Три разказа от сборника „Ела и ме спаси“ на Емилия Милчева

Ако имате малко повече късмет, спасението ще ви намери. Защото всеки от нас има нужда да бъде спасен, поне веднъж. От илюзии, от страхове, от някои демони. Спасението има много лица и обикновено не го разпознаваме като такова от първия път. Може да е смърт – за госпожа Кети, любов – като при Наталия, коте за лудия, бебе за шофьорката на такси, пътуване за Борис, шинели за хора без палта… И всички сме едновременно спасени и спасители, защото, спасявайки някого, всъщност спасяваме себе си.
Тази книга с разкази е първа за Емилия Милчева – журналист, работила в БТА, в. “Труд”, в. “Класа”, Градски вестник, сайтовете Webcafe, Ureport, ClubZ, телевизия BiT. Сега работи за Deutsche Welle, онлайн изданието Тоест и телевизионното предаване “Алтернативата”.

ТАТКО

Погребахме татко в единствения костюм, който беше имал в последните 20 години. За последно го облече на сватбата на братовчед ми, не на моята. С ризата беше по-трудно, смъртта беше вдървила крайниците му и се наложи да бъде разпорен ръкавът, за да влезе сгънатата дясна ръка.
Тази, с която беше притиснал експлодиралото сърце, около което имаше тъмнолилав кръг. Вероятно за да спре да боли.
Спря.
Лежи с кафявия си костюм и бежова риза. Баща му седи до главата му, не го поглежда и само пита през точно петнайсет минути: „Къде са ми лекарствата?“
Татко е усмихнат. Със същата усмивка, с която се обръщаше към дъщерите си, децата на дъщерите си и сигурно щеше да го прави и към децата на техните деца. „Кажи, на татко момичето…“
След болката от инфаркта – смъртта се е явила с лицето на някое от любимите деца. Готин трик. Не знаеш къде отиваш, но ти е добре.
„Не знаем добре ли е там, или зле, – казваше баба. – Никой не се е върнал, за да каже“.

• Иди да купиш обувки на баща ти.

• Защо?

• ??! Със старите обувки ли искаш да го погребем.В магазина:

• Къде са ви обувките за есента?

• Ама сега е лято, не знам какво ни е останало, моделите са от миналия сезон.

• Дайте ми от онези там, горе, имате ли 43 номер?

• Тези са 43-и номер, естествена кожа, имат ортопедично ходило, удобни за ходене. За подарък ли са?

• За гроб.

• ….

Удобни за ходене. Обичаше да ходи пеша. Леко приведен в гърба, прокашляйки се отвреме навреме, стегнатата му набита фигура се движеше леко.
Ще прекрачи оттатък с любимия си фотоапарат. Ще потърси чичо Коце и още някои, за да си направят каре за бридж. Ще си сипе много захар в кафето и ще запали цигара, издухвайки бавно дима. Ще потърси камера, за да снима нещо весело. После ще ме изчака, за да ме заведе на кино.

• Стафиди! Къде са стафидите, ей сега бяха тук, някой да ги е виждал?

  Свареното жито е разстлано върху кърпа, да се подсуши. Някой чука бисквити  – или може би орехи, суетня, пакетът с пудрата захар се пръсва върху пода, блъснат от нечия ръка.

  Чувам как дядо пак пита в своето безпаметство: „Къде са ми лекарствата?“ Погребва втори син. Само че сега не го знае.

  Гледа тялото в ковчега. После се пресяга – да не би да го помилва. Не. Оправя прекършените главички на цветята.  Не би го помилвал, дори и да беше с ума си. Когато бях дете, влязох една вечер при тях и извиках: „Ти защо се караш на моя татко?!“ Дядо млъкна, втрещен какво си позволява това хлапе. Нищо повече не каза.

• Сложихте ли всичко в ковчега?

• Какво да се сложи?

• Е как? Всичко трябва да си има, портмоне, кърпичка, гребен, самобръсначка…

Влизат още и още хора, ние търсим гребен – майка, сестра ми, леля, аз, баба. „Абе ние малоумни ли сме?! За какво му е на татко гребен?“
Беше започнал да оплешивява отрано и хубавата му къдрава коса от снимките, на които толкова прилича на Пол Нюман, беше опадала на темето. „Трябва си гребен“, отсичат знаещите.
Приготвила съм портфейла, гребена, кърпичката. „Самобръсначката няма да я сложа. Ще си я пазя“. Майка ми изохка: „Ох, каквото искаш прави“.
Старата самобръсначка на татко, на която се сменят ножчетата. Не беше човек, който се глези. Караше си с нея, не че в соца имаше кой знае какви стоки, но и да имаше – не би купил за себе си.
За първи път си обръснах с нея краката и три пъти се порязах. Забравих да я изчистя. Татко се направи, че не е видял. После майка ме заведе на кола маска.
Отмествам цветята в ковчега, за да отгърна костюма и да сложа портфейла във вътрешния джоб на сакото. Пъхам и усещам нещо тъничко, лъскаво. Внимателно и почти незабележимо го измъквам. Търся едно скрито място, където да не надничат маскирани с печал физиономии. Задната тераса. Разтварям шепа. Море, пояс, две глави – на мама и мен, на пет години. Усмихнати  и примижали.
Точно се бях научила да чета. И той ми подари за рождения ден  „Морски приказки“, дебела книга, с твърди корици в тъмносиньо и нарисуван кораб.
На осем написах разказ. Който той преписа на пишеща машина.

• Какво правиш тук, идвай, след малко изнасят ковчега!

  Понасям се обратно към стаята, в средата на която усмихнат, красив, избръснат лежи моят баща. Остават не повече от 2 часа да е с нас.

  Приближавам се и пъхам обратно снимката там, където й е мястото. До сърцето, което се пръсна.

  Един от братовчедите:  „Руптура на миокарда – и внезапна смърт. Нищо не може да се направи. Реанимирах го, но той си беше отишъл“.

  Отишъл си е. Легнал да почине следобед, с вестника, в горната стая, където клоните на крушата пазят сянка. Уморен, защото преди това заедно с майка ми копали фъстъци. Парите не стигаха. Това беше един от малкото честни начини да изкараш още малко. И пак не достигаха.

