ТОРБАТА С ПАРИТЕ, Умерено дълъг разказ от д-р Драгомир Драганов

ТОРБАТА С ПАРИТЕ

Умерено дълъг разказ за лудостта и самотата в четири неравноделни части

Първа част: Торбата с парите, момичето с тъмни очила и посещението на инспектор Шлаг

Нея петъчна сутрин се събудих доста по-рано от обикновено и реших да разходя Роко по по-дълга пътека.  Като изхвърлях торбичката с кучешки лайна, видях под купа подобни торбички книжна пазарска чанта от Мигрос[1].  Сам не разбрах, какво ме накара да погледна в нея – беше пълна с пари. Пачки от непознати виолетови банкноти, видимо нови-новенички. Поогледах се наоколо, но улицата беше пуста, типично за това ранно време.  Не без известна погнуса измъкнах торбата с парите из под купчината торбички с кучешки лайна и бързо я прибрах под якето си. Тръгнах към къщи по заобиколни улици, оглеждайки се непрекъснато.  Изглежда никой не ме проследи, но за всеки случай минах през подземния паркинг свързващ четирите блока в комплекса и изчаках няколко минути преди да вляза в стълбището за моя блок. Изкачих трите етажа на един дъх и без даже да избърша лапите на кучето се шмугнах бързо в апартамента и заключих след себе си. Стоях известно време прилепен до вратата, вслушвайки се към стълбището и опитвайки се безуспешно да успокоя дъха си. Примъкнах се до кухнята и останал съвсем без сили, приседнах до кухненската маса. Сърцето ми биеше до пръсване и сякаш опитваше да излезе из гърлото ми за повече простор. Чувствах се като на сън, сякаш някой друг движеше тялото ми, а аз се гледам отстрани. Бавно разкопчах ципа на якето, извадих торбата и я изсипах на масата.

Една, две… десет пачки от хиляда–франкови банкноти.  По сто бройки вероятно на пачка – това правеше един милион швейцарски франка!  Сега, мисля си, тия пари едва ли някой ги оставил за мен. Много по-вероятно те да са оставени за някой друг и още по-вероятно е този някой друг сега да си търси парите.  Внимателно оглеждах от долните ъгли на прозорците в кухнята и хола пространството от двете страни около блока, но не видях никакво движение.  Обадих се в работата, че не се чувствам добре и днес няма да се появя в офиса.  Не беше кой знае каква лъжа – пулсът ми определено си оставаше над сто, а вероятно кръвното ми беше двойно на нормалното.  Между хола и кухнята се придвижвах на четири крака, така че ако някой отвън се опитваше да види движение през прозорците, да не ме забележи.  Все така на четири крака, поприбутах и кухненската маса към стената за да не може и тя да бъде видяна от прозореца.  От време на време присядах до масата и подреждах пачките – пирамида, кула, тунел, змия, влак…, а между всеки две върховни постижения на конструкторското ми изкуството, примъкване до двата прозореца и наблюдение на обстановката.  Не смеех да пусна щорите, защото това можеше да предизвика подозрение, пък и щеше да ми е по-трудно да оглеждам навън.

През тези начални часове мислех основно откъде и на кого ли са парите.

Предположение номер едно: Някой (от мафията, наркодилър?) е трябвало набързо да скрие парите защото е бил следен или преследван от полицията (или от врагове) и е планирал да си ги прибере по-късно, когато се отърве от преследвачите си.  Ако вече се е върнал и видял, че парите ги няма, сигурно е почнал да търси наоколо, но ще трябва да покрие доста голям периметър докато стигне до нашите блокове отдалечени на близо километър от кошчето за кучешки лайна.  Все пак, ако се беше върнал скоро сутринта, може би вече е съвсем наблизо…

Предположение номер две: Кошът за лайна е използван за пощенска кутия – някой оставя там парите, а друг трябва да мине да ги вземе (мафия, наркодилъри?).  Може би този вторият да е шофьорът на камиончето от чистотата, дето изпразва кошовете с кучешки лайна.  До нашата част на селото, камиончето достигаше всеки петък по обяд и една такава операция, според моите прозрения, не би събудила полицейско или вражеско внимание.  Погледнах часовника на кухненската фурна – 11.30 (Боже кога се бяха изнизали цели пет часа!).  Значи сега шофьорът наближава или току-що е минал край въпросното кошче и не е намерил парите.  Рови безуспешно из торбичките, оглежда храстите наоколо, пак се рови из торбичките.  Явно е ядосан и рита предната гума на камиончето.  Чуди се какво да прави – да довърши маршрута или да се връща обратно към депото.  Обажда се по телефона, ръкомаха яростно с ръце и така силно псува, че го чувам даже от тук.  Качва се обратно в камиончето и запрашва с мръсна газ към града…  Не, не – това е глупаво.  Това не е професионално – така шофьорът само би се издал, че е замесен. Нали този, който е прибрал парите може да се скрил наоколо и да наблюдава.  (Той, разбира се, все още не знае, че аз съм ги взел, но че не се крия в гората да го дебна, а в моята кухня да не би той да ме издебне).  Не, не, шофьорът е професионалист.  Той се прави, че всичко нормално.  Изпразва кошчето, качва се спокойно на камиончето и заминава, а след петстотин метра отбива встрани и се обажда по телефона без да излиза от кабината.  Може пък пратката този петък да не доставена по обективни причини. И преди се случвало.  А, доставена била…  Значи някое гадно копеленце си е позволило да прибере пратката.  Шофьорът набира друг номер и спокойно се уговаря къде и кога ще се срещнат с подкреплението си за да разплачат майката на копеленцето.  Тук нещо не ми се връзва, викам си – хем копеленце, хем разплакана майка, ама ми е ясно, че тия професионалисти няма да оставят работата ей така и ще ровят наоколо до второто пришествие или докато намерят парите, което от двете стане по-рано.

