Интервюто на Иво Ангелов със Златна Костова

– Г-жо Костова, 24 май – Ден на българската просвета и култура ли е най-българският празник? Връща ли ви в детството – с песните, цветята, новите дрехи, лентите „Отличник”?

– Да, това за мен наистина е най-българският празник! Най-вълнуващият, най-чаканият. Празник на духовността, на езика и културата на българския народ, а какво е един народ без език и култура? Празникът ме връща в детството, разбира се, с всичките „компоненти“ на празнуването му – Химна „Върви, Народе възродени“, цветята, прекрасното време (макар, струва ми се вече е някаква традиция точно на 24-ти май да вали!), манифестациите, духовата музика, лентите „Отличник“, абитуриентските балове, огромните букети за Учителите, наградите за дейците на културата – хората на духовността… През каквито и върхове и спадове да минаваме като народ, каквито и епидемии и природни бедствия да ни връхлитат, тържествеността и смисълът на този празник ще се запазят, ще пребъдат, защото винаги ще има Азбука, винаги ще има Слово, винаги ще има Учители, които даряват знание, винаги ще има будни деца, които искат да учат, винаги ще има Култура, без която е невъзможно да опазим душите си. Толкова е хубав този празник! Мисля си, че единствено за този празник ВСЕКИ има някакъв хубав спомен (ако не и цял албум със спомени)!

– Песента „Върви, народе възродени” на Стоян Михайловски химн ли е само или и посока, българска посока?

– Много хубаво я наричате „посока“. Много ми се ще да я възприемаме наистина като посока, като призив за развитие в тази посока, за вървене напред! Едва ли има човек, който да не настръхва от вълнение когато пее или слуша този химн и който да не стига до някаква лична равносметка докъде е стигнал, какво е научил, колко се е образовал, какво знае и каква е посоката му – личната и общата нататък… Не казвам, че човек сяда да си прави тази равносметка, но това са някакви светли мисли, които периодично преминават през главата ти и осмислят за пореден път празника. „Върви, Народе възродени“ далеч не е строфа, призив, изпразнен от съдържание и изтънял до прозрачност през годините. Това е посоката, да, която трябва да следваме, за да пребъдем, за да ни има и след още 14 века!

– Пергаментът и Интернет вече си подадоха ръка. Май има искрица надежда вътрешната устойчивост и волята на двамата братя да възкръснат в младите българи и да спасят страната ни?

– Докато има Просвета и Култура, докато има жажда за знанье, има и надежда, че чрез духовността ще пребъдем. Надявам се и поколението на младите българи да не обеднее духовно, да не забрави да чете и пише, да расте грамотно и да не се предаде пред изкушенията на високите технологии. Надявам се, че все пак има приемственост между поколенията и четящите родители, няма да оставят децата си без книги и потънали в екраните на електронните си устройства.

– Апропо, вдъхновението само ли идва при вас, или го търсите? Ако е така, къде го намирате – любовта, приятелството, историята, необяснимото, магичното…?

– Мисля, че при повечето хора на изкуството вдъхновението идва само, но винаги се провокира от нещо – от любовта, от приятелството, от предателството, от оскърблението и неоценяването. От житейските катаклизми, през които преминаваме. Струва ми се, че като цяло, поетите раждат поезия по-скоро в трудни житейски моменти и по-рядко когато са щастливи и безгрижни. Поне при мен е така. Затова когато съм създала каквото съм преживяла в една поетична книга, след това обикновено бързам да се обърна към другото изкуство – изкуството на превода – и да се захвана с нещо, което да е диаметрално различно като настроение и преживяване, да речем комедия или фарс. Така постигам равновесие в заниманията си с изкуство. Но не насилвам нищо в нито една от посоките – когато дойде ново вдъхновение, когато настъпи моментът, пишещият човек просто трябва да го улови.

– Г-жо Костова, вие владеете писмено и говоримо няколко езика. Гордост ли е да четеш и пишеш на кирилица?

– О, да! Харесвам много българския език, обичам да пиша на него, обичам да чета на него, обичам да чета за него. От малка помня наизуст стихотворението на Иван Вазов „Българският език“ („Език свещен на моите деди…“) и във всеки един момент мога да го кажа наум или на глас, вдъхновено и с преклонение пред таланта на Вазов. Според мен, това е най-красивото стихотворение за българския език и мисля, че всеки българин трябва ако не да го знае наизуст, то поне да го е чел внимателно.

В днешните трудни времена трябва ли да станем на крака за българския учител и българското училище? Спомняте ли си вашите учители?