  Десет години не хапнах нито един фъстък.

• Обади ли се да видиш как са децата?

• Ей сега.

Дъщеря ми и синът ми са при мамина приятелка. „Татко!“, викаха и двамата и се мятаха в ръцете му. „Я да видим колко ританки сте ми оставили за пране!“, смееше се татко, когато се връщаше от работа, а 5-месечната ми дъщеря му гукаше от дивана.
Хапваше, после ги изпираше и простираше последната серия за деня.

• Дръпнете се, дръпнете се от вратата, викат мъжете, понесли ковчега.

• Трябва да се забие пирон на прага.

• Какви са тия глупости, хайде да тръгваме.

• Къде е чантата с виното за преливане и свещите? Кой взе житото, а… Вода трябва ли, имаше тук едно шише…

Слизане с ковчег седем етажа подред. Отзад съм и повтарям бясно наум: „Хайде, татко, събуди се! Оживей! ОЖИВЕЙ! ОЖИВЕЙ!“ Както повтаряхме наум като деца заклинания, убедени, че като повториш най-малко сто пъти нещо, ще се сбъдне.
Но татко е затворил очи, поел с усмивка към оня свят, от който никой не се връща, за да каже как е.
Капакът покрива усмивката, кафявия костюм, скръстените ръце, на които отдавна го няма пръстенът с инициалите. За абитуриентския бал от него ми направиха бижута.
В лятната вечер всичко стихва. В стаите се въргалят цветя, салфетки, чаши прекатурени тук и там.
Пуша на терасата. Изведнъж някъде там, долу, в тъмното се чува прокашляне.
„Боже, татко се връща!“

ОКО ИЛИ СВИРКА 

• Едно, две, три, едно, две, три, победа!

• Егати колко време ги пробваш тия микрофони…

• Колкото трябва! Нали видя предния път… Има един за сцената и два подвижни за залата. Кой ще ги дава, ясно ли е?

• Яна е едната, другия местните трябва да го осигурят. Чакай, ще питам…

• И шефът каза – на всеки стол, освен бюлетина, и по едно знаменце.

• Знамена не съм видял при кашона с флаерите, сигурно са в другата кола, ебаси. Ходи виж и земи стека с минералната вода, че трябва да сложим по една бутилка до ония столове горе.

• Пичове, имаше една торба с бележници и химикалки! Някой да е виждал баджовете…

В залата е топло, колкото да си свалиш ръкавиците и шапката. В три от ъглите й греят едни смешни реотанови печки – топлят ти глезените, но само ако си на метър от тях. До гърба не стига. Последния път, когато се събраха хора тук, беше преди 2 месеца за тридневния траур в общината – заради катастрофата на входа на града, където е магистралата. Направиха кръстовище, на което не му беше мястото на първокласен път, обаче фирмата я избра партията, която избра и кмета, не сложиха табели и ето го резултата. Тировете се спускат отгоре, пропускат да намалят. Три жертви, един в будна кома.

Този месец залата ще се използва – в предизборната кампания няма друга, която партиите да наемат, особено тия, дето са по-големи сили – и разполагат с повече субсидии. Заради това успяват да съберат и повечко народ. Другите наемат за по два-три часа кафенето на Мишо Бирата, залата е над него – и двете помещения са в някогашния Младежки дом. “Младежки” отдавна е прякор, повечето младежи остават в града докато приключат със средното образование. Бирата е партньор с босовете на ромската махала, населена от два клана – затова и босовете са двама. Всеки от тях държи по един хранителен магазин в махалата, продава гласове по избори и дава заеми при лихва от 30 до 50% седмично, по-висока ако си на зор.

Пиарката – набита, с груба пореста кожа, която личи и под фон дьо тена, на висок глас разпорежда: “Искам на вратата двама, да посрещат хората, и не ми  обяснявайте, че е студено. И на мен ми е студено. Усмихнати. Петя, за теб уточнявам – пушенето после, да не се скатаеш пак и да те издирвам. Клипът и музиката тръгват след десет минути. Искам хората, като влизат в тая дупка, да чуват наш’та музика. Не, тениски тук няма да раздаваме, не си струва, ще дойдат повече пенсионери, те не са ни таргет. Нали се разбрахме, че тениските ще са за големите градове И поръчайте XL, че предишните бяха като за анорексички. Защо стената е така намачкана?!”.

Полиестерът, върху който е отпечатано логото с букви като огромни скакалци: “Движение За Нова България”, освен намачкан, е и изцапан. Някой тича с мокри кърпички, които дозацапват още повече.

Залата лека-полека се пълни, но е рехаво. Никой не сяда на първите редове, хората не искат да са отпред, лице в лице с тези, които говорят от сцената. Така е на повечето срещи, затова тия места ги пускат за активистите, обаче тук я се намерят пет-шест такива, я не.

Пенсионер мърмори на листовката с кандидатите, която му подават.

• Преди вас други даваха сапунчета. Съседът беше зел пет, вие нямате ли?

• Нямаме. А за какво са били сапунчетата?

• Е па де да знам. Ма дават ли, земаш. – Дишайки трудно, се стоварва на най-близкия стол.

• За чисти ръце. – Обяснява услужливец.

• Е да де, за кво е сапунът, да се миеш.

• Не бе, за чисти ръце, демек да не зимат подкупи.

• Че то такива няма. Сички земат. Нали знаеш, пачавра леке не хваща. Ама сапунчето върши работа, че с тия двесте лева пенсия заникъде…

И двамата се отплесват в разговор, подминавани от сумтящи и пъхтящи пенсионерки, хора на 40, които изглеждат на петдесе и… няколко мургави младежи. Забелязват се две-три представителни местни фигури, които не са облечени в дрехи втора употреба или сподарени им от пораснали деца. В залата мирише на спарено, влагата, просмукана в старите зимни палта, якета, мокри обувки се изпарява, оставяйки след себе си дъх на нафталинпърженотютюневдимкалкучешкилайна.