Предположение номер три: Телефонни измамници.  Да бе, как не се сетих по-рано.  Измаймунтили са някои швейцарски дядо и баба, че са от полицията и искат да закопчеят едни телефонни измамници, ама им трябва тяхното съдействие да ги изловят на местопрестъплението, така че те да изтеглят едно милионче от банката, най-добре в хиляда–франкови банкноти, че да не заема много място, да сложат парите в торбичка от Мигрос и да я оставят във въпросното кошче за кучешки лайна, а пък те после като ги сгащят кокошкарите, ще им върнат парите, даже ще ги закарат с полицейската кола до банката да си ги внесат обратно.  Тук обаче по някаква случайност се появявам аз и прибирам парите преди измамниците.  Те като не намират парите, звънят обратно на бабата ли, дядото ли там да питат защо ги няма парите, при което разбират, че парите са били оставени според уговорката, при което единият от синковците не издържа и почва да псува на румънски ли, на албански ли, при което бабата или дядото разбират, че тия не са от полицията и след което, те се обаждат на полицията.  Сега ченгетата се мотат наоколо с надеждата я да намерят парите, я този който ги е прибрал – според тях измамниците са си ги взели (или поне някой измежду тях), а останалото е за парлама, че ако ги хванат да кажат, че не те са прибрали парите, ами някой друг.  Този някой друг съм аз, разбира се, та сега и полицията, и измамниците ме издирват усилено.  Да…, добре се насадих – какъвто и да беше случая, по следите ми бяха я мафиоти или наркодилъри, я телефонни измамници и полицаи.

Междувременно следобедът беше понапреднал и хората почнаха да се връщат от работа.  Не виждах непознати или съмнителни типове да се мотат около блоковете.  Вратът ми се беше изкривил, гърбът ми се схвана, имах мравучкания в краката, а колената ми се бяха зачервили яко от пълзенето насам-натам.  Кучето Роко, горкото, цял ден се чудеше около мен какви ги правя.  Ту пълзеше с мен, ту скимтеше, а аз глупакът го усмирявах да би да ни чуе някой.  Пълна параноя.  Слава Богу, чух комшиите отдолу да спускат щорите, веднага пуснах моите и най-после се изправих в цял ръст.  Разкърших се и светнах лампите.  Сипах вода и храна на кучето – айде, аз съм кретен да забравя за себе си, ама как съм оставил горката животинка жадна и гладна цял ден.  Роко се зарадва и на двете, ама изглежда най-вече на това, че почнах да изглеждам по-нормален.

Сега бях наредил пачките в идеален кръг.  Примъкнах лаптопа за да видя дали аджеба тия франкове са истински.  Ето и предположение номер четири – парите са театрален реквизит и някой ми снима сеира със скрита камера.  Опитах през деня да разгледам как изглежда 1000-франкова банкнота на телефона, но не можех да различа много от детайлите.  Затова сега с нетърпение отварям компютъра.  От леля Уикипедия научавам, че хилядата франка, макар да не са най-скъпата банкнота в света (само Брунейските В$ 10,000 били по-скъпи, нейде над 7,000 франка), ама все пак в белия свят бият всички.  Двете ръце стиснати на банкнотите пред мен ги идентифицират като най-новите, от деветата поредица, които са в циркулация само от около половин година.  На размери и външен вид парите от купчината върху кухненската маса пасват идеално на тези описани в Интернета.  Проучването на шестнайсетте осигурителни знаци оставям за по-късно, сега трябва да се съсредоточа, къде да скрия парите и да изведа Роко на разходка.  Отхвърлям първите четири-пет потенциални места като много явни – разбира се, че ако някой влезе в апартамента докато ме няма, веднага ще провери под матрака в спалнята, под купа с мръсно пране или под кухненския боклук (нали е мръсник, само за мръсотии си мисли), или пък в отделението за тави под фурната.  Изкушавам се да ги оставя така направо на масата – там едва ли някой ще погледне, ама знае ли човек.  Най-накрая се спирам на торбата с хартии за рециклиране, мятам едно яке и излизаме с Роко от апартамента след петнайсет часа доброволна самоизолация.  Минахме през подземния паркинг и след известно оглеждане и ослушване, пресичаме улицата.  Роко си ходи по негови си работи и души шумно тук-там, а мен тревожни мисли ме душат.  Как е разбрал беглецът от предположение номер едно къде точно живея и кога ще изведа кучето не е ясно, ама ето че сега той е при апартамента. Да отвори нормална швейцарска брава за апаш като него е фасулска работа и даже няма нужда да си свети с фенерче насам-натам докато тършува за парите, защото аз най-услужливо съм оставил всички лампи светнати.  Пък и за шума не трябва да се тревожи, защото аз също така услужливо съм надул телевизора.  Тъй като не е вчерашен, той въобще няма да си губи времето с проверки под матрака в спалнята, мръсното пране или боклука, ще провери за парлама при отделението за тави под фурната, а след това ще се насочи, както е най-логично, направо към торбата с хартии за рециклиране.  Леле майко, отидоха ми паричките – и е дин ден не успях да им се нарадвам…  То пък каква ли и радост беше това – през цялото време сърцетуп и притеснения, зачервени колене и схванат гръб.  Да взима парите и да заминава, таман ще ме отърве.  „А, не така, мой човек,“ – ми противоречи другото смотано аз в мен – „ти знаеш ли колко много неща можеш да си купиш с този милион?“.  Да бе, викам си, то освен да си редя кули с тях (вече правех шест визуално съвсем различни кули от пачките), мога тия пари и да ги харча за нещо.  Скъсявам подсъзнателно разходката с няколкостотин метра и обратно в къщи през гаража със съответното ослушване и изчакване за да не бъдем проследени.  Прибираме се в апартамента – лампите си светят, телевизорът бумти, а парите са си там където ги бях оставил.  Събуждам се по-късно, към 2-3 през нощта, целият схванат – заспал съм на диванчето с парите под главата наместо възглавница.  Станах, измих си зъбите, изгасих телевизора и лампите и легнах в спалнята.  Сънят обаче повече не дойде.  Все се опитвах да насочвам мислите си към това за какво мога да харча парите, вместо това обаче само си мислех колко много ще загазя когато някой ме набара с тях.

