Вивиана Асса е родена в Бургас. Завършила е българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Била е редактор в Агенция „София прес“ и зам. гл. редактор на в-к „Ние, жените“. Има публикации в „Стандарт“, „Труд“, „Поглед“, „Дневник“, както и в сп. „Септември“, „Български месечник“, „Море“, „Съвременник“ и др. Носител е на награда за разказ в Международният литературен конкурс за разказ, организиран от Форума на жените от Средиземноморието, Марсилия, 2002. Автор е на книгата „Любовни убийства” (изд.„Сиела”, 2009), която има две издания. През 2020 г. излиза мемоарният ѝ роман „Моят Шабат“ (изд.„Факел“), с който печели Националната награда „Хр.Г.Данов“ за най-добър роман на годината. За „Моят Шабат“ поручава и две номинации – от Националния литературен конкурс „Хеликон“ и „Перото“. „Моят Шабат“ е увлекателен разказ за стария Бургас, приютил различни етноси – евреи, арменци, руснаци, гърци и турци, за традициите на българските евреи в диаспората, за срещите на авторката със знакови личности от журналистическият ѝ период – Йордан Радичков, Христо Фотев, папа Йоан Павел II, Ванга, за живота ѝ с Румен Леонидов.
Имахте лошия късмет да ви наградят с престижната литературна награда “Хр.Г. Данов“, точно когато вилнееше натрапникът Корона-вирус …
Да, така е. Когато излезе от печат книгата, още в самото начало получих доста добри отзиви от хора чието мнение високо ценях. Читалището, където работя и до днес решиха да изпратят томчето в Министерство на Културата на вниманието на уважаваното жури. И когато казах на Румен Леонидов, който ми е и издател и съпруг, той ми се изсмя: „Абе къде си тръгнала, коя си ти? Знаеш ли каква голяма конкуренция е и какво натискане пада за тази награда. Аз, който съм в бранша от години съм кандидатствал два пъти и дори не съм стигал до номинация… И какво унижение е когато разбереш, че са те шкартирали… Защо си го причиняваш?“
Думите му ме обляха като студен душ, но си казах: „Какво пък, и без това съм Никой, като ме шкартират… пак ще си бъда никой…“ И забравихме този разговор. Коронавирусът се развилня и за първа година отложиха финалната част на конкурса през есента. Когато се обадиха по телефона да кажат, че съм номинирана бях много шокирана. Списъкът на номинираните беше кратък: Теодора Димова, Здравка Евтимова, Александър Секулов и аз. Още по-голям шок за всички беше и самото награждаване. По-късно ме отличиха и с грамота в литературния конкурс на „Хеликон“, където конкуренцията също беше на национално ниво. Не, че наградите имат особено значение, но ще си изкривя душата ако премълча, че ми беше много приятно.
Пандемията не само наруши официалната част на награждаването, но и сякаш информацията за тази голяма награда потъна в делничните ни тревоги?
Заради този неизвестен и смъртоносен грип хората бяха много объркани и доста уплашени. Във въздуха се носеше особена напрегнатост, витаеше страх, сякаш редом с облаците в небето плуваше бавно и тържествено катафалката на жребият. Всички се бяхме вторачили в новинарските емисии – Колко заразени? Колко са в болница? Колко са ваксинираните сред тях? Колко са загубили битката с живота и т. н. Животът ни се превърна в статистика, статистика, която отмяташе с разкривените си пръсти Сатаната. Помним всички това тягостно време. Оцеляхме. Да, времето не беше за култура. Въпреки това мисля, че сред литературните среди конкурсът беше добре огласен. Успоредно с това в социалните мрежи като фейсбук и на други места за „Моят Шабат“ се разчу. Получих неочаквано много поздравления, похвали, споделяния – от големи литератори – до неизвестни за мен почитатели на книгата. Ще съм несправедлива ако се оплача. Румен Леонидов, моят издател твърди, че постоянно получава заявки от книгоразпространителите. Някак легендата за книгата ми върви от уста на уста. Въпреки че, съм имала само една премиера и среща с читателите, която се състоя в Бургас.