Музиката спира. На сцената, на която са наредени пет стола, като в  Театъра на потиснатите*, само два от които са с еднакви тапицерии, излизат кандидатите за депутати и партийният лидер, който държи микрофона.

• Добре дошли на всички! Изключително се радвам да бъдем във вашия прекрасен град, дал големи родолюбци на държавата. Имаме три седмици до изборите, за да мобилизираме усилията си. Помните времената на Жан Виденов, на Луканов, сгромолясването на финансовата система при Румен Гечев, спирането на еврофондовете при премиера на БСП Орешарски, който стана кандидат за президент на ДПС. Добре, че ги свалихте от власт! Аз съм човек, доказал, че държи на думата си – и не отстъпвам безпринципно. Сега трябва да надграждаме постигнатото, защото имаме възможност да продължим да градим. Да не позволяваме да ни върнат две години назад. Гледам, улиците ви са дупка до дупка, ама добре, че кръговото е направено. Верно, асфалтът не се яде, ама който ви го казва, сигурно не се е качвал на кола извън София… Там, където има пътища, има инвестиции, има работни места!

Двама-трима изръкопляскват. В общината има села, до които спряха влаковете, вървят два буса, но не всеки ден, а през зимата едномомче умря от апандисит, защото линейката не успя да стигне до махалата през непочистения сняг. На лидера му е студено и освен това му се пикае, но не върви да слезе точно сега. Чак като приключат с изявленията и почнат с въпросите, може да се измъкне да пусне една вода.

• … Държавата сме всички ние. Не ви обещаваме това, което дават опонентите ни, защото не искаме да ви мамим. Обещаваме ръст на доходите, работеща икономика, санирането да продължи. … Подкрепете ни, искаме да видиме нашата България като истинска европейска демократична държава. А сега имате думата за въпроси. Имаме двама души, които ще помагат с микрофоните.

Мълчание. Хората се посбутват, шушнат си, зяпат наоколо или в телефоните си. Пиарката се изнервя и казва на специалната-пиарка-на-лидера, която тъкмо споделя снимка от събитието във Фейсбук профила му: “Знаех си, че ще е тъпня. Тая среща можеше спокойно да я оставим за накрая, ако има време. Къде е нашият човек, трябваше първи да пита!” Специалната-пиарка-на-лидера шепне: “Има ли запетая между “въпреки” и “че”?” “Не”. Специалната изсумтява – уф, ще редактира пак поста – за годишнината от смъртта на Левски написа Апостола с пълен член в изявление от името на Лидера и последва див присмех в мрежата. Но преди да публикува във Фейсбук, хвърля поглед към сцената. Трябва да му каже да не си гледа телефона на публични събития. Праща му sms, гарниран със сърчице и усмивчица.

Надига се човекът, дето питаше за сапунчетата. Прокашля се, държи се с две ръце за седалката на стола пред себе си.

• Да ви питам, хубаво говорите, и името ви хубаво – “Движение за Нова България”. А тия, дето сме от старата България, кво ще ги правите? Ще ни оставите да си измрем с тия пенсии… Синът ми от петнайсе години мята щайги в Гърция, другата ми внучка е чистачка в Лондон, изкара с отличие университета. Тях кога ще ми ги върнете!

• Какъв ви е въпросът, господине!

• Е как какъв?! Децата ни ги няма, децата. Моля се да не легна, че пари за болести няма и кой да ме гледа няма, щото дъщеря ми едва връзва шестотин лева чисто. Пари ли са тва? И аз с какво да помогна, с компотите от джанки и …

Една от пиарките скача, такива трябва да се пресичат овреме. “Моля, дайте възможност да ви отговорят”. Кима на лидера.

• Добре, ще се опитам да отговоря. Най-лесно ми е да ви кажа, че ако гласувате за нас, пенсиите ще станат хиляда лева, но няма да ви лъжа. За разлика от много други. Най-важното е да вдигнем оборотите на икономиката, а направим ли го, и пенсиите ще станат по-високи, и най-важното – хората като вашия син и внучка ще изберат отново България за свой дом.

Гласове от залата:

• На куково лято!

• И като се върнат, кво ще ги правите?

• Вие първо тука оправете, ония там не ги мислете. Такъв батак е държавата, че…

• Ма то държава няма бе! Няма! Оня ден умря една съседка. Сама

• женичка, нямаше пари за операция, щото телефонни измамници й зеха едни три хиляди, дето беше спестила…

• Аз пък на такива им тегля една…

Лидерът вече не издържа. Двете пиарки го пресрещат на слизане от сцената, “специалната” е загрижена:  “Лошо ли ти е?”, но той само измърморва: “Няма ли на тоя етаж тоалетна, да не слизам долу!” Няма.

Той бута гнусливо вратата без брава, на която някой е надраскал: “Турхан е мазен педераз!” и в него се вперват три чифа очи. На мръсния лигав под се е свлякъл човек, закрил главата си с ръце. Eдин от двамата биячи, надвесили се над него, държи нож, другият се е подпрял на умивалника, в който не е текла вода – освен ако някой не реши да се изхрачи – понеже Мишо Бирата нареди да се махнат батериите. Лидерът се стъписва.

• Аз… една вода да пусна.

• Ми давай, кой ти пречи!

После пак се обръщат към пода.

• Много пресрочи с парите, мой човек!

• Недей, оооооонедей, моля ви, моля ви, бавят ни заплатите вече месец… Моля, много моля, утре, утре…

• Свирка или око?

• Не…

• Свирка или око питам!… Алоу, ти изпика ли се бе, кво се ослушваш!

Лидерът измънква нещо, докато се опитва да закопчее панталона си, с лице към счупения писоар. Изнася се с отмалели крака, като се насилва да не погледне към пода, с лице, извърнато на другата страна, докато зад гърба си чува хлипания, хилене и някой, който повръща. Взема по няколко стълби нагоре към залата и почти се сблъсква с Манчев, шофьора. Иначе е Божидар, обаче в партията му викат Манчев.

• Шефе, добре ли си?

• Аз… Манчев, слез, моля те, в тоалетната, да не съм си изтървал джиесема там. Дръж го в теб, аз се връщам на срещата.