На сутринта, чакам светът около мен да се разбуди.  Съседите отдолу вдигнаха щорите, но след известни колебания, реших да оставя моите спуснати.  Спуснати щори през уикенда не бяха нещо необичайно за махалата – или хората са заминали нанякъде, или пък се излежават по цял ден на тъмно.  Това нямаше да събуди подозрения, пък и нямаше да се знае дали съм в къщи или не.  Неудобството беше, че не можех да гледам какво става около блока.  Изведох Роко към девет, когато повечето кучкари бяха навънка.  Парите този път скрих в кашон с книги по специалността, които си бях донесъл от България, но почти не ползвах.  В светлината на деня бях попридобил смелост и разходих кучето почти за час, естествено в противоположната на намирането на парите посока.  Прибрахме се в къщи и се почна великото броене на парите, което все някак си отлагах досега.  Първите шест пачки си бяха от по сто банкноти, но в седмата се оказаха деветдесет и девет.  Преброих я още два-три пъти, но броят остана същия.  Реших, че може в някоя друга да са пък сто и една, но нито в останалите, нито в първите шест имаше повече банкноти.  Значи бях намерил не един милион, ами „само“ деветстотин деветдесет и девет хиляди.  Е то пък какво са хиляда франка в Швейцария?  Като сто лева в България – можеш да си хапнеш и пийнеш добре за тия пари, ама нито ще забогатееш, нито ще обеднееш с тях или без тях.  Въпреки че според повечето мои предположения за парите, издирването ми беше в пълен ход, днес се чувствах определено по-спокоен в къщи.  За увереността помогна и половин бутилка водка, която измъкнах от камерата на хладилника, подсилена с бутилка вино след това.  Мисля, че преброих парите отново още четири или пет пъти.  Харесваше ми да ги пипам и броенето ме успокояваше – не мислех за нищо докато броях.  (Чичо Скруч ряпа да яде, само дето банкнотите не дрънкаха.)  Навън взе да притъмнява.  Хрумна ми гениалната (поне за тогавашния момент) идея, да не крия парите на едно място, така че да улеснявам взломаджията, който ще се промъкне в къщи веднага след като изляза, ама да ги разпръсна по една на десет места, току виж не ги намерил всичките или пък докато ги търси, аз ще се върна в къщи и ще го хвана на място.  Скривам парите на десет потайни места, гася всички лампи и айде с кучето навън, но без да свалям гарда – през гаража с ослушвания и оглеждания.  Правим една пълноценна разходка с Роко и „на винени пари през пристъпа страшен“ депонирам две торбички с кучешки лайна, но не намирам повече пари в кошчетата.  Прибираме се в къщи, хапваме славно, аз отварям последната бутилка вино.  След първата чаша не издържам и решавам пак да преброя парите, ей така за успокоение.  Изваждам пачките една по една и ги трупам на масата.  Мисля, че съм събрал всички, но се оказват само девет.  Обикалям наново десетте скривалища – този път броя местата – десет и всичките празни, а пък пачките са девет.  Обхваща ме паника, която минава в пиянска ярост.  Проверявам отново десетте места, които си спомнях, разширявайки периметъра около тях.  Минах и през всички останали потенциални места за криене, за които се сетих – няма и няма.  Изпивам още една чаша вино, колкото да преглътна ругатните към собствената си пиянска глава, дето все едни такива „гениални“ идеи ѝ идват, които най-добре да си ги завра в … абе, ясно къде.  Почвам нова търсаческа офанзива и този път опустошението е пълно – вадя всичко от дадено място и продължавам нататък без да прибирам.  Този „методичен“ подход даде резултат – към края на втория час от търсенето намирам последната пачка, паднала зад чекмеджето с чорапи, където първоначално я бях оставил.  Слагам я при останалите на кухненската маса – единственото място в апартамента непокрито от дрехи, книги, стари вестници, тенджери и т.н.  Леле мале, кога съм успял да придобия толкова много неща?  Аз не знам дали Атила е стигнал някога до Швейцария, но ако неговите войни видеха апартамента, щяха да се изчервят завистливо на добре свършената работа.  Набутвам парите в „оригиналната“ книжна торба от Мигрос – „Ох, ето ми паричките, ето ми ги всичките!“, гушвам торбата и се свивам на диванчето – нямам сили даже да загася лампите.

