ДОБРОE  УТРО… ДОБРЬIЙ  ВЕЧЕР

Първият ми апартамент в Ню-Йорк беше на Бенет Авеню №56, в горния Манхатън. Адрес като адрес – и като за новопристигнал имигрант съвсем не лош. Не е Парк авеню, нито късите долни 60-те или 70-те улици, но не е и Харлем, ниските източни квартали, нито пък 34 улица и по-надолу.

Харлем беше и си е досега традиционният квартал на нюйоркските негри; той почва горе-долу над Сентрал Парк – 110 улица и върви нагоре до 150-та. Непрекъснато се разраства – нагоре, към края на Манхатън (по мое време бяха стигнали почти до 160-

та улица), поради постоянния наплив на нови негри-аспириращи нюйоркчани, главно от дълбокия юг: Мисисипи и Алабама.

Местните не гледат на новодошлите кой знае колко дружелюбно, по-скоро гледат ги от високо. Негрите в Ню-Йорк и Чикаго са класа, нищо общо със страданията и воплите на „братята” им в Юга. Те са много, имат няколко конгресмени, представени са нашироко в местната администрация и всички политици им се умилкват заради гласовете им. Самочувствието им е много високо. Имаха и негър кмет на Ню Йорк по едно време: Дейвид Динкинс, 1989-1993, почина наскоро.

Имаше един конгресмен – Адам Клейтън Пауъл Младши – избран от Харлем и преизбиран оше 11 пъти, та служи общо 24 години – от 1945 до 1969 в Конгреса на САЩ. По това време и чак до 1955 е имало само двама негри в Конгреса. Абсолютно скандална фигура: протестантски пастор, в 1956 поддържа републиканеца Айзенхауер за втори мандат като президент, забъркан във финансови, съдебни, семейни и лични разправии, но живеещ нашироко и със стил. Помня, че обичаше да пие шотландското си уиски с малко млекце. Опитвал съм, хич не е лошо.

Таксиджиите обаче много неохотно возеха до Харлем, особено вечер и през нощта – опасно! А квартала е живописен, пълен с барове и ресторанти, театри и вариетета. Типично е да видиш и чуеш големи и известни певци, певици, джазови солисти и оркестри първа, не, премиерска класа. На 125 улица е прочутия театър Аполо. Кой не е бил там: Ела Фицджералд, Били Холидей, Джеймс Браун, Стиви Уъндър, Майкъл Джаксън, Джими Хендрикс…

Аз ходех до Харлем с метрото, не вярвах, че било опасно и нищо не ми се случи никога. Напротив, бях интересен на негрите по баровете и клубовете и съвсем свойствено са се държали с мен, както и аз с тях. И малко им завиждах, понеже бяха, пак да повторя „класа”.

Апартамента ми беше между 180 та и 181 улица, на прека и половина от спирката на метрото. Квартала се казваше „Хадзан Хайтс”, много близо до моста „Джордж Вашингтон”, който свързва Манхатън с щата Ню Джърси. 6 етажа с асансьор, аз бях на четвъртия, сравнително малко местенце, но удобно. Малко-малко, 6-стаен апартамент. Полека, обаче, така го рекламират за „под наем” във вестника, откъдето го и намерих. В Ню Йорк, а и по целия ”Изток”: Филаделфия, Балтимор, Бостън, Чикаго даже, всяко помещение се брои за стая. Моето беше хол, спалня, баня, тоалетна (отделно), кухня и антре – ето ти 6 стаи! Наема сега ми изглежда смешен, беше 85 долара на месец. Току що погледнах наемите в Ню Йорк и да, има два свободни апартамента точно на Бенет Авеню 56. Наема е 2,450 долара.

Имаше портиер, там му викат „супер” (от superintendеnt), обикновено е порториканец или възрастен закъсал американец, живее на приземния етаж с намаление и се грижи за дребни поправки, ремонти и т.н. В мазето има няколко перални машини и сушилни – с монети. Телефона ми беше 3 долара на месец, токът 5 долара, водата и парното – не помня, но пак нещо такова. Без мебели, но с хладилник и газова печка.

Имаше изненади. В хола имаше “Murphy bed”. Фантастичното изобретение уж ми беше известно от филмите и романите, но не съм очаквал да го заваря в апартамента си. Готово легло прикрепено с механизъм към стената, не се забелязва понеже стената е покрита с дървена ламперия и прилича на шкаф, дръпни ръчката от външната страна и леглото пада и се намества перфектно на пода. Удобно, в хола, не заема място, става за гост, или даже за самия тебе.

Друга изненада бяха огромните и неунищожими хлебарки, които ми бяха гарантирани през цялия престой на Източния бряг. Срещнах ги в Чикаго, в Питсбърг, във Филаделфия, намерих ги – същите – и в Сан Антонио, Тексас. Родих се отново в Калифорния – има ги само в големите и по-стари градове, заплахата там са термитите понеже се хранят с дървесина, а повечето къщи са дървени.

