно. Тези суми са пресметнати и включват 1 000 – 1 500 долара месечно възнаграждение.

Доброволците могат да бъдат набирани и извън Европа, например в Африка, Азия или Южна Америка; няма да има недостиг от млади, енергични и готови за бой младежи, особено при подходящи условия, които могат да им бъдат предложени. Подобни отряди могат да прерастнат евентуално в бойни части към НАТО по примера на френските легионери, които получават и френско гражданство. Чуждо гражданство – при изпълнение на определени условия – може да бъде обещано и на новите натовски легионери.

С развитието на роботиката и най-новите изобретения в областта на изкуствения интелект не е невъзможно вкарването във военни действия на съвършено нови и току що внедрени средства за разузнаване, планиране и извършване на нападения без използването на каква да е жива сила от страна на защитниците на Украина. Тези действия може да прерастнат и в мероприятия имащи за цел саботиране и изваждане от строя на електроцентрали, водни и мелиоративни съоръжения, граждански структури, включително банки, държавни учреждения, болници, училища и общински и областни структури.

Даже сегашното елементарно равнище на електронно управление създава възможности за прекратяване на цялостната държавна дейност на Руската федерация без прибягването до чисто военни действия и без опасност от насрещна съпротива. Това може да измени радикално съществуващото положение при което помощта и намесата на НАТО в полза на Украина да реши войната в нейна полза в скоро време.

БЪЛГАРИЯ И ВОЙНАТА

В момента изпитваме второто си възмъжаване през последните 144 години. Изправяме се гордо на двата си крака и поглеждаме уверено около себе си (нали това е „възмъжаването”) и напускаме детската фаза на живота си, сиреч преставаме да бъдем кърмачета и да се хилим подмазвачески на родителите си колчем ни вдигнат на ръце, а ние: гу-гу-гу.

И всичко това заради една проста, глупава и абсолютно ненужна никому война. И затова, може би, бъдещ паметник на Владимир Путин може да украси гърба на Руския паметник. На който пак да пише не нам, не нам, а имени твоему. Пропуснахме да вдигнем подобен монумент на Милошевич, който ни поднесе на тепсия разпадането на сръбска Югославия (то още не е завършено) и премахването поне на тази заплаха от границите ни. А на Путин и войната му дължим много повече. Да почнем поред.

Путиновска Русия ни освобождава (дано завинаги) от славянщината, която се сипе върху нас вече 260 години – когато един полу-грамотен, но недостижим и до днес български монах-националист („патриот” и „родолюбец” за тия които се гнусяг от термина) ни събуди за Възраждане, но погрешно ни определи И като славяни. Направил го е от добро и за добро, но оттам се провлачи „Дядо Иван” та чак до „…въздуха и слънцето…”. И до днес, лято 2023то, заблудени носталгици още въздишат по русо-славянщината. Па и влизат в Парламента, Бог да им прости!

Пълно със „славяни” на тоя свят и повечето бяхме заедно по времето на болшевизма, но, разбира се под крилото, закрилата и калашниците на Русия. А в науката все още не е уточнено какви по-точно са поляци, руснаци, украинци, чехи и словаци, сърби, хървати и словенци, македонци, църногорци…та ги хвърлят в един общ кюп – а и нас там, дето нямаме нищичко общо с тях освен езиците дето си приличат. А някой да вкарва анголци, мозамбикци, бразилци и португалци в общ кюп? Или испанци, мексиканци, аржентинци, чилийци, перуанци и т.н. и т.н.? Ами шотландци, канадци, негри, американци, либерийци и австралийци?

Можем да попрочетем, ако не и да разберем откъде сме дошли ние, българите, кога и защо, или пък сме автохтонни, защо се наричаме българи, а не другояче, откога е нашето царство и господарство на Балканите, а преди това и другаде, какви са тия наши братя или братовчеди в Казан и Украина, етническият ни произход, а ако не беше вече забранено можехме да потърсим справка и в антропологията. И въобще имаме ли някаква, каква да е – братска, бащинска, дъщерна връзка с когото и да е и където и да е.

