Д-р Лорис Мануелян е специалист по вътрешни болести и нефрология. Има квалификация по медицински мениджмънт и администрация и диализна хирургия, национален експерт по акредитация на лечебните заведения. Заемаше длъжността зам.-кмет на Община Бургас в ресора „Здравеопазване, социални дейности и спорт“ от самото начало на управлението на Димитър Николов, от ноември 2007 г.
Личността на д-р Мануелян се свързва не само с това, че е сред най-добрите ни лекари и ръководители в областта на медицината, но и с политиката – като верен страж на СДС от ранните години на демокрацията, поет, музикант и като цяло неизменна част от интелектуалния елит на Бургас.
Пе й з а ж
Предчувствие,
залез
и пясък…
… и нищо…
Само бял силует на жена.
Самота в самотата…
И поглед…
И мисъл…
Тихи
стъпки
и пак…
Тишина…
И устни внезапни
над
устни
откраднати!
Жълт блясък! …
и звук от коса!
Плах шепот на рамото,
усет във здрача,
жив пясък
под
плът! …
и роса…
-
• •
Странно… Във съня си те изгубих!
А бяхме, уж, сами? Съвсем сами…
Ти беше в жълта рокля с пеперуди,
с разрошени коси, с размазан грим.
В мансардата ухаеше на лято,
на леност, на кафе и на липи…
На масичката, сякаш недолята
стоеше чаша с блясък недопит.
И всичко беше някак нереално,
почти като във мелодрамен филм:
с прозореца открехнат театрално
и с вятъра пролуката открил.
За моята припряност, тъй привично,
ревнувах те нескрито с поглед скрит,
ревнувах те от всеки и от всичко,
ревнувах те от себе си дори!
И знаех, че е сън, а се увлякох!?
Почти неволно, сякаш на шега,
макар да подозирах, че зад всяка
шега прозира мъничко тъга…
И ето – рязък трясък на будилник!…
И лентата се скъса… Сбогом, сън!
Екранът на прозореца просветва
от избелялото небе навън…
И сбогом, жълта рокля с пеперуди!
Прощавайте, очи със искрен грим…
Но странно… Уж, в съня си те загубих,
а ето, в мойте мисли те открих…
П о р т р е т
Очите ти – лято, море и безумие…
Веждите – сянка от птица над тях.
Косите ти – пурпурен лъч в златоструние,
устните – пареща жажда за смях…
Шията – лебедов зов от мълчание…
Рамото – ручей, сълзящ под снега…
Ръцете ти – вятър, повел към изгнание
тихи мъгли с белокрила тъга.
Дъхът ти – безмилостна пролетна тръпка.
Гласът ти – предчувствие в есенен ден.
Нозете – заглъхващи, стъпка след стъпка,
далече, безкрайно далече от мен…
-
• •
В безмълвието на мига, когато
от твоите мигли струйне тъмнината
и в мислите, когато зрак се спусне –
смъртта е таен знак на твойте устни…
Когато по-внезапна и от пламък,
дланта ти се взриви на мойто рамо
и с тръпнеща умора се отпусне,
смъртта е парещ вик на твойте устни…
Когато във пастелите на здрача,
телата ни се слеят до прозрачност
и сенките им към нощта препуснат,
смъртта е стенещ дъх на твойте устни…
Когато тишината, с длан гореща,
разпалила греха в тържествен свещник,
пред тебе като свят олтар се спусне
смъртта е бял воал над твойте устни…
Дори, когато от съня възкръснал,
бездомен лъч в косите ти се пръсне
и сплита цветовете си изкусни,
смъртта е звъннал смях на твойте устни!
М и н зу х а р и
С тези пламъчета три
чак в сърцето ме опари!
Ах, къде ли ги откри
тези ранни минзухари?
Казваш – пролет, а навън
вятър, студ и грип върлуват…
Като в безконечен сън
тромаво снегът танцува.
Виж, небето, сякаш нощ е
и тъгата си изцежда…
Ех, каква ти пролет още!
Даже няма и надежда?
Но в магията така,
стихнал аз усетих само
с тръпнещата си ръка
топлина от твойто рамо.
И учуден, и смутен,
с тези златни минзухари,
изведнъж открих, че в мен,
пролетта ти изпревари…
И ако заплача знай,
че не от болка са сълзите…
И прости ми!… Ето, май
че стапя се снегът в очите…
Първо беше ден, а после вечер.
Първо беше зов, а после страст.
После тишината ни облече
в мисли неизречени на глас.
В мисли неочаквано жестоки,
Неми, като усета за страх!
Сякаш две надежди слепооки
гузно притаиха своя грях.
Първо беше ден, а после… Знаеш –
Цикълът е бил заложен в нас,
с алгебрична точност дойде краят,
след алгоритмичния екстаз…
Равенството беше твърде лесно:
две е точен сбор на „аз и ти“
равенство без риск от неизвестно,
рискът „аз и ти“ да бъдем три!
Рискът да поемем надалече
с нещо „трето“ в нас, макар и блян…
Беше първа и последна вечер,
беше път внезапно извървян.
И сърцата тихичко приспаха
свойта болка…, но разбраха те
как нощта си тръгна като плаха
сянка на изгубено дете…
Стихотворението отдолу е едно от „посвещенията“ от новата ми стихосбирка, което написах преди 20-на години на моста на поезията в гр. Струга. Посветих го на мой колега от Македония, с когото от деня, в който се запознахме, а и до днес, се чувстваме като братя…
__________