Здравка Евтимова представя романа „Маргаритки край окопите” от Ангелина Дичева

Ангелина Дичева е журналист, преводач и белетрист. Превела е осем книги от полски език, сред които историческите романи „Гай Юлий Цезар”, Октавиан Август”, както и „Евангелски сказания”. Автор на десет книги. Сред тях сборниците от разкази „Сърфинг в океана от делници”, „Мечти в джинси и сафари”, „Джобна енциклопедия”,  „Адам по риза”, „Нощна плячка”, „В онази мастилена нощ” и два романа –„Малкият лотос” и „Маргаритки край окопите”, който излезе от печат тези дни. За романа „Малкият лотос” е наградена от Международната организация на  писателите- криминалисти. Авторката има и награди за разказ от Международния европейски литературен конкурс на Съюза на италианските писатели и първа награда за разказ на емигрантска тема в конкурса „Изящното перо”, организиран от Салона за българска култура и духовност в Чикаго – САЩ.

„Маргаритки край окопите” е най-новият роман, в чието съдържанието е  вграден достоверният дневник от фронта на младши подофицера Никола Петков от 9-та скорострелна батарея на 4ти артилерийски полк-София, участник   в българо-турската война през октомври-1912-1913 г и българо- гръцките сражения -18 юни -18 юли 1913 г. Никола Петков, дядо на авторката, е убит от шрапнел в корема на добруджанския фронт в последните дни на войната. Починал е в болницата  и по-късно е погребан на военното гробище край Тутракан. Дневникът е предаден на вдовицата му заедно с останалите му вещи. Желанието, което изразява в дневника младши подофицерът Никола Петков, е младото поколение да достигне до онези дни ,в които войната е заляла страната  ни и е променила хиляди човешки съдби.

Романът представя съдбите именно на хората  от по-късните поко-ления, техния морал, стремежите и амбициите им,  мечтите и любовта им, онези млади хора, за които е предназначил дневника си от фронта десети-летия по-рано  младши подофицерът Никол, един от героите в романа.

Дневник, Бележки и спомени,
БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ВОЙНА, октомври 1912 – 18 май 1913 г.
БЪЛГАРО-ГРЪЦКИТЕ СРАЖЕНИЯ, 18 юний – 18 юлий 1913 г.
Никола Петков – младши подофицер от 9-та скорострелна батарея
от 4-тий артилерийски полк – София, Провадия, 1912 – 1913 г.

Посвещавам на бъдещото поколение

НА ПОСТА СИ

            Става вече два дена как вали сняг, придружен от силен морски вятър, който все повече се усилва и носи сняг на всички страни. На две крачки пред себе си човек не може да види нищо. Всичко живо се крие и не смее да излезе навън. Там нейде в полето часови се движи с пушка в ръка пред бойната линия. Крака и ръце се смръзват, а той продължава да бъде на поста си. Минава един час и го сменят. Отива той с големи мъки в помещението – палатка, цял посипан със сняг. Пада измръзнал. Войници с коне, натоварени с хляб, се връщат от гарата и се движат из полето без път,затрупани от снега. Сред Балкана вихрушка от сняг ги засипва и засипва. Конете падат, хлябът остава. Войникът сяда при него, за да го пази. Снегът го засипва и той там на мястото замръзва и се пренася във вечността. На бойното поле чакат другарите му да донесе хляб, но той не идва и те така остават гладни.

град Чаталджа, 12 февруари 1913 г.