„Като заваля дъжд, та цяла неделя…“[2].  Спомних си за този разказ, като погледнах в неделя сутринта времето навън.  Само дето в разказа неделя е в смисъл на седмица, а в момента дъждът се опитваше да се извали като за цяла седмица в един ден.  Това, заедно с махмурлука, пък и вида на апартамента, ме остави в силно подтиснато настроение.  Роко мрази дъжда и в такова време не можеш го държа навън и десет минути.  Между двете кратки разходки сутринта и вечерта, прекарах времето в изследване на серийните номера на банкнотите.  Вкарах всичките в Ексел – не беше трудно, защото осем от пачките бяха с последователни номера, в другите две имаше и поредици, и произволни такива.  Все пак успях да утрепя няколко часа с това занимание.  После продължих с разни анализи. Всички номера бяха уникални – значи по-малка вероятност да са фалшиви.  Средното аритметично на последните шест цифри на всички банкноти беше 314159 (числото пи с точност до пет знака, ако не се смята тройката пред десетичната точка), а отношението на 5-то, 8-мо, и 13-то числа в низходящ ред със съответните във възходящ ред бе 1,618 (златното сечение).  Всичко това ме убеждаваше, че тези пари аз не съм ги намерил случайно, ами заслужено, защото намирах смисъл в неща, които някой друг (нормален?) човек едва ли би видял.  Успях да конструирам и още два варианта на кула от пачките.  Нямах нищо за поркане, нямаше и откъде да си купя някъде наблизо – в неделя почти всички магазини не работят, а колата стоеше развалена в гаража, плод на моята немарливост и безхаберие.  Единственото положително нещо през този ден беше обстоятелството, че в такова време всички операции по моето издирване бяха със сигурност отложени.  Успях да пооправя кухнята и част от хола, но за повече не намерих сили и мотивация.  Напълно пропилян ден и поредна полу-безсънна нощ…

„Всяко чудо за три дни“ – започвам с цитат и следващия ден, четвърти от намирането на парите.  Слънцето се опитва да си навакса за пропуснатата неделя.  С голямо неудоволствие, но няма как, си пускам отпуска за седмицата.  Последните пет дни, които пазех за около Коледа…  Пия две кафета и понеже се чувствам съвсем трезвен, решавам, че е по-разумно пак да скрия парите на десет различни места, че ще ходим с Роко на дълга разходка.  Тръгваме през гората по баира нагоре към любимата ми пейка – там на най-високото се разкрива възхитителна гледка към цялата долина, в края на която Базел се е увил доверчиво около великата Рейнска река.  Когато успеем, на тази пейка пием бира с отколешния ми приятел и настоящ съсед, Мамин Кольо.  Вървим с Роко по пътя нагоре, листата на дърветата проблясват с разноцветни кристали, а птичките се шумно си разказват една през друга къде са крили от дъжда.  Почти сме горе, когато виждам силует на пейката.  Приближавам го в гръб, но не – не може да бъде!  Та това си е по-голямо чудо и от намирането на парите.  На любимата ми пейка беше седнало Момичето с Тъмни Очила!

Срещнах я, по-скоро видях я, по време на първото ми пътешествие из Швейцария.  Пътешествие може да ви стори претенциозна и неуместна дума, но това за мен тогава беше точно това – не просто пътуване, не екскурзия, а скитосване с променящи се цел и посока, в което усещането за духа на местата бе също толкова, ако не и по-важно, от смайващата им красота.  Бях тръгнал към Лаго Маджоре и трябваше да сменям влак в Лугано.  Реших да поразгледам града за час-два, но той толкова ми хареса, че реших да остана за няколко дни.  Взех корабче до Парадисо[3].  Останах на пристана, докато корабчето правеше маневрата си и тогава я видях – застанала на мостика, с тъмни дрехи и поглед вперен напред, тя беше в пълен контраст с белотата на кораба и синевата сливаща небето и водата.  Картина в картината.  Сякаш бе обвита с част от пространството, само нейно си, което имах чувството, че мога физически да докосна въпреки десетината метра разстояние.  Корабът бавно се отдалечаваше, а аз останах на пристана докато той съвсем се смали и сля с отсрещния бряг.  Беше ме обзело странно чувство – приятно и недоумяващо, което не ме напусна през целия ден и се вплете в еуфорията от невероятните гледки разкриващи се от билото на Сан Салваторе.  Напразно се надявах да я срещна вечерта на връщане към Лугано или пък нейде из града и крайбрежния парк.  Не я срещнах и на следващия ден по пътеките на Монте Бре и надолу към Гандрия, а после покрай брега обратно към Лугано, но сякаш усещах присъствието и някъде наблизо.  Видях я отново в последния ден на пътешествието.  Качвах се с железницата към Юнгфрау йох.  Стръмния терен прави невъзможно поставянето на два коловоза и затова влаковете отиващи нагоре или надолу се разминават на малкото спирки по пътя, където коловозите са сдвоени.  Там някъде под Венген нашите влакове се срещнаха – беше точно срещу мен, на метър разстояние, заклещено от дебелите стъкла на прозорците.  Не можех да преценя дали ме вижда заради тъмните очила, но се опитвах да и кажа с поглед как безуспешно съм я търсил около Лугано и навсякъде след това, че освен мислите ми е покорила и моите сънища, и други такива неща, но то колко може да каже човек с поглед за минута-две.  Влаковете потеглят в различни посоки…

