Да спасим войника Нолан, от Иван Драгоев

Иван Драгоев, д-р по философия

С фина игра на архетипно ниво филмът „Одисея“ изтрива паметта, подменя ценностите и културнитекодове на човешката самоличност

 Да спасим войника Нолан.

Преди два дена видях филма „Одисея“ на Кристофер Нолан. В интерес на психическото си здраве се бях постарал да оставя мозъка си в къщи.
Благодарение на този отчаян жест успях да преглътна троянския кон, въоръжението, което бе нелепа смесица между римски императорски lorica segmentata и средновековни брони.

Викингските кораби вместо триреми (въпреки, че между ахейските кораби и триремите има разлика от поне пет века )почнаха да ми идват малко множко. При това само три (явно 12 не се вписват в бюджет от 250 милиона долара). Но за това пък са с червени платна – при положения, че в Античността червеният цвят е запазен изключително за боговете и царете. Ползването на червеното от простосмъртен, е поругаване на мярата , знак на надменност и гордост (hubris) -Клитемнестра успява да накара мъжа си Агамемнон да стъпи върху червен килим и по този начин му отнема защита на боговете и  така може да го убие )…

Да приемем, че от кинематографична точка е логично войните да гребат с ризници … Бих искал да видя как това би могло да се случи в реалния свят, в който при 30 градусова температура с бронзова ризница, която тежи между 10 и 15 кг, гребецът би получил топлинен удар буквално след по-малко от половин час, ако преди това се превърне в скумрия маринована в собствен сос.

Шлемовете са просто поема във възхвала на историческата нелепост. Моят любим е този на Агамемнон, който, горкият, е превърнат в нещо средно между Дарк Вейдър и Батман. Нека отстъпим и приемем, че това е артистично естетическа необходимост – оправдава се от красота на контраста между меденият коринтски шлем от V.пр.н.е  черните скулите на автентичен елин от африкански или от източноазиатки произход.

Военните сцени от чисто стратегическа гледна точка са пълна нелепост. Изключително битки с меч и неумело стреляме с лък със 100% точност. Копието и щита почти отсъстват, въпреки че са основните оръжия на елините…но за това пък битките приличат на тези на костенурките нинджа и от части на тези на Джейсън Борн (нека не забравяме, че това е култова роля на Мат Даймънд).

Да приемем, че сцената в царството на Хадес трябва да прилича поне малко на Resident Evil, за да не плашим децата: къде без зомбита когато се говори за общуване с отвъдния свят.

Всичко това и много повече бих бил готов да преглътна в името на удоволствието от това да видя епичен филм.
За какво биха ми послужили историческите ми знания и заяждането с един или друг детайл?
Правдоподобността просто блестеше със своето отсъствие.  Това би било в крайна сметка приемливо, ако Нолан не действаше на съвършено друго ниво.

Самият му избор да не снима в Средиземноморието а в чисто северния пейзаж на Исландия, да избере за „белоръката“ Елена с „красиви руси къдрици“ и за сестра й Клитемнестра една и съща чернокожа актриса е блестящ ход ако приемем, че реалната му цел цел не е да ни каже нещо за Омир и неговите герои   а да предизвика „расов“ дебат и да отстои стойностите на „политически коректното“

Предполага се, че всички войни на Одисей са от малкото и невзрачно островче Итака. Но това не пречи да открием сред тях африканци, индийци и средно азиатци.

Ако започнем да критикуваме всички тези а и много други нелепи от чисто историческа гледна точка детайли – нещо към което Нолан явно иска да ни предизвиква -ми се струва, че ще изпуснем най-важното: фината игра на архетипално ниво, подмяната на културни кодове и основни проблематики за европейската и по принцип за човешката идентичност.

Въпреки, че бях изключил цялата си историческа и класическа култура или може би точно заради това, почувствах доста изящен интелектуален инженеринг и опит за на подмяна на фундаментални човешки и културни ценности.Да се привлече вниманието върху мултикултурализма, джендърната проблематика, патриархалният морал на белият мачизъм, е изящен отвличащ ход. Струва ми се, че тук  от основното е

• Подмени в символното пространство;
• новото позициониране по отношение на основни архетипи като: насилие-власт, връщане човек от състояние на война в мир, по какъв начин се артикулира човешката памет.
• Нормализиране на целия този процес посредством посредствени дебати.

Всички явни провокации от страна на Нолан имат за цел да отвлекат вниманието ни именно от този фундаментален инженеринг.