– Във всяко време (а то май всяко време е трудно) трябва да ставаме на крака пред българския учител. Дали помня учителите си? Та аз нито един не съм забравила! Преди месец за рождения си ден получих от моя приятелка от началното училище една снимка на класа ни – Втори „А“ – с класната ни – моята първа учителка, Стоянка Тодорова, светла ѝ памет! – на зимна пързалка с шейни. Спомних си имената на всички деца, наобиколили учителката! Правилата за българската граматика, на които ме е научила другарката Тодорова и до днес знам, ползвам и ми дават самочувствие на грамотен човек. В 7-ми клас имах преподавателка по български език и литература, Илияна Божилова – която ни караше да преписваме в тетрадка красивите разкази на Йордан Йовков! И до днес знам цели пасажи наизуст, защото докато преписва човек хем осмисля нещата, хем тази красота се загнездва в съзнанието му, запалва въображението му, остава си там като огниво, което при необходимост, в моменти на духовна тъмнина, можеш винаги да запалиш!
В Английската гимназия в Русе попаднах на следващата Голяма Класна – Учителката ми по литература Мара Фучеджиева, която никога няма да забравя, която не само мен, а и цели випуски ученици оформи като хора. Тя си отиде от този свят преди два месеца, и всички ние, нейните ученици, се почувствахме сираци.
Мога да говоря много дълго и за много мои учители. Мама и татко също бяха от учителите, които се помнят цял живот. Прабаба ми Марийка също е била такава учителка. А в днешно време имам една приятелка, която е еталон за съвременен учител – Леда Аврамова – тя е съвременният Учител-будител, ама от най-истинските и често, като си мисля колко е важно учители да стават само хора, призвани за това като Леда, си помечтавам да съм нейна ученичка в нейния Втори клас.

– Днес като че ли не се чува гласът на духовния, на интелектуалния елит на нацията? Защо няма бунтари като Ботев, Яворов, Байрон, Солженицин, Хавел…?

– Вероятно защото днешните Будители са още живи, а май никой, уви, не е бил оценяван или слушан приживе – поне от тези, които изредихте. (Нали знаете максимата „Никой не е станал пророк в собствената си страна“?) Имали са последователи, разбира се, но не масово. Но, всъщност, това май не е и възможно – цял един народ да тръгне след интелектуалния си елит. Той елитът затова е елит, защото се състои от единици. И духовното, интелектуалното ниво на тези единици е трудно достижимо за мнозинството.

– Вашето мнение за авторите, които попадат в учебниците по литература? Четмото и писмото ли ще спасят българския род?

– Не мога да изказвам мнение за неща, за които не съм компетентна. Дълбоко мое убеждение е, че във всяка област думата трябва да имат професионалистите. А доколко авторите на учебници са професионалисти, хора с призвание, експертиза, знания и компетентност, не знам. НАДЯВАМ се да са такива и да знаят какво правят когато моделират бъдещите зрелостници.

– Как се спасявате от кошмара на ежедневието, от отчайващата бездуховност, от завистта и злобата, които ни дебнат навсякъде?

– С работа. С изкуство. По време на карантината гледах и слушах пиеси, концерти и опери от най-престижните драматични и оперни театри в България и в света, които бяха пуснали свободен достъп до продукцията си. Преведох една пиеса за Театър „Възраждане“ и всеки ден присъствах на он-лайн репетициите на режисьорката Весела Василева и актьорите от театъра. Писах, садих цветя, правих планове и мечтах – времето въобще не ми стигна! С това искам да кажа, че макар вратите на залите за изкуство да са затворени, човек не може да изпадне в бездуховност. Колкото до завистта и злобата – това е нещо, с което всеки сам за себе си решава как да се пребори. Аз избирам да забравям всичко лошо и да не забелязвам лошото, което е наоколо.

– Малодушна ли е българската интелигенция в момента? Има ли кой да поведе народа ни към „светли бъднини”?

– Интелигенцията не може да бъде малодушна, но бидейки малобройна, няма как да „поведе“ народа. Походът към светлите бъднини зависи от готовността и решимостта на всяка „самостоятелна бойна единица“ да тръгне в този поход.

– Ако зависеше от вас, кого бихте изпратили в Рим, при папата, за поклон пред Светите братя Кирил и Методий?

– Някой грамотен и знаещ човек – някой работник от Института по български език към БАН, или някой Учител, или някой Преводач. Все хора на езика, все хора на „Българското А Бе“.

Интервюто може да се прочете
във в-к  „Пенсионери“, бр. 21 , 20-26 май, 2020

 

Предишна статияСлавейковото училище, из „Моят Шабат“
Следваща статияГолемият циганин, от Владимир Луков