Тогава беше по-скоро „сбогом”, отколкото „довиждане”, но знае ли човек.
Хелзинки –
13 август 1965 –
около 11:15 преди обяд.
Кой помни този ден и час и място? И защо?
Аз го помня и ще ви обясня защо.
Бяхме 30-тина българи, софиянци, към края на 15-дневната ни групова екскурзия: София-Букурещ-Киев-Москва-Ленинград-Хелзинки. В последния момент групата се съгласи да не спираме в Ленинград, а да се отбием в Хелзинки
и на връщане да разгледаме Ленинград.
И вече сме в Хелзинки, Финландия. Пристигнахме надвечер, настаниха ни в хотел до гарата и на втория ден по обяд трябваше да се връщаме: „Back in the USSR …you don’t know how happy you are… Back in the US, Back in the US, Back in the USSR…” Сега ми е лесно, но тогава песента на Бийтълс още не беше излязла.
Било що било, тръгваме, трябваше да се съберем в хотела и оттам за гарата. Влакът за Ленинград потегля в 1 и 15, а хотелът, както споменах, беше много близо до ж.п. станцията, на не повече от 10-15 минути пеша. Трябваше да се върнем в хотела най-късно до 12 на обед, за да си приготвим багажа и да тръгнем.
Аз се отделих, понеже се “сетих” в последния момент, че не съм си купил шлифера, който бях харесал предишния ден и щях да се върна в хотела дори преди групата. Никой не се усъмни, понеже дотогава си бях изградил (без да искам) репутация – ако не на скрития човек от ДС в групата, то поне на много близък на явния.
Във всяка група заминаваща в чужбина, включително в социалистическите страни, имаше по един официален водач, представител на комсомола (ако съставът е младежки), или на районния комитет на Партията, а ако е ведомствена групата си има отговорник от ведомството. ОБАЧЕ, винаги имаше и по едно скрито ченге или агент, доносник… който следи и отговорника (или отговорните), като фактически той е главният човек.
В нашата група, която минаваше като младежка, имахме официален водач от Ленинския районен комитет на Комсомола, но никой не знаеше кой е главният (скритото ченге). И аз не знаех, но по време на пътуването и престоя в Москва се бях сближил с официалния отговорник, който беше, също както и аз, по-възрастен от другите. Това стана някакси неусетно и без да го търся. Интересувах се и се вълнувах – много повече от другите съпътници – да разбера кой е скритият човек на ДС, но така и не разбрах. А нямаше и как да ровя и да разпитвам понеже веднага щяха да се усъмнят.
Получи се така, че когато имаше нужда групата да се раздели на две, или някои от нас да се отделят по някакви причини (бяхме около 30 души), отговорникът да ми каже (да ме помоли), да отида с отцепилите се. И т.н. И постепенно стана така, че понякога почти го замествах в програмата. Всички свикнаха с това и мислеха, че може би аз съм тайната кука. Разбрах положението си и не бях недоволен. Само не трябваше да прекалявам, за да не изпъквам и да бия на очи.
Затова и никой не се усъмни в нищо, когато “изведнъж се сетих”, че съм пропуснал да си купя шлифера (а се “сетих” и понеже беше почнало да ръми дъжд). Казах им, че ще се видим в хотела. Изгледах ги зад ъгъла на булеварда как са се запътили бавно-бавнокъм хотела, зяпайки по витрините, завих по първата улица, излязох на друг булевард и спрях едно такси. “American Embassy, please!”.
Не, сърцето ми не туптеше, нито бях възбуден, просто бях стиснал устни и знаех, че за започнатата акция ще ми трябват сили и кураж и най-главното – спокойствие и самообладание. Дотогава имах вече рутината и си бях изградил – полека-лека, но без да бързам – присъствие на духа и възможността да направя това, което съм решил. Бях на 33 години, а изминалите 15 от тях бяха години на изпитания и на непрекъснати проверки на характера ми и на темперамента, и те вече си бяха казали своето. Бях свикнал – разбира се, почти – да се владея и да не се отпускам при какви ли не неблагоприятни обстоятелства.
Имах финландски марки, съветски рубли и български пари, а имах и долари. Шофьорът – откъде да знае за какво става дума – ме откара бързо до посолството, мисля, че не беше далече, разплатих се и го оставих, но предварително му бях казал да ме свали на самата врата на посолството. Говорехме на английски, презумцията ми, че финландците, с които се срещам разбират и говорят английски, не ме беше излъгала. През двудневния престой в Хелзинки нямах проблем с езика, а и това ме беше направил същевременно по-ценен и необходим за отговорника и за групата, които имаха нужда от дребни услуги и превод в магазините, ресторантите и по улиците.