Путиновска Русия ни лекува – и успява – и от „православието”. Не от християнската ни вяра, нея никой не можа да отнеме и няма да може и в бъдеще, но от тая пуста зависимост от руската православна църква. Не се отнася само до Светия ни Синод, макар, че главно за него става дума. С триста зора се откачихме от фанариотите и от Вселенския патриарх преди 150 години за да хлътнем в руското лоно. И католици и униати трябваше да ставаме и какво ли не, но се сдобихме с наша си, национална българска църква и администрация даже още преди Освобождението, докато не ни яхнаха руските болшевики в 1944 и ни накараха да се откажем от националните си въжделения.

Зер какво беше отмяната на схизмата в разгара на кланетата и Народния съд, както и преместването на седалището на Екзархията от Цариград в София, а и самото избиране на Екзарх, без някой въобще да се запита защо и как царете ни (Фердинанд и Борис) и ВСИЧКИ български правителства след кончината на Екзарх Йосиф в 1915 не поискаха и не посмяха да посегнат върху църквата като единствения останал символ на целокупна и обединена България. Екзархията ни в Цариград беше символ на това обединение, а Конституцията ни определяше владетелят ни като Цар на българите, не на съществуваща осакатена България!

Мимоходом – ще спрат и глупавите и ненужни спорове дали ли сме на руснаците църква и език, или са им били изсипани от дядо Боже или от чичо им Рюрих Викингски. Или да им се сърдим, че искат да ни вземат и Кирил и Методи. Те да отговарят пред чуваши, дагестанци и тия, които наричат татари в Казан.

И да благодарим на Путинова Русия, че ни отвори до пукване очите за да ни стане напълно ясно къде принадлежим и къде ни е съдбата. Не Азия, а Европа, не Москва, а Брюксел, не СИВ, а Европейският Съюз, не Варшавския договор, а НАТО. Изповядваме неотменните европейски, християнски и общочовешки ценности, които ни караха да забравим, за да се откажем по-лесно от тях. И сме благодарни, че ни връщат към миналото ни от което ни караха да се срамуваме.

Руснаците да си стоят в древността, в архаичното, да се гордеят с примитивния си архетип и да обожават своята уникалност и самодейност, а ние с чисто сърце ги освобождаваме от това тяхно задължение непременно да ни поучават, да ни показват правия път и като кривнем малко настрани да ни пошляпват, па и да ни режат главите ако…Не им щем вече ни меда, ни жилото, още по-малко руската им необятна душа, опознали сме ги много добре и затова сме съгласни с Тютчев, че Русия с ум не ще прозреш, не ще я вместиш в обща мяра. Умът ни може да е дефектен но и сам поетът ни уверява, че Русия за да разбереш, единствено е нужна вяра. А Русия ни накара да загубим даже подобие на вярата в нея. Дано и безвъзвратно.

Какво можем да направим по въпроса – ние а и света – когато виждаме, че Русия се изхрачи върху приетите от всички и даже смятани за свещени и неотменими общочовешки ценности на граждански права, толерантност, уважение към по-слабия, зачитане на различията и взаимна помощ и солидарност: ценности залегнали и регламентирани в международни документи и споразумения. Правата на жените и децата, грижите за по-добър свят, по-чист и по-приятелски настроен спрямо природата, уважението към националните, етнически и социални малцинства останаха чужди и неразбрани за руснаците.

Сегашните им управници са враждебни към всичко, което се създава от чужденци и което не може да бъде използвано за да сее смърт и разруха. Хората около Путин са ксенофоби, претендират, че защищават основните ценности на християнството, но преследват инакомислието като проява на сатанизъм, даже чрез създаване на ново законодателство.

Русия – и не говорим вече само за Путин – явно предпочита да живее все още в ХVIII век, пренебрегна модерността и прокълна нововъведенията на ХХ век (освен в сферата на оръжията), с което навреди на собствените си граждани, докато нейното изоставяне от света (беше във втория) вече я превръща в страна от третия свят. Тя не е в състояние да произвежда компютри, умни телефони, роботика, и  е с десетки години назад от високотехнологичните световни постижения. Кому вреди с това?

Вреди на собствените си граждани, които безмълвно и безропотно наблюдават нахлуването на съвременната технология и изкуственият интелект във всекидневния живот на модерното общество не само в Европа, но и в Азия. Русия отдавна не може да се мери с Тайван, Китай, Сингапур, Южна Корея и Япония, тя е вече задмината от Индонезия, Малайзия и Иран (който я снабдява с оръжие). На 25 август 2023 година, 100 рубли струваха един долар и 5 цента и се купуваха за един лев и 91 стотинки! 100 000 рубли за 1907 лева. Средната пенсия в богата и пребогата Русия е 210 долара, в Казахстан 272 долара, а в България 440 долара.