Прокашля се и хуква към сцената, стиснал с потна ръка апарата в джоба си. Отпуска се облекчен на стола, Мария е овладяла положението “… задушава ни липсата на справедливост…” – в залата са стихнали, тя е стройна, с лъскава черна коса, когато се чуват силни викове и тропот.

“Бият се, бият се!” В залата започват да се изправят, от екипа чакат разпореждания от шефа. Лидерът решително тръгва към най-близкия изход на залата, навивайки в движение ръкавите на ризата си. И ето ти пред него Манчев, с окървавено лице и с глас, в който няма нито една удивителна: “Шефе, нямаше го джиесема… Обаче имаше некви катили, посбихме се, щото бяха хванали един човек и…” Лидерът го прекъсва със загрижен глас: “Добре ли си, да ходим ли в болницата? Как ще шофираш в това състояние?” Манчев махва с ръка, хората ги наобикалят, долу се носи патърдия.

“Катилите” вече ги няма, нито човекът на пода, само вратата на тоалетната е отворена, някой е викнал полиция и ченгетата от патрулката си говорят с Бирата. Междувременно “специалната” пиарка  е шернала снимката на Манчев с окървавеното лице в страницата на партията във Фейсбук, отдолу гъмжи от коментари и лайкове, валят сърчица за героя, пиарката е в състояние на ловджийско гонче: “Журналистите звънят, телевизиите може да ни вкарат и в късните емисии, само трябва да го коментираш, това ни е серви”. С бръчка между веждите, разкопчал още едно копче на новата си италианска риза и с навити ръкави, лидерът показва, че мисли.

• Бихме могли да пуснем съобщение, но да, разбира се, ще се включа по телефона – или ако имат кореспонденти в региона…

• Няма време да ги събираме, за да правиш изявление – така че по телефона. Аз ще пусна прессъобщение, после потегляме за София. След малко ще погледнем драфта. Почти съм го обмислила: “Активист на “Движение за Нова България” пострада при сблъсък, прекъснал предизборна среща на партията. Полицията изяснява причините за случилото се, сред които е и вероятен умисъл. ПП “Движение за Нова България” призовава всички политически сили да проявят отговорност, да избягват провокации, за да не се стигне до ескалация на напрежение. “Движение за Нова България”, като отговорна политическа сила, ще настоява виновниците за инцидента да бъдат наказани…” Добре е, нали? Слагам и две думи от теб и заминава.

• Това с умисъла… Дали да не го махнем?

• Е как??! Нали важното е да кажем, че някой нарочно го е предизвикал, малко съспенс да вкараме.

• Да де, ама Манчев просто е попаднал в няк’ва гадна ситуация.

• Това го знаем трима души и тия биячи, които, разбира се, няма да  пуснат опровержение. А и да ги хванат, какво ще обясняват, защо са били тук точно по време на нашата среща?!

И след този несъкрушим аргумент, тя понася нанякъде трътлестия си задник и лаптопа, специалната подтичва след нея, Манчев е донесъл чантичката за първа помощ от колата, Петя почиства раните му.

Останалите се щурат из залата и по сцената, събират апаратурата, стената от полиестер, рекламните материали, неотворените бутилки минерална вода.

Никой не е видял “катилите”, нито жертвата, никой от кафенето на Бирата не е чул нищо и няма никаква представа кои биха могли да бъдат. Досъдебно производство срещу неизвестен извършител – ако изобщо се стигне до това. Ченгетата, разпитвали Манчев, се ухилват на Бирата: “Аре – и пак да земеш от оная ракия!”. Преди да си тръгнат, лидерът се спира при тях – вече е развил навитите ръкави на ризата, сложил е сакото, възвърнал е дикцията на политик: “Лично ще проверя докъде е стигнал случаят!”

Екипът вече е по колите. Лидерът не отлепя поглед от телефона си, където коментарите за случката се увеличават, а снимката с окървавения Манчев е споделена над хиляда пъти. На светлината на фаровете се вижда как започва да вали сняг, сякаш някой изведнъж е обърнал коша с белите парцали. Лидерът се обръща към пиарката: “Кажи на всички – спиране на първата нормална бензиностанция, за каквото и да е. Дотогава газ”.

На изхода на града спират – бариерата на жп прелеза е спусната. Петстотин метра по-нататък, върху релсите, човекът от пода в тоалетната чака влака.

––––––––––––––

*Театър на потиснатите – театрална форма, създадена от бразилския драматург и интелектуалец Аугусто Боал (1931-2009), при която чрез серия от упражнения, игри, техники, публиката е пряко ангажирана в представлението на сцената. Целта е да се разбере социалната реалност, за да бъде променена. В основата на Театъра на потиснатите е разбирането, че в живота винаги има някаква форма на потисничество, на злоупотреба с власт – в семейството, в обществото. Идеята на Театъра е да идентифицира тези форми на власт, да ги покаже и ангажира публиката в разрешаване на проблемите, свързани с тези конфликти.

ЕЛА И МЕ СПАСИ!

Когато някой на 1400 километра от теб ти каже по телефона: “Бо, ела и ме спаси!”, какво ще направиш? Да, знам, този “някой” е момиче, това момиче беше приятелка на най-добрия ми приятел, след това се разделиха, защото той искаше да прави секс с много други момичета, после ние с нея станахме добри ПРИЯТЕЛИ, и после аз се влюбих.

Не, бил си влюбен отпреди, каза баща ми, от когото поисках 500 евро, за да замина. И да я спася.

Не съм, тя беше момичето на най-добрия ми приятел. Тогава аз ходех с друга, тогава бях с Елена. Или с Мая, дето беше по-голяма от мен с три години. Не помня. Все едно, с една от двете.