Висока ограда и вътре в двора на посолството видях морски пехотинец с блестяща синьо-бяла парадна униформа, такива са в охраната на посолствата на САЩ по целия свят. Махнах му с ръка, повиках го и той дойде до вратата, ОТВОРИ я, аз веднага се вмъкнах вътре и му казах, че искам да говоря с официален представител. Попита ме по какъв повод и му казах, че търся политическо убежище. Не прояви изненада, или не показа такава, извини се за момент, от будката до вратата на оградата (аз съм вече вътре в двора НА АМЕРИКАНСКА ЗЕМЯ!!!!) говори по телефона без да ме изпуска от поглед и след три минути се показа ЦРУ човек, както си и мислех.
Млад, около 30-35 годишен, облечен по американски, сиреч не модно, както забелязвахме французи и италианци в София, а по техен си начин: малко по-небрежни в облеклото и много по-непринудени и естествени в държането и маниерите си. Приятно и приветливо лице, косата му ниско подстригана, тогава се казваше ”канадска ливада”, аз самият имах същата подстрижка от София, тя наподобяваше военното много ниско подстригване отзад на главата и отстрани покрай ушите с повече коса от темето напред към челото и изравнена хоризонтално гледана отгоре и анфас, така че от много малко коса на темето се издига до около един сантиметър над челото. Канадска ливада!
Поведе ме към сградата и ме попита откъде съм, отговорих му, казах му и че групата ми ще замине от Хелзинки след един час, влязохме в посолството и той фамилиарно ме поведе по стълбите към първия етаж, покрай някакво секретарка, която седеше зад малко бюро в подножието на стълбите. Попитах дали е разбрал, че влакът ще замине скоро. Yeah, I heard you! O.K.
На първия етаж минахме по широк коридор, заведе ме до една стая, в която влязохме без да почука и вътре имаше и друг млад човек, досущ приличащ на него, само че с лула в устата. И двамата ЦРУ и лъхаха на такива. Такива си ги представях и такива излязоха. Две бюра в стаята, едно за този, който ме посрещна, а зад другото – неговият колега.
Имах впечатлението, че за тях появяването ми не е кой знае каква изненада, или по-скоро е рутинно представяне, за което са подготвени. Така се и оказа по-късно при разговорите ми с тях. Обясниха ми, че това се случва не много рядко в работата им и за всичко си има подготвена и изградена рутинна процедура, която се спазва.
Моят човек ни остави и с колегата му имахме чит-чат разговор, усетих, че се убива време, докато се пристъпи към сериозната работа. Единственият ми проблем беше да знам, че те разбират моето положение, което вече става безвъзвратно. Спокойствието ми се дължеше на пълната ми увереност, че ще се погрижат за мен, както и стана.
Не минаха и десетина минути и първият човек се върна и ми съобщи с извинение, но и с малко прискърбие, че посланикът вече е напуснал Хелзинки и е заминал на лов в провинцията. Беше петък и той няма да се върне до понеделник сутринта, или дори до обяд. Добре, какво правим сега? Трябва да се чака, съобщи новият ми познат, понеже единствено посланикът е в състояние да вземе решение по моя въпрос.
Понеже забеляза смущението ми, той се усмихна и ми каза да не се безпокоя, аз ще остана в посолството като техен гост до завръщането на посланика в понеделник. А има ли вероятност да ми се откаже убежище? Посланикът ще реши това, но и неговото решение ще дойде след запитване до Вашингтон и получаването на съгласие от там. Успокои ме, че това е процедурата и ако това което съм им казал е вярно и ако съм решил да се облегна на тях, малко вероятно е да има проблеми.
На всичкото отгоре, с колегата му щели да отидат (с кола) до гарата да видят дали моята група ще замине и въобще да разузнаят каква е работата. Поканиха ме и аз да отида с тях, но им казах, че бих предпочел да остана в посолството до връщането им. Отговориха ми да не се притеснявам и отново ме подканиха да ги придружа. Нямаше как да откажа, а хич не ми се ходеше до гарата, за да видя как моите хора ще заминат ИЛИ МОЖЕ БИ НЯМА ДА ЗАМИНАТ, А ЩЕ МЕ ТЪРСЯТ.
О.К., излязохме тримата, аз седнах отзад, те двамата отпред и – на гарата. Спокойствието ми се завърна и притеснението ми изчезваше.
Колата спря на половин пряка от станцията и единият от тях излезе, каза че ще отиде да види какво става и ще се върне да докладва. Чакахме го около половин-един час, а може би и повече, върна се полу-засмян, видях, че беше доволен, де да знам, може би проверяваше дали това което съм му казал е вярно. Каза, че групата ми е заминала и на колегата си съобщи, че е видял други куки на и около гарата, разбрах, че става въпрос за хора от другата страна. Поехме обратно към посолството и те се сетиха, че е време за обяд.
Първият ден от свободата бе започнал!
(следа продължение)
Никола Г.Алтънков 3 септември 2020