В цялата ни култура най-много липсва професията на Критика. Едно време това бяха високо ерудирани личности, които даваха голям стимул на едни и възспираха други от маниакални амбиции. Днес няма пукнат критик, нито пък някой се заема с тази тежка задача. Защо е така според вас?
И днес има анализатори, но до колко може човек да им се довери, не знам. Не пренебрегвам творчеството на литературоведа, но много пъти съм се дразнила когато някой „очилатко“ седне върху стихотворението на Христо Фотев или на Биньо Иванов и почне да ми брои сричките, римите , ударена и неударена и да се упражнява в красноречие. Какъв хорей, какъв ти амфибрахий, талантът им направо те реже през мозъка. Не искам да омаловажавам критиката, аз също съм завършила българска филология. Но можеш ли да обясниш Франсоа Вийон? Моцарт? Бетовен? Творчеството им направо те връхлита като ураган… и те помита. В този акт наистина има нещо ирационално, има нещо божествено, колкото и голям агностик да си не е възможно да не блеснат сърцето ти подобни мисли. Защото по света има много талантливи и даровити хора, но гениите са единици. На тях сякаш Господ им диктува, а дяволът държи ръката им и ги подмамва да творят. И в повечето случай критиците увлечени в анализите си, не могат да ги разпознаят. И много често, те не са забелязани или съзнателно пренебрегвани в гилдията си. Неслучайно се шири приказката „Този който стърчи над другите, първи му режат главичката“. Поетът Коста Павлов, веднъж докато си говорихме в неговата кухничка, каза: „Талантливият е най-големият враг на гения.“ Гениално го формулира.
Така се стече животът ми, че често пътувам до Виена, за да се виждам с внуците. Този град направо е наводнен с лика на Моцарт. Той е в шоколада, в четката за зъби, в чинията, в тениската… абе навсякъде. Но къде е гробът му? Както е известно, заровен е в общ гроб, а катафалката му е била съпровождана само от опечаленото му куче. Къде е гробът на Вивалди, на Шекспир, на Вийон?
Днес има много конкурси за най-, най-, най- и е пълно с лауреати. Не омаловажавам никого, нито наградите нито наградените, нито тези които им ги връчват. Но това, в никакъв случай не е диплома за влизане във вечността. Инак няма нищо лошо да се гмурнеш в света на изкуството, то лекува от депресии, изчиства душата ти.
Повече от 20 години съм работила в женско издание. Почти всяка втора читателка пише стихове и разкази. Пощата ни беше задръстена от всякакви излияния и всяко с претенции за безсмъртие. Стигна се дотам, че във вестника във всеки брой имаше едно каре, в което пишеше, че стихове не публикуваме. Добре ама веднъж, в осмомартенския брой сложихме на първа страница култовото стихотворение на Багряна „Вечната и святата“. Телефонът ни прегря от запитвания… „Значи за някои може изключения… да ви пратя ли и аз стиховете си…“ И така нататък. Та, да си продължа мисълта. Много хубаво е да се заровиш в душата си… с писалка или с четка или с ноти… Вместо да клюкарстваш безсмислено или да се отдадеш на чалга и глупави сериали, дори е здравословно да се посветиш на любимото си изкуство. Но, вманячиш ли се – това е пагубно и за твореца и за творчеството въобще. Така мисля. И много се пазя от това.
Какво харесвахте и не харесвахте в миналото и какво харесвате и не харесвате в днешното време?
Ха – ха! В миналато ми харесва, онова, което знаем от онзи хубав руски виц за една бабичка, която по съвсем различен повод разказва за гаджетата си и завършва – ами „Приятна вспомнить“. В днешно време не харесвам, че много хора бъркат носталгията с харесването. Възмутително е онова далечно време, когато баща ми е бил зрелостник и са го вкарали принудително в трудов лагер и дори не са му дали възможност да се яви на матура и абитуриентски бал, защото по думите на околийския началник „дипломата така или иначе няма да му е необходима“. Списъците за депортацията вече са били готови. Възмутително е. Но и също така съм не по-малко възмутена от лагерите след 9 септември, както и от репресиите, на които са били подложени децата на богатите и образовани хора от онова време, под общия знаменател – фашисти. Не мога да съчувствам на едното страдание и да бъда безразлична към другото. Страданието няма цвят, но има ужасен мирис, който вероятно се носи още от недрата на историята. Там е заровена вонята. И ние градим живота си пласт върху пласт над руините, защото животът ни е кратък и няма достатъчно време за да разчистваме. И както беше казал писателят-философ „Човешко, твърде човешко“. Мразя да влизам в подобни спорове, защото в повечето случаи те са безсмислени. Те не са битка за истината, а се явяват като арена за красноречие. А е просто: ето сега съвсем скоро, преди година и половина Русия нападна Украйна. Избухна война. Някои, с офицерско образование я нарекоха конфликт, но колко много хора загинаха. И колко много избягаха и живеят в изгнание. Съчувствам! Никой не заслужава тези страдания.