С действията си през последните 20 години Русия накара всички свои съседи, в това число и държави, които преди влизаха в състава на СССР да се чувстват заплашени, да се страхуват за своята сигурност и да са принудени да се въоръжават пред заплахи от нападения.

Постиженията на до-революционна Русия в литературата, музиката, живописта, науката и културата са замъглени от отвратителните черти на автократизъм, лишаване от лична и академична свобода на нейните собствени граждани, особено когато е видимо, че сегашният им застой спрямо върховете на световното познание, е резултат от безумното и безотговорно държане на сегашните им управници.

Русия е вече изключена от семейството на свободните и демократични народи и държави и е само въпрос на кратко време преди да бъде и формално отстранена от големите международни финансови, икономически, търговски, здравни, спортни и  културни съюзи и асоциации. Тя е вече парий в очите на културния свят, надигат се гласове против руската класическа музика и литературни произведения, а руските спортисти са нежелани  и не се канят на международни прояви и състезания.

Светът наблюдаваше с потреса действията на СССР, който съвременна Русия заобикна отново и се гордее с времената на Студената война, привиква с международния тероризъм, усърдно подпомаган от СССР и сегашна Русия, каточели забрави и за дейността на Коминтерна, болшевизма и напрежението подхранвано от Русия в международните отношения до разпадането на СССР през 1991 година.

Въпреки лошите спомени от миналото и отвратителното реноме на болшевишкото господство над редица европейски страни, което светът се мъчеше да забрави, с действията си през последните 15 години Русия показа много ясно, че е непоправима и е решила да живее според собствените си представи. С тези си действия тя е осъдена да живее самотно и не е в състояние да привлича симпатизанти нито приятели, още по-малко може да разчита на съюзници в случай на нужда.

Русия се формира от чужденци поради органичната си неспособност да се организира и създаде държава и нейните царе, императори, самодръжци и владетели и управители от всякакъв вид са също чужденци: основана от украинци и скандинавски викинги, водена от немски и балтийски барони и принцове, татари, монголи и полски и европейски династии, в по-ново време грузинци, арменци, евреи, азери и пак украинци: Хрушчов и Брежнев, даже и българина Християн Раковски, който е и първият министър-председател на Украина след влизането ѝ в СССР през 1922 г.

Путин е третокласен редови разузнавач. Елцин опита с Гайдар, Черномирдин, Примаков и накрая се спря върху Путин като негов заместник в нарушение на традицията. Болшевишките лидери не допускаха полицаи, шпиони и разузнавачи до най-високите постове в държавата. Ленин прие Дзержински в Ц.К, но не и в Политбюро, а Сталин толерираше Ягода и Ежов докато му служеха, после ги уби, както може би и Свердлов, а Берия беше член на Политбюро но нищо повече и беше надлежно ликвидиран след смъртта на Сталин от Хрушчов, Маленков и маршал Жуков. Не бе забравено   че първият кагебист-водач и сатрап бе Юри Андропов с който временното реабилитиране на престижа на тайната полиция доведе до края на съветската империя.

Новосъздаващото се еманципиране на България ще има и много голямо положително значение за българската политика на международно ниво, особено след уреждането на сегашния конфликт между Русия и Украина. Повече от вероятно е, че сегашните връзки на България със Запада, НАТО и ЕС ше бъдат подобрени и България ще има възможност  за първи път след почти 80 години да заживее като действително независима и свободна страна.

Един от важните проблеми, който вече е в процес на уреждане е енергийният. Зависимостта ни от Русия по отношение на доставките от петрол и газ са на път да бъдат успешно заместени с намирането на нови, по-подходящи доставчици: Азърбейджан за не особено големите ни нужди от газ, както и за купуването на петрол на международните петролни борси от различни доставчици на подходящи и умерени цени. Интерконекторът с Гърция, който вече работи и подписаните договори с Азърбейджан са само началото на отхвърлянето на енергийното господство на Русия върху българската икономика и финанси през последните 80 години. Имаме възможност и за проучвания както в Добруджа така и в Черно море за находища на газ и петрол, които е повече от вероятно да бъдат оползотворени.