Баща ми е пич, живее си живота. Когато се разделиха с майка ми, бях на 10, но някак не го преживях както се очакваше. В смисъл – отчуждение, гняв, буйства. Освен това втората му жена е супер готина, винаги когато съм у тях, се държи адски мило и гледа да ми сготви нещо, което обичам. Майка ми не готви, у нас готви баба. Мама казва, че жената на баща ми го прави, защото има свободно време – не работи, а тя е по десет часа пред компютъра, и когато има свободно време, се вижда с приятелки или ходи някъде из планините. Все едно, но последната торта с ягоди и целувчени кори беше страхотна – научила я на готварските курсове. Тя ходи на много курсове, единият – за рисуване с маслени бои върху коприна, в коридора има парче сива коприна с нарисувана лодка до малък кей, в рамка. Винаги го поглеждам, защото на едно място коприната прави лека гънка и си представям как се нося в копринено море от сиви вълни…

Това да (се) наблюдавам и анализирам ми е любимо. Харесва ми да се излегна на дивана и да заплувам навътре, от малък не се плаша, когато съм сам, обичам да си седя в пространството на стаята – и вратата ЗАДЪЛЖИТЕЛНО да е затворена, без някой да се мотае около мен. Едно дете, казва баба ми и пуска една от серията яки въздишки, както прави, когато говори за починалия ми отдавна дядо, или че майка ми “кукува самичка”.

Изобщо не се замислих, когато Вики ми се обади по телефона. Преди това ми разправяше как е в гимназията, че има специален учител, който й помага, за да свикне с начина на преподаване и новия материал, как в по-горните класове има още една българка, но тя не иска да говори на български, обаче се разбрали да се видят и да пият кафе, после млъкна. Паузата беше толкова дълга, че се зачудих дали не е прекъснала връзката, представих си как мълчи и си хапе устните, които са винаги напукани и с полуобелени кожички. И после каза… “Бо, ела и ме спаси!”

Казвам се Борис, “Бо” ми е останало от дете.

Не се бяхме виждали след лятото, когато си замина за Швейцария – майка й е българка, баща й е швейцарец, и те като нашите са разделени, но баща й решил, че трябва да завърши гимназия там и те двете заминаха. Лятото бяхме на караваната с нашите – защото баща ми идва да кара по 15 дни с мама и мен. Те двете с мама спяха в караваната, баща ми и аз бяхме на палатка отвън.

Страхотно си изкарахме. Момичетата ставаха рано, правеха кафето и закуската и ни будеха. Много си паснаха, майка ми и Вики имам предвид. Знам, че мама е искала да имам брат или сестра, но когато разбрала, че баща ми има и други… връзки, абортирала. Това го чух един ден, подслушвайки без да искам, разговор на мама с нейна приятелка. Бяха изпили две бутилки вино в хола, аз се прибирах и не исках да ме усетят, влязох тихо и … ги чух. “Понякога съжалявам… заради Борис, че махнах тогава детето. Но не можех да имам още едно дете от мъж, който е винаги с повече от една жена. От никой друг не съм искала деца…” А Мира, която й е приятелка от ученическите години, каза: “Важното е, че имаш сина си. Аз…” и се разплака. Мира работи в Барселона и прави най-пухкавите пържени филийки.

Нашите си ги обичам ги, нищо, че са разделени. Все едно, че имам две семейства – мама, баба и Артур (котарака), и татко и жена му. Сигурно защото всички те обичат мен, понякога, като си го мисля, чак се плаша. Ами ако нещо стане с мен, ако реша да замина в чужбина да следвам и остана там, нашите ще се виждат ли, ще си говорят ли, баба и мама ще се карат непрестанно, жената на баща ми сигурно ще спре да прави ония страхотни торти, които са само за мен, защото баща ми не яде сладко, за да не пълнее, ходи на фитнес, боядисва косата си със специални бои за мъже, само и само да изглежда млад. Тя не може да има деца, това го знам със сигурност, баба ми го каза, докато пълнеше пилето. Тъпчейки яростно ориз, бекон и гъби, тя изпъшка: “Ох, сам ще си стоиш цял живот, щото Алекса не може да роди. Един на майка и баща, даже на две майки”.

Веднъж попитах баща ми защо не си осиновят, а той се вбеси: “Не е твоя работа!” После, като се успокои, ми обясни, че не може да гледа “копелета”. “Разбираш ли, Борисе, – каза – гените са важно нещо, много важно. Ето, един ден моя бизнес аз ще го оставя на теб, не на някое… чуждо. Погледни снимките – дядо ти, аз, ти, веднага личи, че сме една порода”. Това е вярно, външно ужасно си приличаме. Високи и със светли очи. Баща ми носи само един номер по-големи дънки от мен, а все пак е на 45.

Аз мога да изям една торта съвсем сам, веднъж с Вики си направихме надяждане с чийзкейк, аз изядох 6, тя – три и половина парчета. Беше страхотно, само дето после няколко часа не можехме да мръднем, така се бяхме натъпкали. Гледахме един сериал, всъщност тя го гледаше, аз лежах със затворени очи, косата й миришеше на върбинка – знам, защото майка ми имаше такъв парфюм, и дори не ми се целуваше. (Може би само малко, но без език.) Прозорецът беше отворен и през дантелените лалета на пердето слънцето се промушваше, като копринен конец, без да дразни. Перфектният следобед.

Дори за Марко не говорихме. Марко е най-добрият ми приятел. Почнем ли да говорим за него, обикновено се скарвахме. Тя не го обвинява за нищо, дори за това, че я беше зарязал, когато беше луднал по Ивона – понеже била добра в леглото и правела свирки, а Вики не. Той го казва. Марко все още е най-добрият ми приятел – от четири години. А майка ми все така се чуди как толкова различни като нас човеци може да са приятели.  Когато й казах, че Вики преди това е била момиче на Марко, тя помълча и каза: “Сигурен ли си, че те обича?” “Не знам”. Това беше честният отговор. Не знаех и след нашето лято, до момента, в който тя ми каза това по телефона.

Да се вземат пари от баща ми не е лесна работа. Той има няколко принципа, които не нарушава – един от тях е, че  децата трябва да си изработят парите, другите два – не давай пари назаем и вземай назаем само от приятели. Когато се появих в офиса му, беше ядосан, защото едно плащане се бавеше вече четвърти месец. Аз обаче нямах време – автобусът за Берн тръгваше утре сутринта,

• Казвай, Борисе, че имам работа.

• Трябват ми 500 евро!

• Петстотин евро?! За кво са ти тия пари!!!