Работех в една банка на Уол Стрийт, с метрото сe отива бързо: по цялата дължина на Манхатън, от 180 до под 1ва улица. Доста често, по едно и също време, с мен слизаше с асансьора един човек, неизменно държащ книжна кесия с боклук. Кимваме си с глава като се видим, а той промърморва Доброе утро. Но като хвърля кесията в кофата пред къщата звънка на стъкло. Също често вечер като се връщам от работа пак го срещам, и той кимва и Добрьiй вечер. Но носи малка книжна кесийка и в нея бутилка водка. Срещаме се и в мазето при пералните.

Доброе утро-Добрьiй вечер ме заинтересува. Руснак – явно, бутилката водка също явно, вечер пълна, сутрин празна. Размера – „пайнт”, който е 1/8 от галона, или около 473 ml. И го заприказвах. Оказа се емигрант от втората вълна, тия които избягаха с германците  в края на войната. Борис Афанасиевич Шаполов. Беше недоверчив и не много разговорлив. Но след известно време ме покани една вечер на гости. Приятна изненада: апартаментчето му като моето, на по-горния етаж, доста тъмно и прилича (хола където седяхме) на църквица или параклис. С малко олтарче, икони и три кандила, две масички с църковни посуди, Библията и други книги.

Видяхме се още няколко пъти, поканих го и в къщи. Борис Афанасиевич без да бъде крайно мил и любезен се оказа сериозен мъж с характер. В бъдеще, след като срещнах доста руснаци, щях да разбера разликата между двете им вълни. Белогвардейците гледат отвисоко на другите – зер ако са били такива противници на режима какво са правили толкова години под Сталин, пъшкат и се оплакват, или даже и не се оплакват?

Вярно е, че всички белогвардейци не са графове, но те са и от друго тесто правени. Батюшката Цар е толкова значителен в колективната им памет колкото Господ-Бог и самата Матюшка-Рус. Повечето от тях са непрактични, без професии и бедни, по-скоро обедняли, запазили идеализма си (не всички), принадлежат единствено на стара Русия и продължаваха да се надяват. Понеже снобеят не са много приятни за разговор, втората вълна е по-простичка, по-хитричка и по-практична, но и те са толкова нещастни и белязани в страданието като всички изгнанници. Имат интересни спомени и истории за споделяне и разказ, на Александър Дюма няма да му стигнат 100 живота със все негрите си да ги запише.

Новият ми приятел се оказа офицер от Червената армия, значи не е бил сътрудник на немците (така казваше), бил пленен в края на войната и преживял лагерите за разселени лица: успял да се измъкне да не го предадат обратно на милата му Родина. Не мразеше болшевизма фанатично, по-скоро не говореше много за това, също и приятелите, които беше завъдил бяха като него – тия, които срещнах. Работеше в някаква фирма като счето/книговодител, нещо такова и английския му беше много приличен.

Една вечер пак му бях на гости и тогава се разприказвахме повече за политика. Имаше и резервни бутилки водка: пайнт и „петарки” – около 750 ml. Бил от малко градче, някъде около Курск, религиозни родители и не се е проявявал като пристрастен болшевик, нито пък като противник. Нищо повече не разбрах за семейството му и дали той  е имал такова. Но преди да се прибера ме запита дали искам да се срещна с Керенски.

Щях да падна от стола. Керенски ли? Знаех, че е още жив, но това беше историческа фигура от световен мащаб. Не си правех никакви илюзии, че ще говоря и беседвам с него, но само да го видя и то не публично, а при лична среща би било събитие за мен. Така и стана. Благодарих на руския ми приятел и той обеща да ми се обади след като влезе във връзка с Керенски.

Намерих книгата му Русия и поврата в историята (Russia and History’s Turning Point), беше излязла току що. При очакване на посещението си набелязах поне десетина въпроси, но разбира се, не му зададох нито един. Срещата се състоя в Бронкс, там Керенски имаше неголям апартамент, нещо като pied-a-terre, мисля че живееше на по-свестно място, някъде около Сентрал парк. Не си спомням обзавеждането, но липсваха икони и кандила, беше пълно с книги, вестници и списания. Трябва да е било през май или юни 1967 г. Керенски почина след три години на 89 годишна възраст.Беше надвечер, хубаво и приятно ню-йоркско време, бившият м-р председател на Русия изглеждаше много добре, даже строен, с ниско подстригана бяла коса, синеок и с проницателен поглед, или така ми се е сторило. Любезен като всеки светски човек, мисля че е живял в Париж, Лондон и Австралия и петдесетте години прекарани на Запад са го оформили и превърнали в нещо различно от масонът-революционер, който е искал да води Русия нанякъде, но къде незнам и нямаше как да го питам. Дали и той е знаел? От книгата му не става много ясно.Усмихна се, спомена и нещо за България в началото, нямаше как да му съобщя, че името му е станало нарицателно: регента Филов и водачът на ратниците професор Асен Кантарджиев наричаха Иван Багрянов, предпоследния м-р председател а свободна България Керенски, а политиката му „керенщина”. Правилно или не.Пихме чай с бисквити, чит-чат и след около половин час се разделихме. Ръкувахме се, Керенски ме погледна и се усмихна отново: Ето, срещнахте се с Керенски. Не беше подигравателно, нито унизително, по-скоро шеговито и, може би, малко тъжно.

Никола Г. Алтънков
2 декември 2020