– Изминаха 80 години от спасяването на българските евреи, страдаш за баща ти който е бил въдворен в трудов лагер, но все пак, това не са били „лагери на смъртта“, както в Аушвиц и Бухенвалд. Все пак българските евреи оцеляха и това би трябвало да е заслуга на предишната власт.
– Да, така е. Българинът като цяло е толерантен. Тук живеят добре и арменци и евреи и турци, цигани…. Не знам чия заслуга е? Дали на Патриаршията като цяло или на митрополит Стефан или Кирил, които са защитили своите сънародници. Дали е на подпредседателя на Народното Събрание Димитър Пешев или на писмото на 43 – та народни представители, които се обявяват против депортацията на българските евреи в нацистките лагери…или както казват на благосклонността на Монарха. Но истината е, че със съдействието на царство България са били депортирани 11343 евреи от Македония и Беломорска Тракия. И там стои подписът на Цар Борис III. С тези ешелони е отпътувала към крематориумите на Треблинка сестрата на баба ми Виктория, Дуда, заедно с петте си деца и съпруга си Йосиф. Често си задавам въпроса, с какво съм заслужила повече да се радвам на слънцето от тези унищожени мои роднини. Сякаш тогавашното правителство на Царска България е било изправено пред „Изборът на Софи“. Знаеш го този страхотен филм с Мерил Стрийп. И помниш унищожителната драмата, която я преследва до края на живота й. Когато стоиш зад гибелта на дори един човек не може да не те погълне страданието и теб самият. По тази причина нямам душа да взема отношение по темата за спасяването на българските евреи. Затова и сега съм на страната на Украйна, на страната на жертвите. Ако си човешко същество, трябва да имаш смелостта и куража да защитиш правото на живот на останалите човеци. В Библията пише: „Който спаси един човешки живот спасява цяла Вселена“. Пред очите ни изтърбушиха един народ, Защо? Зщото пожела своята самостоятелност. Поведението на нашия президент много ми напомня преди близо век поведението на царя. „Аз съм инак съюзник на убиеца Хитлер, ама съм и малко неутрален!“ И сега е същото: „Ще ви дадем оръжието, за да се защитавате от Путин, ама ако може да не се знае, че ние сме ви го дали…. Историята не обича такова поведение. Видяхме как пред очите ни нашият главнокомандващ се сгромоляса в посока към забравата. Много жалко!
Има ли творецът от днешното време переспектива, или се движи в студено предверие без ориентири
Творчеството е камерен процес. Разбира се, че има перспектива. Аз съм оптимистка. Докато слънцето изгрява от Изток и първата мъгла се явява от Север човешката душа ще се излива в строфи, картини, ноти, речитативи… И човечеството ще богоговее пред тази хубост и ще се възхищава и ще я аплодира, защото най-голямата награда за твореца не е тлъстият хонорар, а аплодисментите, оценката на публиката. Така е било, така и ще бъде. Творчеството е като дрогата, хем горчи, но едновременно с това лекува болката. И с времето ставаш абстинентен. Не можеш без него Докато има живот, ще има и творчество. Така мисля, то е заложено в човека. Изкуственият интелект също е човешко творение. Струва ми се, че не трябва да се страхуваме от него. Ако съумеем да запазим красотите на света и човешкото в себе си ще се радваме и на вълшебствата на изкуството.
Интервюто за вестник „Над 55“
взе Савка Чолакова