През тази година и половина дето съм в Швейцария, доста пътувах насам-натам през уикенди и ваканции и макар че все разправях на Роко, че този път може би ще срещнем момичето с тъмни очила, това така и не се случи.  И ето я сега, седи на любимата ми пейка, с поглед вперен в далечината или нещо невидимо за мен.  Поздравявам и питам дали мога да седна до нея.  Липсата на отговор приемам като мълчаливо съгласие.  Роко, както винаги, спазва двуметрова дистанция от други хора.  Отчаяно се опитвам да измисля нещо, с което да я заговоря, но тя ме изпреварва:

• Е, как е милиончето? – гласът и е плътен и кадифен, изпълнен с деликатна ирония, която решавам да приема като добронамерена. – Внимавай как ще харчиш парите, че да не се наложи да ги връщаш – продължава тя и без да изчака отговор или да погледне към мен, става от пейката и тръгва надолу по пътя към селото, откъдето се бяхме качили с кучето.

„Втрещен“ вероятно точно описва състоянието ми в този момент.  Имах чувството, че някой ме забучил с гигантска карфица за пейката, неспособен да мръдна или издам звук.  Виждам я през пролука в гората, как се скрива зад завоя по хълма и сякаш това развали магията с моето вкаменяване.  Хукваме с Роко по пряката пътека надолу, шмугваме се през гаража, внимателно оглеждане и ослушване преди да влезем в нашето стълбище.  Стигам до прозореца в хола тъкмо навреме да видя как момичето с тъмни очила влиза в съседния блок.

Изтрополявам се на синьото диванче и главата ще ми се пръсне от разнопосочни мисли.  Откъде знаеше момичето с тъмни очила за парите?  Тя ли ги беше оставила за мен да ги намеря – доста трудно ми се видя как може да го направи логистично – все пак аз се отзовах на мястото с парите кажи-речи по случайност, това не беше обичайният ни маршрут с Роко за разходка.  Да не би пък да беше част от мафията (ами да, затова са тъмните очила) и просто някак си ме бяха проследили.  Добре де, тогава защо направо не си поискаха парите.  Може пък да е от полицията – те сега просто ме следят, защото не знаят до каква степен съм замесен и чакат да се свържа с някой и да предам парите, тогава ще ме сгепцват.  Да, това май доста пасваше.  Сигурно ѝ харесвах и искаше да ме предупреди, но не се обърна към мен да ме заговори, защото сигурно някой ни, по-скоро ме, следеше от дистанция.  Ама и как ми го каза – „Как е милиончето?“, сякаш това са някакви две-три хиляди франка, за които няма нужда да се вдига голяма пушилка.  Ами ако наистина беше „майка“ на мафията и след като парите случайно са попаднали в мен, просто е решила да се позабавлява като ме гледа насаден на пачи яйца.  Тая последна линия на мисли ме заинтригува и я „разработвам“ по-нататък.  Тя не е „майка“ на мафията, а е просто безкрайно богата.  Харесала ме е около Лугано, а може преди или след това, и като е разбрала къде живея и какви ги правя, в последното кой знае какво разнообразие няма, е организирала да сложат по „милионче“ във всички кошчета наоколо в махалата.  След като съм намерил торбата, нейните хора са прибрали останалите на сигурно.  Сега ме наблюдава как ще изхарча парите – това е един вид изпитание.  Може би ако ги харча разумно, тя ще реши, че съм скучен човек без въображение, и ще ме зареже (може и да ми остави остатъка от парите за мен, като компенсация за грижите и притесненията).  Виж, ако ги харча със замах и въображение, може и да се омъжи за мен.  Ами да, може като в един от любимите филми на баща ми („Милионите на Брустър“)[4], просто иска да ме отврати от харчене, та да не и пипам парите като се оженим…

Настойчиво звънене на вратата прекъсва този ред на мисли.  Роко излайва два пъти и изчезва – винаги когато някой идва в къщи, той се покрива някъде и не излиза от скривалището си докато гостенина не си тръгне.  Приближавам врата на пръсти и поглеждам през шпионката – двама мъже в сиви шлифери, черни шапки и сериозни физиономии

• Отворете. Знаем, че сте вътре. Следим Ви от няколко дни – казва единият и навира нещо със снимка, вероятно служебна карта, пред шпионката.

След кратко колебание, открехвам леко вратата.

• Аз съм инспектор Шлаг[5] – продължава същия, навирайки картата си в лицето ми, така че и сега не виждам, какво точно пише на нея, – а това е сержант Шлаг – посочва той другия.
• Ама Вие да не сте братя? – питам аз.
• Въпросите тук ще ги задаваме ние – отрязва ме инспекторът. Следва мълчаливо оглеждане – аз ту единия, ту другия, те пък двамата фиксират мен.
• Няма ли да ни поканите? – пита инспекторът.
• Ами заповядайте – казвам аз с половин уста и открехвам вратата, колкото да се промъкнат странично през нея.