ЗА СЛАВАТА И ВЕЛИЧИЕТО НА БЪЛГАРИЯ

Зора се сипва. Слънцето до половина се показва на хоризонта. Тих мор-ски ветрец едвам що задухва. Вълните тихо се движат по Мраморно море. Пролетен въздух, пълен с цветни приятни миризми. Небето ясно, прекрасно време. Чува се тежък гръм. След малко – по-близки гърмежи. Един след друг се усилват топовни гърмежи. Чуват се редки пушечни
изстрели, картечниците немилостиво косят. Горе в небесата едвам е забелязан да се движи величествено и гордо български аероплан. Гърмежите се усилват все повече. Въздухът става все по-тежък. Слънцето преминава бавно и тежко по небесната висина. Из
пътя се движат и се подпират с пушки или с дървета ранени войници. Други по двама на носилка носят тежко ранени, всички отиват към болницата. Мръква се. Огънят се усилва още повече. Топове,
пушки и картечници непрестанно бълват топло желязо. Изведнъж се чува: „На нож!“. И хиляди гърла извикват „ура“. По небосклона звездите трепкат, месецът горд се е изкачил горе по небосклона. Навсякъде мъртва тишина владей. От време на време се чуват стенания на ранени войници. Пак се съмва. Минават облаци черни и грозни с голяма бързина. Полето покрито с трупове на паднали в боя войници. Съмва се пак. На няколко места войници копаят потни големи ями. Други събират падналите войници и по няколко десетки ги заравят в ямите. После си отиват, като оставят кръст с надпис „Тук почиват сто и двайсет български герои“. Напред се движат останалите живи войници и преследват неприятеля. На бойното поле всичко е спокойно.Неприятелят е разбит и славата е спечелена.

град Чаталджа, 12 март 1913 г.

Иво усети, че очите го засърбяват, скочи от леглото и се разбърза. „Сега ще подготвя панихида за падналите герои!“ Измъкна най-хубавите неща от хладилника – шунка, сухи колбаси, сирена, които пази за тържествени случаи, опаковка омари, чирози, сирене чедър, сьомга и се разшета. За час и половина направи невероятна вечеря. Венци слезе от тавана и се изненада от блестящия лукс на вечерята, сервирана на голямата маса за
хранене – явно случаят е тържествен.
– Това е възпоменание. Да си спомним за загиналите във войните бъл-гарски герои, за падналите в битката при Чаталджа на 12 март 1913 г, в
Балканската война. И за оживелите в нея – съобщи развълнувано Иво.
Донесе бутилка бяло и бутилка червено вино и посочи на Венци къде да чете.
– Тате, какво е всичко това? – чудеше се Венци, докато търсеше страни-цата, посочена от баща ѝ.
– Вечерята е готова. Това е панихида за българските герои. От потомците, които не са забравили техния подвиг. И на загиналите, и на оцелелите в
тогавашния бой.
И двамата се преоблякоха в официално облекло. Запалиха свещи, отляха за „Бог да прости“ от чашите с червено вино, прекръстиха се и се отнесоха
мълком към онова бойно поле, което беше приютило хилядите български синове, част от които – завинаги.