Урежда се благоприятно за нас и проблемът с атомните ни централи. Възможно е удължаването на сроковете за експлоатация на блоковете на атомната централа Козлодуй и е сигурно че проектът Белене няма да се състои тъй като не е необходим за родното стопанство. Производството на електрическа енергия от местни източници напълно задоволява нуждите на българските индустрия и в момента България изнася големи количества електрическа енергия и печели добри пари от това.

Трябва да се работи сериозно за премахването на неприятните и непристойни символи на руско господство и присъствие в България от времето на комунизма. Освен премахването на Паметника на съветската армия в центъра на столицата и Альоша в Пловдив, всички други паметници, символи и знаци от съветско присъствие – включително тези свързани с комунистическото управление в България –  трябва да бъдат премахнати – даже и чрез координация с руското посолство, което при изявеио желание да ги съхрани и прибере, може да ги получи и изнесе от страната.

Ако се реши да бъдат запазени тези артефакти може да намерят място в музеи или хранилища поне временно, докато се реши крайната им съдба. Не става въпрос за паметниците отпреди 80 години: на Царя-Освободител пред Народното събрание, Руския паметник или този в Докторската градина.

Същото се отнася и до премахването на всички белези от комунистическото минало на обществени места. Названията на Благоевград, Димитровград както и на села като Пелово, Дамяново и други подобни трябва да бъдат променени. В България промени на имената на селища са станали традиция и са с отколешна давност. След Балканската война бяха променени почти всички имена на селища  с турско-арабски-персийски произход: Мастанли стана Момчилград, а Даръдере – Златоград. Орхание стана Ботевград. Баща ми беше роден в Дермендере, аз бях евакуиран във Фердинандово, а сега понякога се отбивам в Първенец (едно и също селище!). Малко над Фердинандово беше Сотир, стана Св.Спас и сега е Храбрино (инфектирано с комунисти). Бащата на приятелят ми Любо Ленков беше роден в Кутловица, стана съдия и народен представител (убит от Народния съд през 1945) от Фердинанд, а майка му беше изселена в Михайловград. Сега същият град се казва Монтана.

Комунистите се съдраха да сменят имена. Варна стана Сталин, Добрич – Толбухин, Перник – Димитрово, Шумен – Коларовград, а Раковски – Димитровград. Св.Врач го прекръстиха на Сандански, а Неврокоп на Гоце Делчев. Дупница стана Станке Димитров (Станкето, Марек), Горна Джумая – Благоевград, а от Чепино, Лъджене и Каменица направиха Велинград. Десетки села още носят имената на комунистически терористи. Улици, площади и имена на комунистически терористи от миналото по всички обществени места и постройки. трябва да бъдат подменени. Комунизмът трябва да бъде третиран, изучаван в училищата и разискван по подходящ начин, с достойнство и с почит към неговите жертви.

Бузлуджа и съоръженията, които са в процес на реставриране засега трябва да се превърнат в паметници на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, които са загинали именно по тия места в Балкана.

Необходимо е да се изискат отвлечените архиви от съветските органи в България и до които ни е отказан достъп с обяснението че те са военна плячка. Може да се пристъпи към съдебни действия в международни съдилища за изясняване на проблема и възможно решение в наша полза, а ако това не е възможно да се изискат оторизирани копия от тези документи които да бъдат доставени и съхранени в България и поставени на разположение на български изследователи в бъдеще.

БСП трябва да бъде заличена от списъка на политическите партии в страната, заедно с всички други партии, дружества, съюзи и организации, които пропагандират или даже споменават комунистическата партия в България. Няма никакво основание тя да бъде третирана различно от подобни организации забранени от чл. 108 в Наказателния кодекс. Комунизмът в България, в Европа или в света не заслужава по-деликатно или толерантно отношение отколкото фашизма, нацизма или техните производни – както повеляват не само приетите отдавна международни документи и разпоредби, но и съществуващото законодателство в България.

БСП трябва публично и изрично да се откаже от комунистическото си минало и ако държи да се представя за продължител и наследник на комунистическата партия отпреди 1944 година, да поеме и вината и отговорността за стотиците хиляди жертви, които комунистите нанесоха върху народа си. В противен случай тя няма място в политическият живот на България.

Никола Г. Алтънков                                                               5 септември 2023