Когато двамата са в коридора и вратата затворена, инспекторът го дава направо:

• Къде са парите?
• Какви пари – правя се аз на ударен.
• Ами двата милиона франка в банкноти от по хиляда – разяснява инспекторът.
• Че то в торбата беше само един милион и то без хиляда франка – изтърсвам аз. „Боже, какъв съм глупак“ – мисля си – „как тъпо се издадох“.
• Ми дайте да го видим този един милион без хиляда франка – казва с явен сарказъм инспекторът.
• Шефе, май ще спечелиш баса и тоя ще даде паричките без бой – обажда се зад мен сержантът.
• Ами Вие имате ли заповед за обиск? – започвам да се окопитвам аз.
• Нямаме – признава инспекторът – обаче вече не ни трябва, защото Вие сам ни поканихте вътре – и на бърза ръка ми отряза копитата.

Сержантът ме прибутва отзад, а аз с жест каня инспектора напред, така че се отзоваваме в кухнята.

• Та къде са парите – връща се към темата инспекторът.
• Ей сега ще ги донеса – смотолевям аз.

Тогава се сещам, че парите още си седят разхвърляни на пачки насам, натам и от мисли по момичето с тъмни очила, аз така и не съм ги подреждал и броил през следобеда.  Почвам да вадя пачките една по една и ги слагам върху масата в кухнята.

• Ами това са – казвам аз примирено.
• Девет – де констативно, де въпросително отчита инспекторът.
• Значи трябва да има още една наоколо – казвам аз – ще трябва да помисля. – а наум „Ох, пак се повтаря историята от онази нощ“.

Но не ме оставят да мисля.  Инспекторът дава мълчалив знак и двамата ме грабват за ръцете и ги извиват назад, а сержантът сръчно ми навира някаква кърпа или парцал в устата.  Връзват ме за стол до кухненската маса.  Инспекторът сяда насреща, а сержантът сумти около мен.  Очаквах удара, но все пак ме изненада със силата и ненавистта вложена в него.  Главата ми почна да се върти около тялото, а всъщност света наоколо се въртеше около главата ми.  Устата ми се напълни с кръв, която парцалът не успяваше да попие.  Когато светът наоколо спря въртенето си, опитах да събера някоя мисъл в главата си.  Тия двамата най-вероятно не бяха ченгета.  Търсеха два милиона, което значеше, че или този който беше оставил парите ги е излъгал за сумата или някой беше щипнал милион плюс още хиляда преди аз да намеря торбата.  И в двата случая, най-вероятно тия щяха да ме направят на дармадан да кажа къде е остатъкът от парите.  Яко бях загазил.  Сержантът се появи зад гърба ми:

• Шефе, мисля, че някой ни е изпреварил.

Аха, явно беше видял погрома в спалнята от онази нощ – аз така и не станах мукаят да я оправя.  Инспектор Шлаг, ако въобще беше инспектор и ако това беше името му, се изправи от стола, събра пачките от масата и даде знак на сержанта.  С периферното си зрение видях как той замахва за поредния удар.  Напрегнах цялото си тяло в очакване, сякаш това можеше да намали поражението…

Втория удар въобще не го усетих.  На вратата настойчиво се звънеше.  Роко излайва два пъти и изчезва в скривалището си.  Смъквам се полека от синьото диванче.  Имам кръв в устата, вероятно съм си прехапал бузата докато съм сънувал инспектора.  Поглеждам през шпионката и виждам с облекчение Мамин Кольо.

• Сам ли си? – опитвам се да погледна зад огромното му тяло да не би някой друг инспектор или сержант да се скрили зад гърба му.
• Сам съм – отговаря Кольо – но съм жаден и гладен за двама.
• Чакай да облека нещо – казвам в отговор, но всъщност искам да проверя да не би някоя пачка е останала отгоре неприбрана.

Изплаквам кръвта от устата си, поглеждам се в огледалото – видът ми е доста изпаднал, но едва ли Кольо ще обърне внимание на това.  Отварям вратата.