Одисеята като
Олимпиадата

Филмът „Одисея“ е в пряка връзка с „културната“ революция налагана със сила, пренебрежение и самодоволство в церемонията по откриване на Олимпийските игри в Париж
Явната гавра със светостта на „Тайната вечеря“ и с текста и стойностите на Библията предизвика реакция сред милиони католици. По сила и перверзност, атака от страна на Нолан по отношение на  фундаментални западноевропейски ценности в „Одисея“ не отстъпва на гротескната постановка на Томас Жоли в откриването на Олимпиадата в  Париж.
Но кой да се застъпи за Омир и неговите герои, когато в училище се преподават единствено обезкървени резюмета?
Фактът, че бях изключил мозъка си, който би се захванал за гореописаните исторически нелепости и би се скандализирал и влязъл в абсурден дебат с Холивуд, направи така, че сякаш почувствах с цялото си тяло и psuhe (дъх, душа, живот) необратимият процес, които ми налагаха образите от екрана.

Сякаш ми скършваха един по един прешлените на гръбначния ми стълб. Смилаха ги в брашно, за да остана като безхребетно мекотело. Червей който да може да се пробира на всякъде. – Или по-скоро медуза, която да може да се остави да бъде свободно носена по теченията (неолиберални ?) на живота.

Не е ли всъщност това , което Калипсо предлага на нолановия Одисей?  -блестящ пример на холивудски психо инженеринг. Нолановата Калипсо се появява в дреха от рибарска мрежа – в стил  Рашел Уелс. Наловила е риба (при положение, че бидейки богиня би трябвало да се храни с амброзия). Грижовно лекува пост военната психо травма на Одисей с лотос. (При положение, че сцената с лотоса става на съвършено друг остров и в съвършено друг свят).

Нолановият Одисей е дрогиран и амнезичен. Добрата медицинска сестра Калипсо го лекува от неговата наркозависимост, намалявайки постепенно дозите лотос, с които той се тъпче, за да забрави ужасите от войната …той е виновен  за взимането на Троя, за унищожаването на законите на Зевс, които превръщат елините в т.н. НАРОДИ НА МОРЕТО.

SI NO ES VERO ES BEN TROVATO – „ако не е истина, звучи добре “– но в нашия случай звучи кошмарно, защото предполага създаване на абсурди като „гръцка нация “, в XII в.пр.н.е „съзнание у тази нация за края на бронзовия век “, също както и „съзнанието, че от един исторически актьор съм се превърнал в съвършено друг. “ Остава ни да се доверим на психоаналитика на Нолан.

Но нека не се отвличаме от основното – Нолановият Одисей проронва няколко сълзи, когато започва да си връща паметта и да осъзнава какви ужаси е направил по време на войната. Добрата медицинска сестра Калипсо му предлага да остане на райския остров с нея и да не търси да се връща там където явно никой не го очаква.

Иначе казано Нолановият  Одисей е подобен на американски морски пехотинец в център за реабилитация, със секси медицинска сестра-богиня, която на всичкото отгоре се влюбва в него и е готова на всичко само и само, за да остане в Огигия (нейният остров) .

Не би ли могъл да бъде щастлив с нея изпълнявайки всички пози на кама сутра, оставайки в пълна форма без да трябва да се занимава ежедневно с фитнес?

Иначе казано, Калипсо му предлага безсмъртието на анонимността. За целта трябва единствено да забрави името си, да се остави да бъде носен от течението на вечно повтарящото се удоволствието. Не е ли това реализирана на яве мечта на проекта за безсмъртие „Гилгамеш“, в който влагат милиарди най-богатите хора от Силикон Валей ?

Цената на безсмъртието, е забравата (на гръцки името Калипсо е свързано с глагола „καλύπτειν“ – да скриваш, да затъмняваш светлината, което в поетичния език е синоним на смъртта).

Ако беше останал скрит на райския остров, далеч от погледите на смъртните и боговете, Одисей би могъл да получи вечна младост, но завинаги да загуби безсмъртната слава (κλέος ἄφθιτον ), спечелена в безбройните му приключения..

Одисей избира да поеме по пътя към Итака и да се върне при смъртната Пенелопа. По този начин погледът му може да продължи да обезсмъртява девойки като Наузикаа и да предизвиква у богините странното желанието да се озоват в кожата на една смъртна, поне за няколко часа.

Защо Одисей избира да се върне при жена си? От любов към Пенелопа или от любов  към славата? Всъщност, без завръщането при съпругата си, славата му ще остане завинаги погребана в забравата. Омир оставя този въпрос без отговор.

Но ни дава една писта:

„Но Одисея безстрашен той никъде вътре не срещна.
Там край морето приседнал, ридаеше горко героят,
сълзи и скръб, и въздишки му късаха вечно сърцето.
Вперил бе взор към вълните в безкрая и лееше сълзи“

Когато Хермес идва да извести на Калипсо, че трябва да освободи Леертовия син от тежкия му „сексуален плен“, той открива приказния и остров: пещера обградена от тополи, борове и кипариси,  от нея извират четири извора и се отправят в поле от теменуги и магданоз. Калипсо преде и пее. По същия начин, по който го правят Цирцея и Пенелопа.