И това го казва човекът, който побесня, като му казах, че няма да следвам, защото първо ми се ще да разбера какво искам от живота. “Мога да ти платя образованието в най-добрите британски университети, а ти няма да учиш?!” “Не съм казал това, казах, че първо ще помисля какво ми се прави. Може и да не следвам”. За първи път от много години майка ми и баща ми изглеждаха заедно. Дори си помислих: “Я, колко лесно било!” Майка ми се разплака, баща ми изведнъж омекна, като я видя така разстроена, и каза: “Добре, завърши, пък ще видим!” Остават ми 34 дни до края на гимназията.

• Заминавам за Швейцария.

• За Швейцария? При Виктория?

Произнася цялото й име. Той така се и обръщаше към нея, а тя се смееше, че се чувства като английската кралица.

• При Виктория.

• Случило ли се е нещо?

• Не знам… Надявам се, че не.

• Пълно е с мацки, а ти си хукнал за Швейцария. Не приличаш на мен, на майка си приличаш.

• Това съм го чувал. Ще ми дадеш ли тия пари?

• Майка ти знае ли?

• Не, тази вечер ще й кажа.

• И какво, ще я поставиш пред свършен факт?!

• Тя ще разбере. Нали на нея приличам!

• Абе ти… Петстотин евро са много пари. Нали знаеш какво ще искам?

• Да ги изработя.

• Да. Юни при мен, във фирмата – има два панаира за храни, павилионите са твоя грижа.

• Ама…

• Няма ама! Така и така няма да кандидатстваш, един месец нищо не е.

Бил съм вече на такива места. Сглобяваш през нощта, разтоварваш и подреждаш стоката, на другата сутрин си утрепан, мускулите те болят, обаче се усмихваш, обясняваш, обслужваш хората,  подканяш ги да опитат. Не че е нещо, което не съм правил, от друга страна фактът, че не ми ги дава ей така, някак ми харесва. Това е като между мъж и мъж. Пари назаем – само на приятели.

В къщи майка ми спира да глади и се втренчва в мен. Ей така като ме гледа, имам чувството, че вижда и най-долните ми мисли.

• Бо, не разбирам. Вики ти се обажда и ти решаваш да заминеш. Случило ли се е нещо?

• Мамо, всичко е наред. Отивам, виждам я и се връщаме.

• Връщате се?! Двамата?

• Не знам, мамо. Просто трябва да замина.

• Даваш ли си сметка какво правиш. Вики има проблеми с техните ли?

• Не… не знам всъщност, нещо не й е окей.

• “Окей”? Борисе, животът като цяло не е “окей”. Това е откачено, да пътуваш 1500 километра, за да се видите?! Нали има скайп, нали почти всяка вечер си говорите…

• Мамо, това е друго. Не се притеснявай, всичко ще е наред.

• Не казвай на баба си, аз ще се оправя с нея!… И баща ти ти даде парите?

• Назаем, ще ги изработя – през юни има два панаира за храни.

Въздиша точно като баба, но ако й кажа сега, ще се ядоса. Артур се умилква около краката ми, но като вижда, че няма да е център на внимание, се изнизва към любимия си фотьойл в хола. Тази вечер не пускам компютъра, изигравам две игрички на телефона. Не мога да заспя и я чувам как до 3 през нощта не си ляга. Едва успявам да дремна, но в 6 трябва да стана, защото автобусът е в 8 и петнайсет. Тя ме чака в кухнята, на масата има пакет, който побутва към мен: “Това са ти сандвичите. Пий си кафето, ще те метна до автогарата”. Усещам мирис на цигари през парфюма й.

• Пушила ли си?

• Само половин цигара… Виждал ли си ми ключовете?

Сменя темата. Отказа цигарите, или поне така казва, преди 4 месеца, след като изкара много гадна пневмония, даже в болница лежа. Аз не пуша – не ме кефи, отвреме навреме по някой коз с приятели, но това е друго. Не че и по тревата си падам, но в компания си е направо хюга.  Когато ме оставя на автогарата, ме целува силно и казва: “Да се обаждаш!” Почти съм сигурен, че се разплаква, когато потегля.

Никога досега не съм пътувал в чужбина сам. Не си оставям раницата в багажника, вътре са ми сандвичите, водата и малко дрехи. Дали взех зарядното за телефона?! Като седна, ще проверя. Ох, тук е. Като купувах билета, ми казаха, че пътуването трае 26 часа, минаваме през Сърбия. Сядам и отварям фейсбука, Вики ми е писала, отговарям й. “Мисля днес да отида на училище” – слагам едно-две емотикончета, драскам още две-три съобщения, баща ми звъни: “И да се обадиш, като пристигнеш!” После се отпускам на двете седалки, защото до мен няма никой, и заспивам дълбоко. Толкова, че проспивам Сърбия и се събуждам на някаква австрийска бензиностанция. Слизам да се изпикая, измия и най-сетне отварям кутията със сандвичите. Най-отгоре има бележка: “Бо, не прави глупости! Обичам те. Мама” и усмихнато човече.

Първо се ядосвам. Кога съм правил глупости?!! “Той е разумен не за годините си”, казва баба ми, която обича да се хвали как не помни да съм правил някакви големи пакости като малък. Това може да върви сред връстничките й в кварталната сладкарница, но пред приятели не е гот. Затова и не искам да ми гладят ризите и тениските, да изглеждам като “добро момче”. Баба ми мърмори, че един мъж трябва винаги да е с чисти обувки, изрязани нокти и изгладени ризи. Дори и да не си избръснат, казва тя, когато дрехите ти са изгладени, не е проблем. Една от мъдростите й.

Добре, че не съм от тия с добрите оценки, иначе съвсем зле щеше да е положението. Марко има добри оценки, но то е, защото учителите го харесват, в класа имаме много по-умни от него, но той е от тия, дето се харесват на (почти) всички. Тренира плуване, тенис, отворко е, не мълчи като мен в компания. Защо съм приятел с него? Защото е честен. Не е пич, дето ще ти направи мръсно, дори и да направи нещо кофти, си признава, винаги ще ти помогне, ако му кажеш. Отхапвам от сандвича, с любимото ми сирене е, и си слагам слушалките.