Втора част: Мамин Кольо – моят Ангел-Хранител

С Мамин Кольо се знаем от деца. Заедно израснахме – един клас в училище и безкрайни игри извън училище – на криеница , индианци, на фунийки, на стражари и апаши по строежите из Тракия[6], футбол и топчета в училищния двор – направо неразделни.  Естествено, никое дете в тайфата не наричахме по име – кой ти има време да произнася цялото ти дълго име, когато търчите на горе-надолу.  Аз бях Божидар, но ми викаха най-често Божо или Божка (Божикрак в игрите на футбол където вкарвах доста голове), а Николай естествено си стана на Кольо.  „Мамин“ се появи като че ли от две страни.  Майка му вечер се провикваше от балкона на осмия етаж „Кольо, мама, шоколадче…“, Кольо се извиняваше и тръгваше дори и посред играта – не знаехме дали за обещания шоколад, просто слушаше майка си или го беше страх от баща му – огромен човек, който караше ТИР, демек високо в социалната стълбица по тогавашните разбирания.  С децата си говорихме на майна, само Кольо, сигурно така се обръщаха към него в къщи, ни говореше на мамин – „Слушай, мамин, това…Айде, мамин, да направим онова“, та така му лепна и прилепна това Мамин Кольо.  След 7-ми клас, аз отидох в Математическата, а след прогимназията Кольо продължи в ТОХ-а[7].  Взехме да се виждаме по-рядко, я за мачле, я за по някоя цигара – май заедно пропушихме.  После аз заминах за студент в София, а Кольо се записа във ВиХиПиХи[8] за да не ходи войник, ама като отмениха задължителната служба, заряза следването и запраши като готвач по морето.  Оттогава го срещах случайно през моите ваканции или отпуски. Ще си поръчам порция пържени попчета в Созопол, а сервитьорът ще донесе чудесен лаврак на керемида и ще ми пошушне на ухото – „от помощник готвача, специално за теб“, друг път още разглеждам менюто в Синеморец, и хоп едно огромно плато с рибни специалитети се стоварва пред мен, Мамин Кольо сяда на стола отсреща и нежно казва „Яж, мамин!“.  Въобще, Мамин Кольо стана за мен един Ангел-Хранител в буквалния смисъл.  В такива случаи се връщах в ресторанта преди затваряне и с Кольо наваксвахме загубеното между последните ни срещи време в дълги нощи с ракия и червено вино (дори и при 40^оС на сянка, никой от нас не би съгрешил с бяло вино).  Иначе връзка не подържахме, защото Кольо не искаше да има телефон – „Жена и телефон край мен не търси, мамин“.  Как уцелвах кръчмите, където Кольо готвеше, при толкова други около тях, и досега си е загадка за мен.  Бе то си има приказка за краставите магарета…  За последно Мамин Кольо ме нахрани яко в Банско, включително със старец и суджук, които сам беше пълнил.

Изненадах се да го видя на летището в София преди полета ми за Базел, когато отивах на интервюто за работа.  Не много дълго след нашата последна среща, разправя Кольо, „Влиза, мамин, в ресторанта едно слънчево русокосо дете и ги гледам ски-учителите са се наточили да му скочат отгоре като вълци на младо яре.  Смигнах на сервитьора и приготвих на девойчето едно плато с чудесии дето и ти не си ги ял, поднасям ѝ го най-вежливо и казвам на сервитьора да ѝ преведе – Яж, мамина!“.  Според мен, сервитьорът вероятно го е превел като „Госпожо, Вие е сте хилядният ни посетител за сезона, затова главният готвач е приготвил това специално за Вас и се налага да опитате от всичко“.  Но не ще да е било само вкуснотията на Кольовите гозби, защото Хайди (като се казвала девойката), не напуснала Банско преди да склони Мамин Кольо да тръгне с нея за родната ѝ Швейцария.  „И те така станах швейцарец, мамин.  Ти, като свършиш с интервюто, ще ни дойдеш на гости.  Ето ти телефонния номер да ми звъннеш и ще дойда да те взема.“ „Кольо, ти имаш телефон?“, погледнах го аз с недоверие.  Той се поизчерви и свари да каже „Ами то, мамин, жената настоя, та нямаше как“.

Интервюто мина добре, получих работата и ми предложиха да започна след три седмици.  Обадих се на Кольо, а докато го чаках говорих с майка ми – Роко бил добре, но хората я гледали странно по улиците и докато го разхождала из Южния парк.  Аз я успокоявах, че това е защото не са свикнали да виждат Роко с друг човек освен мен, но знаех че причината е другаде.  Тя хем се зарадва, хем се натъжи от новината, че съм получил работата.  Казах и, че съм срещнал Мамин Кольо и ще се видим скоро за вечеря.  Обещах да се обаждам по времето на пътуването из Швейцария.  След това се обадих на шефа в бачкането да му кажа, че съм приел работа там и след отпуската напускам.  „Е вършеше работа, ама и без теб ще се оправим“ – сякаш искаше да увери себе си шефът – „но да знаеш, че няма да се отървеш без да почерпиш колегите.“ „Ще почерпя даже и колежките“ – отговарям аз помирително.  Седях на пейка на брега на Рейн и сякаш реката отнасяше всичките ми спомени от не особено смисленото ми досегашно съществуване, правейки място за нови „живото осмислящи“ такива.

Мамин Кольо пристигна след около час и ме закара до техния апартамент, който ми се стори на края на света, а беше всъщност само през две слети с града села, досами гората, но на не повече от десетина километра от центъра на Базел.  Хайди изглеждаше като не особено пораснала версия на своята съименничка от детските книжки[9] – я имаше, я нямаше 50-тина килограма с мокри дрехи.  Това, че бяхме с подобен ръст, я поставяше в създадената от Мамин Кольо и дотогава запазената единствено за мен категория „гигантско джудже“.  Беше сърдечна, но по швейцарски.  Някак бързо и двамата осъзнахме, че притежаваните от нас идеални части от 130-те кг доброта и оптимизъм на Мамин Кольо са съвсем отделни и няма защо да се ревнуваме.  Той вече беше успял да „проучи“, че апартамент в съседния блок, „точно като за теб, мамин“, се освобождавал след около месец, което Хайди изкоментира с „Чудесно, Шатци[10], ще може да си гостуваме всеки месец – един път Божо при нас, пък следващия месец, ние при него“.  Апартамента всъщност се освободи чак след три месеца, но и това си беше навреме, тъй като дотогава имах временно жилище от компанията.  Все пак правилата бяха заявени още от самото начало и ние с Кольо брояхме дните до следващото гостуване, а междувременно пийвахме по някоя бира на пейките в гората, най-вече на тази на върха на хълма, ама и това на десетина дни по веднъж, не повече.  Кольо работеше в ресторант в съседното село и почиваше в понеделник и вторник, аз пък в тези дни естествено работех.