Така двете богини отмерват ритъма на вечността, а смъртната Пенелопа сякаш е замразила времето, понеже изпредено през деня бива разпредено през нощта.
Единственото, който нарушава хармонията на тази приказна картина е ревът на Одисей.
Вместо да приеме предлаганото му безсмъртие, той реве като магаре и неговите солени сълзи подхранват солените безплодни води на морето.

В Хипократовта медицина губенето на течности и при това концентрирани  като спермата и сълзите води до преждевременно състаряване и възможна смърт.
Да реве като магаре е единственият възможен начин за Одисей да се откаже от идеалната в своята неотменима повторимост перфектност на божественото вечно отегчение присъщо на безсмъртността.
Да бъдеш смъртен и нараним означава да отвориш хоризонта на радостта и на болката, да се впишеш във времето, а значи и на стареенето и на смъртта, която ни е  толкова съ-присъща колкото и живота.

Ревейки Одисей отстоява своята смъртност и паметта като условие за човечност.

Как се чупи
гръбнакът на човечността

Ревът на Омировият Одисей скандира паметта, докато редките сълзи на Мат Даймон са проблясъци на виновност в мъглата на забвението.
Амнезията, липсата на историческа памет са необходими предпоставки за пречупване на гръбнака на малкото оставащи човешки ценности. Присъствието на стойности, на привързаност към такива „солидни“ структури като „пол“, „семейство“, „родина“ са неприемливи в един мултикултурен свят на гъвкавост и адаптация. Паметта е предпоставка за критическо мислене, за отстояване на собствено мнение (а не на „собствени чувства“ внушени ми от социалните мрежи“). Без памет е невъзможно да има последователност, конструктивност  и вярност. Всичко това може лесно да се принесе в жертва в името на „автентичността“.

Сълзите на Одисей са цената за запазване на паметта, а не просто някакво неясно чувство за вина от нещо което съм направил искрено вярвайки в някакъв си там идеал.
Сълзите у Омир са израз на сила. Присъщи са на всички негови герои – Половината от живота си Ахил се бие и се сърди, а в другата половина реве.

След унищожаването на „свещена Троя“ Одисей не може да се върне и да продължи да бъде просто бащата на Телемах, съпруга на Пенелопа и мирния цар на Итака.
Десет години е времето, през което той трябва да измие пролятата в Троя кръв и за да има някакъв минимален шанс да започне нормален, мирен живот.
Но в Омировота Одиссея, синът на Лаерт никога няма да се разкае за направеното, както иска да ни внуши Нолан.
Когато Демодок, в двореца на царя на феаките Алкиной пее за падането на Троя, Одисей отново пролива сълзи:

Ей затова знаменит песнопевецът пя. Одисей пък
ронеше сълзи по светли ланити и чезнеше в горест.
Както ридае жена над трупа на съпруга обичен,
който край своя град роден пред воински редици е паднал,
за да отмахне от град и семейство деня на разруха;
вижда го тя, че умира, че в тръпки предсмъртни се гърчи,
пада въз него и гръмко ридае; отзад враговете
с копия удрят без жал по гърба и по нейните плещи,
да я откарат в робия за труд и ужасни неволи;
нейните нежни ланити ще вехнат от жалостна горест —
ронеше жалостни сълзи така Одисей из очите.

Ако жените са тези, които воините на един полис защитават, то при загубата на битката същите тези жени стават плячка и награда за врага. Какво по-просто от тази логическа връзка?
Никакво разкаяние или страдание към някаква си вдовица. Ако жените са тези, които войните на един полис защитават, то при загубата на битката същите тези жени стават плячка и награда за врага. Какво по-просто от тази логико следствена връзка?
Със същата простота Омир поставя знак на равенство между тази жена и Одисей. Тя скоро ще бъде, изнасилена, превърната в робиня, ще загуби всякакъв хоризонт на надежда освен този на евентуалната благосклонност от страна на бъдещия господар .

Одисей вече не е героят от Илиада, сведен е до ролята на заложник зависещ от волята на „жени“ като Калипсо, Цирцея, Атина Палада и дори от тази на една невръстна девойка като Наузикаа.

Превърнал се в просяк. Героят от битката при Илион може да се надява единствено на благосклонността и щедростта на Адраста, жената на Алкиной..която де факто притежава реалната власт в Схерия.
Неговите сълзи са отново знак за контакта между съзнанието и паметта – отстояването на една идентичност посредством свяна (aidos). Свян от това, че това, което съм сега не е достойно за мен самия.

Свян, достойнство, памет.

Това са стойностите, които вече нямат място в светогледа налаган от Холивуд. Пречат на превръщането на гражданина в консуматор, който да прехвърли отговорността за взимане на решения на новото божество наречено Изкуствен Интелект.

Ето защо Омировият Одисей, хитроумният герой на паметта и на завръщането  трябва да бъде пренаписан.
Жалко, че това става с помощта на Мат Даймон, който ми харесваше като актьор…
Но явно творчеството на слепия аед е прекалено  голяма лъжица за устите на този актьор и на този режисьор…