През следващите дни не се обади на Леда – тя пожела сама да разреши объркания ребус на живота си. А може би това не е и цялата истина – има право да задържи част от нея за себе си – ако не от желание за спестяване на фактите, то поне от гордост. „Нямам право на чуждата истина –въздъхна
Иво. – Кой съм аз, че да развързвам съдбовните възли на чуждите животи? Тази чудесна жена не е отворила вратата на живота си за мене, въпреки че ме одобрява за приятелска душа. Засега постигнах това – заслужих дове-рието ѝ да ми сподели за препятствията си.“ Мина покрай голям блеснал отвсякъде магазин, после продължи надолу по улицата и излезе на пре-  сечката до градината. Вървеше бавно, в мислите си се пренесе в дните на онези вече далечни войни и се възторгна от българската смелост, от волята, от стоицизма на нашите войници – бедни, гладни, в скъсани
цървули и шинели, недояли, недоспали, тормозени и унижавани от началството, но смели, истински воини, гордост за България и за света.
Без да се усети, се намери през три улици и се обърна, наново тръгна към вкъщи. Видя пред себе си възрастен мъж, по-скоро висок, отколкото едър, леко прегърбен, който срещна познат на близка възраст. Сякаш беше виждал и друга подобна фигура.
– Как сте, д-р Ничев? По-скоро трябва да кажа професор Ничев.
– Добре – дружелюбно се засмя непознатият.
Поработвам още. Участвам в някои консулти. А вие, проф. Липов? Какво Ви води в центъра?
– Разхождам се, обичам след вечеря да повървя. Вие някъде тук ли живеете?
– На булевард „България“. Но тук наблизо се премести да живее под наем синът ми. Бащиният му апартамент му се видя тесен с четирите си стаи, та се изнесе да живее самостоятелно. Отивам да го видя, че имаме уговорка веднъж седмично да минавам. Майка му се помина, а другият ми син е в Америка, професор е в университет в Сан Франциско. Идва си по празниците всяка година – или по Коледа, или по Великден, а лятото – задължително. Иво продължи напред, вървеше бавно, занимаваше го разговорът между двамата доктори. Разделиха се след минути и Иво усети, че единият продължи след него и после влезе на крачка преди него в същата сграда, към която се беше устремил и той. Отстъпи на доктора да влезе в асансьора преди него и го поздрави любезно. Само след миг се сети, че това е бащата на крадливото копеле – приличаха си по ръста, по силно изразения гръден кош, а иначе Иво така и не беше видял физионо-мията на крадеца. Прибра се първи, хапна – набързо направи омлет със зеленчуци, и се хвърли към четивото. След половин час усети, че просто не го свърта, Леда е все в мислите му, затова грабна телефона. Тя говореше тихо, някак прегракнало, което Иво изтълкува като изплашено. Беше кратка.
– Нека се видим утре-вдругиден, когато имаш възможност, ще си поприказваме. Сега сме много тук – и побърза да затвори. Реши, че няма повече да нахалства – когато Леда реши, тогава ще го потърси.
Обади се чак в края на седмицата. Видяха се пак в близкото кафене. Леда говореше тихо, бързо и задъхано.
– Извинявай, доскоро нямах новини. Не разбрах много, но засега ми е достатъчно. Важното е, че Юли не ме подозира в никакво действие срещу него, а и знае, че аз не съм подозирала нищо, иначе щеше да
бъде отвратително. Той е открил случайно тръбопровод, успореден на главния, много умело направен, разбира се от Ставри, и е бил обслужван от неговите двама помощници. По този тръбопровод е изтичала поне една трета част от олиото и е поемала по други канали, бутилирана и по-късно продавана. По аналогичен начин се е получило и с бирата. Когато са се усетили, че Юли ги подозира, единият е решил да действа, това е същият, който се опита да ме блъсне. Направил го е, защото е разбрал, че Ставри е склонен да приключи с далаверата. А те са искали да продължат да изкарват още пари. Ставри изчезна, без да им се обади. Затова е трябвало да бъде върнат по някакъв начин.

Изглежда, че другият не е бил съгласен и затова е бил най-напред отровен и после колата е била запалена. Това засега са само догадки на Юли и подозрения на полицията. Сигурното е намирането на допълни-телния канал за изтичане и на олиото, и на бирата. Това с олиото се повтаря и във фабриката в Добричко. Явно с други помощници. Харесвало им е.
Операцията е приключила с убийството на един от помощниците на Юли, който всъщност е бил пряк помощник на Ставри. Явно добри пари са вадели
от търговията с допълнителните количества и на олиото, и на бирата. Просто не искали изворът им да пресъхне.
Юли още преди време се усетил за далаверите на Ставри, проверил системата и открил талантливата рационализация на приятеля си. Юли е дал нещата в ръцете на полицията, а неблагодарният му приятел и талантлив рационализатор е побързал да се изнесе от страната. Кой знае къде е сега – някъде из Южна Америка може би, ако не се е овъглил в околностите на Виена. Сега всичко е в ръцете на полицията. А ония
двамата – помощниците, не искали да повярват, че джобовете им няма да се пълнят повече. И че просто играта е свършила.
Чувствам пред Юли невероятно неудобство, сякаш съм някоя вероломна крадла, въпреки че той не ме подозира и е прав. Освен това са се опитали да го сплашат, нещо, което не знаех досега.
В една от последните вечери, докато се прибирал през кварталната градинка, в тъмното го нападат някакви маскирани и се опитват да му извият ръката така, че да я счупят. Юли е силен – хвърлил се да хапе, да рита, знае японски техники. Успели да го свалят, но се появили хора и го спасили. За щастие няма нищо счупено.
– Какво ще прави сега Юли, освен че ще е в услуга на разследването – полюбопитства Иво. Леда разтърси безнадеждно глава.
– Какво, ще търси вероятно други пътища да си поднови производството, ако изобщо се реши на това. Да си намери нови хора. Много е отчаян, много зле се чувства като измамен от близък човек. А има
и едно убийство в цялата тази история. Просто не му се говореше за това. Чувствам се ужасно – сякаш съм участник в подлата игра на Ставри и двамата му помощници-помияри.

