Димитър Калев
ЕПИФАНИЯ
По Джойс
Ножът.
Обсаждате Варна, нали?
Може да срежеш око (да боли).
Схващам – където се хваща (отляво).
С мускулна памет (всесилна) калява
и воледава. Търкаляй крила
(жертвено)!
Памет – била е, била…
Стойна ли?
Име за стройни престоли?
Спици кръжат, а главини се молят
(жертвено).
Аз ли? Не, той: до, ми, сол.
Алено до (в до-диез, в до-бемол).
Точката до (геометрия, проза).
Семката до (благост, метаморфози):
роза – във вишна, лимон – в портокал…
Свой първообраз – от пепел, от кал.
В който умреш – в него ще се разложиш.
Пъстриш яйце (първообраз на кожа),
сплескваш кръг (елипса, дух и душа).
Тялото!
Мога да те утеша.
ПОЕТ ДА КАЖЕ
поетът – сноб нарамил гръден кош
през проход на мъглива планина
ту вдишва непрогледността й (лош)
ту вмъква я в кръвта си (добрина)
поетът ползва кръв вместо гледци
да гледа разни образи (отвъд)
например нощем по неравен път
той вижда гноми да гризат с резци
паважа а над утринния склон
следи звездите (след среднощен страх)
как се въртят в бъбриво златен прах
и как вневзапно спират (за поклон)
по-долу – тяло свлечено от кръст
обръщат го встрани (полу по гръб)
и в стъкленичка с много тънък ръб
преливат (не смъртта околовръст)
пет-шест сълзи от лявото око
(кой е пазителят на този сок)
Бог става Бог на хората ако
поет Му каже че е плачещ Бог
ДЖУДЖЕТА
случва се – буди ме глас хайде ставай излез
(явно джуджетата в мен чувстват че онемяват)
Слънцето в първия лъч тонът фа прогласява
после пронизва живота ми през фа-диез
толкова трае пробуждането – до полутон
после той става Архай (архитект на небето ми)
целия ден ръководи градежи в сърцето ми
(само джуджетата мислят мозъка ми за трон)
случва се – юни над Варна ухае с липи
никой обаче не анализира цъфтежа им
но съзерцават представи изящно замрежени –
пеят пчелички замаяни
мед се топи
и се търкалят овали със вкус на сребро
(всички липи са заченати на Месечина)
толкова трае лунно-земната първопричина
(явно джуджетата бягат от смърт и от добро)
НА ВРЪЩАНЕ ОТ ШВЕЙЦАРИЯ
Летя над облаци, а те забавено летят над Алпите
(и неизбежно си представям, че прелиствам Битието
и страниците му, не – върховете странно светят),
a езерата на Швейцария изглеждат смешно малки.
Докато бях в хотела на площад Монблан в Женева
и гледах месец март как тегли теменужки от тревите
и как излитащите самолети теглят етера на планините,
ми хрумна, че човек изтегля през гръкляна си напеви,
за да прехвърли мислите си непосредствено в душата си
(душата, инак, е непоносимо трансцендентна,
пък и човек приписва на незримото надменност,
интимничейки с достоверността на сетивата).
Ако се приземя, намислил съм да мина под дърветата,
които в осми клас садих с връстниците си по неволя;
копаех, помня, коленичил, сякаш нещо молех
(от погледа на първата любов да не припадна, клетият).
Намислил съм да мина и край изоставената воденица,
и по рекичката (там кошничар отглеждаше върбови пръчки);
не мисля във самия град да влизам и да се измъчвам
с невидимите образи на мъртвите, превърнати във птици.
Ако се приземя в България преди навън да падне мрак,
намислил съм да ви изпея нещо…
Ако се приземя, все пак.
КРЪЩЕНИЯ
втъквам мускула който се сили в сърцето ми
вътре в устните на смъртта –
Боже те се разтягат (от мен до небето ми)
много смешен си ми казва тя
този смях си е мой (тоест аз съм безсмъртен) –
прекръщавам смъртта в сетиво
тъй както слухът ми се кръсти в тътена
на творящото естество
тъй както при изгрев се кръсти окото ми
под розовеещ епитрахил
тъй както поетът избира мото
от класик добавяйки му стил
тъй както и Платон събирал мислите
върху окончанието на нерв
после ги карал да се разлистват
в ритъма с който диша елф
всяка смърт има смисъл в живота безмислие –
празнота след празнота
инак тези които промислят мислите
ще отрекат вечността
инак мускулът който се сили в сърцата ни
би ни разлял кръвта
вместо в измислиците на деца ни
много смешен си ми каза тя
ОБЪРКАНИ МИСЛИ
НА ЕДИН БЪЛГАРИН
В ЧИКАГО
със годините аз залинях в сетивата си без
причина май вложих в тях лимфа чрезмерно
затова по инстинкт се завръщам пак в Америка
като в култ през
Чикаго чак от дъното на Великите езера
са издигнали кули да смесват езици и звуци
между тях ходя прав по отвесни улици
за да се побера
в себе си архитектурно стоя сякаш между прасци
на исполини стъпили в паметта ми до колене
прави спят спускат в мускулите си прозрения
ей прав си
и си мисля как в мислите ми би останал живот
ако срина сетивното си стълпотворение
със годините заприличват на поселения
без свод
но прасците все пак продължават в бедра и кръст
значи някой прикляква или се покланя
интервалът между мисли и послания
е много къс
ИМЕНАТА НА САН ФРАНЦИСКО
вещите светят с повърхности
и опаковат сетивата ми –
сякаш нося зверче в чувал
(гърчене
и скимтене)
няма никой по пейките на
градините Йерба Буена
хората крачат в алеите
източвайки светлината си
всички съждения спят в Слънцето
светлината му ги развинтва
съзнание – от образи
обръщане –
от разкаяние
вятър откъм Голдън Гейт
припява на океана –
прилив в сол
отлив в до
(и уханието на квинта)
сядам до някаква скулптура
на човек който трепери
(явно символ за страж на прага
пред тревите в Йерба Буена)
тялото винаги си тъгува
по други тела
и измерения
Слънце стаено във вещите
ми пречи да ги намеря
ДЪЖДОВНИ ЧЕРВЕИ
Дъждът – местоимение за скелет
(как скачат от небето свети мощи).