Някой ме тупва по рамото. Един от циганите, дето седят на задните седалки. Яко нахилен. “Бате, търсим четвърти за карти, искаш ли?” Не обичам картите и не мога да играя карти, играя малко шах, обикновено с баща ми. Отказвам. Циганинът не се отказва и преминава към следващата седалка. На третия път уцелва младеж, по-голям от мен,  някаква бг версия на американски кечист, който на качване видях, че едва минава между седалките. Надавам ухо – май ще играят на вързано и губя интерес. “Верно си скучен!”, каза Марко, като ме навиваше да играем на машинките. “Не разчитам на случайности!”, му отговорих. “Това е игра, Бо, просто се отпусни!” Аз отидох само да му правя компания.

Прекарвам следващите няколко часа в ядене на сандвичи, малко сърф в нета, дребни лъжи пред Вики, че няма как да пусна скайпа или камерата си, пиша на майка ми, звъня на баща ми, за да са спокойни и задрямвам отново, макар че краката ми са се схванали и много искам да стана и да походя. И в тоя момент от дъното на автобуса се чуват викове, псувни и размяна на удари.

• Мама ти ше еба циганска! Наговорили сте се, дай парите!

• Хас ми пеле! Яж ми ташаците.

• Ти чуваш ли какво ти казвам?!

Изправям се и виждам как кечистът раздава тупаници наляво и надясно, а циганетата псуват и крещят. Автобусът спира. Шофьорът се надига от седалката и тръгва към задната част, а всички останали сме опънали шии в очакване на правосъдието. Попипвам вътрешния джоб на якето, където са останалите близо триста евро.

• Вие к’во бе, к’во викате, искате ли да ви сваля всичките ей сега?

• Ама ние на карти играеме, тоа тука изгуби и не ще да плаща.

“Кечистът” изръмжава, но не заплашително, по-скоро е несъгласен. На ръст и тегло шофьорът прави кечист и половина, така че очевидно не му пука от жива сила.

• Върнете му парите!

• Ама… Бате, това си е играта, бе! Губиш – плащаш.

• Ти чу ли кво казах? Колко му взехте?

• Сто евро.

• Давай му стоте евро и до Берн само да съм чул някой от вас да шукне.

Циганите неохотно дават парите. “Кечистът” ги прибира, след минути всички са по местата си, а автобусът отново  пътува. Изпънал съм се на седалката и се опитвам да си представя какво ще направи Вики, като ме види. В автобуса мирише тежко и задушливо, уморен съм, но не ми пука, имам чувството, че мога да пътувам още, стига да знам, че тя е  в края на пътя.

И в тоя момент някой се срутва тежко на седалката до мен. “Брат, да имаш нещо за хапване?”  “Кечистът” е. Останали са ми два сандвича, ама не ми се яде, а и през нощта ще спя, утре ще си взема нещо в Берн. Давам му ги. Той захапва единия, явно му се говори.

• Супер са.

• Да, майка ми ги прави.

• Да я поздравиш жената, тая шунка много си я бива, и сиренето е добро. Разбирам от сирене, щото работя в един хотел като пиколо и се храня там един път на ден, а в Швейцария, знаеш, сиренето е голяма работа… Ама верно е добър тоя сандвич, и краставички има!

Говори с пълна уста, аз мънкам нещо от приличие. Освен че съм разумен, съм и добре възпитан. Марко на мое място щеше да се направи на заспал.

• Аз съм Цецо.

• Борис, приятно ми е.

• В някой колеж ли учиш, Борисе?

• Не, защо?

• Ами така, като те гледам… Не работиш, то се вижда. Малък си, ама дрешките ти са скъпи. Ей т’ва якенце, дето си се барнал, e поне 300 кинта. Вашите явно имат кинти.

Горе-долу позна. Толкова беше на промоция. Обаче говори така, че човек не може да му се сърди. Не иска да те обиди, просто констатира фактите.

• Пътувам при една приятелка.

• Пътуваш при приятелка? Пич, верно ли?! Май си луд по тая мацка, щом биеш тоя път заради нея.

Почти е омел втория сандвич.

• Къде живее?

• Кой?

• Е как кой, мацката?

• В Берн.

• Ако не познаваш града, ще помогна, не е голям град, ще се оправиш. Няма нужда да се харчиш за такси.  Аз, като пристигнах първия път, бях толкоз стресиран и исках да се раздвижа, че вървях пеша. Три часа вървях… А то си имало супер транспорт, автобуси, трамваи…

И Цецо се отприщва. Имам чувството, че само мен е чакал, за да излее всичко, дето изприказва в следващите час и половина, а аз кимах и… слушах с разбиране, както казва Марко.

• … В Швейцария е супер, брат, аз съм тук вече трета година и мисля да остана още, само дето трудно се пести, щото е скъпо, стандартът им е висок на хората. Сега съм оставил на нашите във Враца 450 евро, че майка е с диабет и трябва да яде по-така работи, а баща ми е пред пенсия, ама от 3 месеца не им плащат, само по 200 лева аванс… Хванах си едно гадже тук, полякинче, верно са хубави тия полякини, тя работи в хотела като камериерка, била е женена, ама са се развели, с едно детенце. Не е проблем за мене, децата кво са виновни…  Има рожден ден тоя месец и ще ги водя някъде. Не съм казал на нашите, щото майка ми, знам, като й кажа, че има дете, ще почне да ми мели на главата, но…

Тука изпускам от контрол сюжета за полякинята, майката и бащата, къщата във Враца, дето покривът й тече, ама те не искат да я продадат и да си вземат една гарсониерка в София при сестра му, “щото са я строили, като са пестили от всичко и тука искат да умрат, а има и градина, а най-хубавото в градината са трите люлякови храста, няма такава, брат…”

Говори му се на Цецо, но вече влизаме в Берн. Разсъмва се. Пускам съобщение на Вики: “В София е слънце, при теб?” Тя ми отговаря бързо: “Супер, тръгвам, ще се върна по обяд и ще си говорим”. Значи имам време. С Цецо се разделяме, но преди това той ме упътва къде да сменя евро за франкове и как да стигна до Вики. Ако стане нещо, звънкай, казва Цецо, за два-три дни може да те прибера.