Леда се силеше да не се разплаче, затова гласът ѝ излизаше заглушен и хриплив. Така му се искаше да я целуне, да обхване главата ѝ между дланите си и да я скрие в прегръдките си.

Осъзна се набързо. Каза си: „Ало, накъде отиваш? Ами твоите работи кой ще ги оправя? Къде се намесваш, кого ще спасяваш? Не можеш да поемаш никакви обещания, докато твоят живот е объркан, а с него е объркан и животът на дъщеря ти, не знаеш какво ще хрумне на Нели. Единственото сигурно е жилището ти, работата – горе-долу, и възможността да помагаш на детето си, доколкото можеш. Тази жена – красива, топла и искрена, може пък да поиска да бъде с тебе, тогава какво ще ѝ кажеш?“.

Леда побърза да си тръгне и така въздухът разреди напрежението си. Иво също бавно се отправи към дома. Там го чакаха „войниците“. Вечерта щеше да говори с Венци за нещо важно – беше казала тя – и спешно.

Докато крачеше бавно, пак потъна в мисли за войниците. Ами те с години не са виждали жените си, децата си, нощем се будели с тежките си мисли, мъчели се да възстановят чертите на лицата им, галели ги по челата и сърцето им се е стягало дали им стигат парите, дали има кой да им помага, имат ли какво да сложат на масата, дали старите се разбират с младите и дали има милост и уважение между тях.

Прибра се и докато чакаше Венци, взе четивото и се облегна на няколко възглавници. След около половин час телефонът направо изрева. Погледна и за пръв път се отказа да говори с Нели. Звънът отекна в празната къща като самотен крясък в тишината на студения късен следобед или по-скоро привечер. Сграбчи книгата като спасителен пояс и зачете в съпровод с отчетливите удари на сърцето си. Дали изобщо някога ще бъде щастлив?

РЕШИТЕЛНИ СРАЖЕНИЯ

 Първа бригада от десета дивизия получи заповед да настъпи напред и да срещне гръцките войски. На 19 сутринта рано зае позиция вдясно от шосето за Солун. Място планинско, но вода почти няма. Времето още от рано показваше, че ще бъде много топло. Първите вериги вече откриват стрелбата, на която неприятелят отговаря. Постепенно тя все повече се усилва. Нашите батареи и те откриват огън. Кур-шуми пищят от всички страни. Шрапнел се пръсна във въздуха, като изсипа град от куршуми. Граната падна и се удари долу во земята, там се и пръсна и изхвърли поне сто оки пръст. Боят е в разгара си. Въз-духът става ужасно тежък, силно мирише на барут и друго. Сякаш е на кръв. Из пътя се движат ранени войници – едни в крака, други в ръце, а някои во глава и други части. Напред пред нази полето черно от паднали гръцки войници. Малко по-назад се движат цели колони, бързат да подкрепят своите си разредени войски. Мръква се  Боят се спира и всички остават на местата си там, където ги е заварила нощта. Посред нощ нашите войски отстъпват назад и заемат позиции при село Лахна. Рано сутринта неприятелят с големи сили предпазливо се движи и търси нашите войски. Ето че наближават веригите им. Нашите откриват огън срещу им и те се спряха и залегнаха. Започна се рядка престрелка. Ние ги виждаме как те прибягват един по един и се пускат в долините – там да се събират. През целия ден се води слаба пушечна и топовна стрелба от двете страни. Надвечер става по-хладно и неголеми маси човешки същества се движат силно напред с намерение да ни нападнат и унищожат. Мръква се. Нашите разбират целта им и се приготвят да ги посрещнат. Първите им части са близо до нас. Изведнъж вечерната тишина се нарушава от нас. Хиляди наши пушки започват да гърмят. Картечниците немилостиво косят, а топовете от всички страни великолепно реват и блескат в тъмнината. Първите редове на неприятеля са паднали всички и заменени от други, които сполита същата участ. Неприятелят напряга всички сили да атакува нашите войски. В този момент всичкият гръм и трясък се заглушава от силно „ура“, издавано от хиляди гърла. Неприятелят, смутен от всичко това, се спира в недоумение и не смее повече да настъпи. В това време артилерията, спряла стрелбата, закачва оръдията и отстъпва зад селото.