Над Лихтенщайн и Рейн ръми от снощи,
като че ли държат да препостелят
от край до край земята с нещо нервно
(хем да я прави по-геометрична,
хем да привнася странна еластичност)…
Къде да стъпя от дъждовни червеи? –
асфалтът и прогизналата почва,
пролазени от влажните им спазми,
се гърчат с двуизмерна безобразност
и Алпите буквално се разточват
към Рейн, а пък реката – към скалите
(като хлапе, си мислех, че сме власти
във скоростта на бял, невидим ластик,
но явно съм бълнувал за тасмите –
от плондер, кълцан на червени ленти,
с които стягах детската си прашка)…
Но ако все пак спомен е сегашното,
а червеите – ластични моменти?…
Разтварям стар чадър. Дъждът си мисли
отгоре: Ха, внезапно цъфна цвете!
Стеблото му съм аз, посят в небето,
но кой на тичинката долу виси?
Разбира се, че аз – вървя през Вадуц
и всяка моя стъпка е извивка
сред мускули, разтегнати в усмивки
(дъждовни червеи, каква наслада
протяга тази почва през смеха ви –
дали усеща танц във мойто ходене,
а във чадъра – нови небосводи,
или го прави просто от тщеславие?)…
Дъждът – местоимение за става:
водата стъпва, меко се прегъва,
в усмихнатите червеи потъва
и нимфите на Рейн я разсъждават.
СЛУЧКА
ПРЕД ПАМЕТНИКА НА ЛЕВСКИ
В СОФИЯ
На Максим
в декора липсваше и злата зимна песен
и грозното програкване на гарван
така че лесно е за разказвача да си вярва
и да се преразказва случката е лесно
един поет пресича булеварда (скука)
едно момченце гледа паметника (плаче)
със страшна сила явно нещо значат
нещата за чистосърдечната му глупост
бащата си купува вестници наблизко
пресича ей какво ти става дребен
детето хлипа прав са го погребали
в ковчега (сочи със ръчичка обелиска)
поетът най-неволен зрител спира смаян
се взира във пресечената пирамида
опитва в нея геометрията на ковчег да види
и вижда детските си мисли как я ваят
как мъртвите най-скъпите ни мъртви
оставят възнак сетивата си и ги забравят
но с призрака си се източват прави
като колони за да ни покъртват
да ни притупват нервно под лъжичката
да дишат във припадъка на паметта ни
а в междуребрията ни да светят с рани
детето чувства раната от мъртвите трагично
детето лесно може култове да пресъздава
да служи Богу плачейки пред пирамиди
но само за поета е отворено това да види
поетът схваща всяка случка за прослава
Димитър Калев е роден на 17. 10. 1953 г. в гр. Омуртаг. Има медицинско образование и е практикуващ лекар. Автор на четири поетични книги: “Страданието на светлината” /1993/, “Да ме поливате отвъд” /1996; II изд. – 2002/, “Триада” /2001; II изд. – 2001/ и “Помежду” /2006/. Част от стиховете в последната му книга са издадени в компакт диск с мултимедийна поезия /идея и мултимедийна обработка на Филип Филипов/.
Съставител на документална книга за Петър Дънов “Учителя във Варна” /1999/. Лауреат на награда на 17 международен фестивал на поезията в Суботица, Сърбия /2006/ и на литературната награда ”Варна” /2007/. Превежда руски /М. Цветаева, В. Ходасевич, О. Манделщам/ и американски поети /Р. Фрост, Одън/.
Преводи на негови стихове на руски са публикувани в московското литературно списание “Меценат и мир” и в антологията на българската поезия “Из века в век” /2005/. Пише и литературна критика. Член на СБП. Член на редакционния съвет на списание “Простори”. Живее във Варна.