Тръгвам да обикалям из Берн и намирам кафене до Операта, където отвън вече са изнесли масички. Изпъвам се там, звъня на майка ми, звъня на баща ми. Тя вдига веднага.

• Бо, добре ли си?

• Да, мамо, всичко е наред.

• Видя ли се с Вики?

• Не още, по обяд.

• Кога ще се прибираш?

• Утре.

• Добре… Поздрави Вики!

• Ок, мамо.

Почти чувам как пуска “бабина въздишка”. Като купувах билета отиване-връщане, не мислех къде ще спя, все някой хостел ще намеря.  С баща ми разговорът преминава в друга тоналност.

• Борисе, как е Виктория?

• Не знам, след малко ще я видя.

• Като се прибереш, обади се. Имам една работа за теб.

И затвори.

Поръчвам си още едно капучино и парче чийзкейк. Но преди това отивам в тоалетната, където се мия старателно, търкам зъбите, сменям тениската. Човекът, който влиза след мен, се изненадва от гледката – някакъв полугол младеж, който си сменя тениската, но съвършено учтиво ми отправя някакво пожелание. Сърцето ми бие толкова силно, че не мога да дишам. Това ми се е случвало само два пъти – когато лежахме в стаята след надяждането с чийзкейк и когато тя ми каза, че вече не е с Марко. Все пак отдавам дължимото и на парчето, което ме чака на масата – страшно вкусно е, и капучиното също, оставям десет процента бакшиш, както ме е учил баща ми. Имам още поне час за убиване, но решавам да вървя пеша. Минавам по моста и се зазяпвам в зелените води на реката. През лятото учих Вики да плува, мократа й гладка кожа, презрамките на банския с прозрачни сърчица по тях…

Ако се вярва на джипиеса, вече съм пред къщата. Вървях повече от два часа, изгубих се, но минувачи любезно ме упътиха. Пред вратата съм, но не звъня. Обръщам се, правя си селфи и пускам снимката на лични във Фейсбук с думите: “Виж кой е на вратата!” Известно време не се чува нищо, после шум, стъпки, бавни, после вратата се отваря. Вързала е карирана риза над късите дънкови панталонки.

• Бо?!… Какво правиш ТУК?!

• Ти ме повика.

• Аз?

• Нали ми каза оня ден: “Бо, ела и ме спаси!”. И аз дойдох.

Говоря бързо, а тя ме гледа сякаш съм бавноразвиващ. Не е възможно да е забравила. Не е възможно да е забравила. Не е възможно да е… Разсмива се.

• Бо, ама ти сериозно ли? Просто не бях в настроение, тъпо ми беше, бях се скарала с мама, баща ми вечно ми опява за ученето. Абе супер гадно ми беше, нали разбираш!

Не разбирам. Ръцете ми се потят, устата ми е суха, сякаш някой ми е сипал пуканки в гърлото.

• Може ли чаша вода?

• Да, извинявай, влез… сега.

Влизам, тя тича някъде, връща се, носи лимоненожълта порцеланова чаша с нарисувано смайли. Не знам защо ми се набива в очи. Гледа ме как пия. После промърморва:

• Аз, може би трябваше да ти кажа… ние с Марко…

• Вие с Марко! Ти се раздели с Марко…

• Не, сдобрихме се,  пак сме заедно.

• Откога?

• От 3 седмици.

• …

• Дори обмисляме да дойде да следва тук, говорихме си де.

Вече нямам най-добър приятел. Той нищо не ми е казал. Нищо.

• Благодаря за водата.

• Бо…

• Трябваше да ми кажеш.

• Не знаех, че така ще ме разбереш.

• А КАК ДА ТЕ РАЗБЕРА! Когато някой каже: “Ела и ме спаси!”, как очакваш да бъде разбран?!

Това го изкрещявам. После се обръщам и тръгвам. Всъщност затичвам се. Защото се разревах. Да, разревах се. Знам, че стоеше на вратата, докато тичах надолу по улицата. Не съм плакал, откакто предишният ни котарак, преди Артур, го сгази кола.  Спрях на някаква спирка, където продължих да рева. НАЙ-ГОЛЕМИЯТ ГЛУПАК НА СВЕТА. Борисе, ти си най-големият глупак на света.

Стигнах някъде в центъра, не знаех къде съм, но имах нужда да вървя и да не спирам да вървя. Не знам колко съм обикалял, но в един момент усетих, че съм страшно уморен. Звъннах на Цецо. Не ми се търсеше хостел, не ми се обикаляше. Той изобщо не се изненада. Като дойде да ме вземе, пак му се говореше, но като ме видя, млъкна и само каза: “Хайде да те водя дома!” Полякинята беше сготвила нещо с кнедли, но не ми се ядеше.

Бях й взел подарък от България, ключодържател с делфин, сребърен делфин със синьо око. Нали знаете, това са най-умните животни, говорят помежду си, не изоставят никой от своите – в беда или ранен, а като спят, едното им око е отворено и едното полукълбо на мозъка будно. Подарих го на момиченцето, много му се зарадва. После заспах дълбоко на фотьойла-който-става-на-легло.

На следващата сутрин, като пиехме кафето, оставих 50 евро на Цецо. За покрива, казах, на къщата. Той се дръпна първо, но след това се разсмя: “Може и да е в Пущиняка*, но покрив си трябва”. Като си идваш в България, обади се, му казах. Наистина го мислех.

Какво направих ли? Качих се на автобуса и първо се обадих на баща ми. Вдигна веднага, направо не е за вярване.

• Какво става, как е в Швейцария?

• Прибирам се.

• Майка ти е при мен, ето, казвам й.

• Пуши ли?

• Само една цигара. Сам ли си?

• Сам. Вече съм в автобуса. Останаха ми повече от 200 евро.

Той се разсмива от другата страна на телефона.

• Идвай, чакаме те.

–––––––––-

*Пущиняк – Наименование на Северозападна България, най-изостаналият и беден регион в България и ЕС.