Приключенията на Фетко с Фани Цуракова

С понапълнен донякъде стомах, макар и не в най-добро разположение на духа, Фетко се сви на кълбо, покри муцуната си с опашка и се предаде на съня. Слънцето беше изминало целия си път по небосвода, а на негово място се показа рогът на месечината, когато лисугерът се събуди.
Без да се мае, той отиде до Фетко и го побутна не твърде деликатно, защото неканеният им гост беше похапнал сутринта добре, което означаваше, че лисичетата ще се събудят гладни, а бяха ли гладни, Лисана бързо щеше да стане свадлива.
– Ставай, фретке, луната изгря!
Фетко отвори очи и се протегна.
– Ох, все едно че току-що съм легнал… Сънувах…
Лисугерът нямаше нито време, нито интерес да изслуша съня на гостенина си.
– Тръгвай! Ето оттук, през шубрака. Хайде, фретке, не се май!
– Аз съм Фетко – напомни Фетко. – Една моя прабаба е рисувана…
– Тръгнеш ли с бърборко, няма да стигнеш до добър край! – каза на себе си лисугерът, но все пак достатъчно силно, за да го чуе Фетко. – Моята прабаба е рисувана с кралица Елизабет Първа… – продължи порчето.
– Не я познавам! – натърти лисугерът. – Мълчи, ще ни чуят кучетата!
Но Фетко не млъкна.
– Тончето има приятелка, тя има куче. Малко, колкото…
Бяха стигнали до края на гората. Следваше нива с все още ниска царевица и нататък започваше село. Чуха да пролайва куче и Фетко радостно ускори крачки. Когато наближиха съвсем, една съчка се счупи под лапите му и изпращя.
– Шъ-ъ-т! Гледай си в краката! – захапа го лисугерът.
– Стигнахме! Ето го кокошарникът, ето я дупката. Влизаш, свършваш си работата и тогава почваш да ги подаваш! Иначе крякат!
Фетко се колебаеше.
– Да, ама аз… – измънка той, но преди да довърши, усети как лисугерът го натика през дупката в кокошарника.
Вътре миришеше на кокошки и беше тъмно, което, както знаем, не бе проблем за Фетко. Той се притаи до вътрешната страна на дупката и реши да изчака, докато лисугерът се махне. Стори му се, че го полазват кокошинки, освен това беше задушно, но нямаше какво да се прави.
Беше влязъл тихо и кокошките само прокудкудякваха в съня си. Петелът беше на най-ниския прът, захванат със силните си крака, завършващи с остър шип.
– Какво правиш? – провря нос в дупката лисугерът.
Фетко замълча, първо защото не знаеше какво да отговори, второ – защото не му се говореше с лисугера.
– Започвай, че лошо ти се пише! – продължи лисугерът и след като не получи отговор и разбра, че Фетко хитрува, се зае лично да разширява дупката.
– Ама тук мирише на кокошки! – обади се Фетко.
– Ами нали за кокошки сме дошли! – изръмжа лисугерът.
– Да, ама те са много! – отвърна Фетко.
– Тъкмо ще стигнат за всички! – лисугерът продължаваше да дълбае ядно.
– Ама тук не е чисто! – изрече нашият герой и се премести по-навътре, за да е по-далеч от лисичата муцуна.
– Ти си срам за всички порове! – просъска през зъби лисугерът, докато с лапите си изхвърляше назад натрупалата се пръст.
– Мен Тончето ме е е научила да не хапя – намери за уместно да обясни Фетко.
– Млъквай! – острият слух на лисугера беше доловил раздвижване на кокошките.
– Кралица Елизабет Първа и моята баба… – реши да напомни за величието на рода си Фетко, но беше прекъснат от острия крясък и шумното подхвръкване на петела, последвано от панически кудкудякащия хор на кокошките.
Лисугерът разбра, че ловът тази нощ е пропаднал. Трябваше да търси закуска за семейството си далеч от тук и той си плю на петите, изоставяйки Фетко.
Самият Фетко стоеше оглушен от бъркотията, перушината и олелията на кокошките и чу лая на куче и тежките стъпки на човек едва когато те спряха пред кокошарника и металната му врата се отвори със скърцане.
Премеждието го беше оставило без сили и той продължи да стои като вкопан до дупката.