• Айде, бе човек. Хайди ще закъснее тази вечер. Имаме само два часа без 7 минути.

Докато говореше, Кольо струпа три-четири торби на плота в кухнята и почна да вади бутилка червено вино, ракия, салати, мезета, мръвки и хляб.  После почна да търси тенджери, тигани и т.н.  Тук аз се изправих като Матросов[11] пред амбразурата на кухненските шкафове и заявих:

• Слушай, Кольо. От теб готвенето, от мен чинии, чаши и тигани – страхувах се да не намери някоя от пачките по случайност.

След 40-тина минути масата е отрупана с вкуснотии по Кольовски, бутилката червено е отворена да диша, откъм фурната се носят слюнкоотделящи миризми на мръвка по провансалски, а ние пълнехме чашките от запотената бутилка ракия (стояла досега във фризера) и мезехме шумно по мъжки.

• Кольо, вчера на пейката над селото, нашата пейка де, срещнах момиче с тъмни очила, облечено цялото в черно. После я видях да влиза във вашия блок.
• При комшиите отдясно на втория етаж е, ама дали за малко или за постоянно – ще трябва да питам Хайди. Глухонямо е.
• Така ли – не видях бастун.
• Ти си бастун, Божка. Нямо бе, мамин, нямо – не може да говори, ама не знам да е сляпо – успява да каже Кольо между едри залъци и големи глътки.
• Ох, да бе. Тъмните очила ме объркаха. Все пак го чух да казва нещо.
• Чул си ти. Ти чуваш само петлите – обръща поговорката Кольо, а може и да иска да ми каже, че съм кукуриго Божо. – Я сипи сега още от червеното вино.

Разговорът се измести както обикновено към Кольовите гозби, спомени от морето и провалилите се мераци да замине за Майорките с „едрите звезди над Фамагуста“ (какво общо имат Балеарските острови с Фамагуста не е ясно, но не му връзвам кусур).  Точно в девет без три минути, Кольо става от масата все едно майка му го вика от балкона с онова „Кольо, мама, шоколадче!“:

• Ти, мамин, ще се оправиш тука, ама аз трябва да се прибирам, че Шатци ще се прибере в 9 часа. – Беше обърнал от Хайди на Шатци, явно мислено вече се беше прибрал.
• Ако останеш още един час, ще ти платя един милион франка – изстрелвам аз.

Бях абсолютно сериозен в този момент и ако Кольо беше останал, щях да му връча парите да се оправя с тях.

• Ти, мамин, нищо не разбираш от стратегията и тактиката на мирното семейно съществуване. Освен това, един милион не ме оправя – трябват ми три и половина за да откупя ресторанта и хотела над него.

Кольо буквално изхвърча от къщи, трясвайки шумно врата, което бе сигнал за Роко да излезе от скривалището си.  Бог да те поживи, Коле приятелю, за тези два часа, в които за първи път от три дни забравих за лилавия кошмар и се почувствах нормален.  Нямаше кой знае какво за прибиране, бяхме омели всичко почти до шушка, така че сложих едно яке и поведох Роко на разходка.  Превъртях ключа два пъти и, за всеки случай, пак излязохме през общия гараж.  След 30-тина метра се наведох уж да си оправям връзките на обувките, а всъщност да видя дали някой ни следи.  Роко изсра едно голямо лайно като за световно, кой знае колко беше стискал горкият.  Съвсем измъчих горкото животно с моето изперкване тези дни.

Трета част:  Роко – най-грозното и чаровно куче на света

Роко ме намери, а не аз него.  Правихме 40 дни на баща ми и след помена реших да потичам в парка.  Нещо черно-сиво изскочи от храстите наоколо и като спазваше прилична дистанция от 2-3 метра тичаше успоредно с мен около половин час, докато стигнахме края на парка.

• Е, приятел, ти си дотук, – казах му аз – утре пак тук по същото време.

Кучето сякаш ме разбра, обърна се и заситни обратно към парка, но на другия ден търпеливо ме чакаше на същото място и повторихме ритуала с успоредното бягане.  На края на парка му казах:

• Върви сега близо до мен, че ще пресичаме улици, а още не съм ти взел каишка.

То сякаш залепна за мен, макар и на метър разстояние встрани.  Тогава живеех в студиото на „Фритюф Нансен“, та от Стадиона до в къщи то си чакаше на светофарите с мен и ме следваше смело по пешеходните пътеки и тротоарите, сякаш съм го тренирал с години.  В къщи разделихме каквото намерих в хладилника и след като прецених, че е минало достатъчно време от обядо-вечерята, реших да го изкъпя.  Милото същество най-вероятно не беше усещало вода върху себе си освен под формата на дъжд, за шампоан пък да не говорим.  Ръмжеше предупредително, но мисля че повече срещу водата отколкото срещу мен, и всячески се опитваше да се скрие, я под мивката, я зад тоалетната чиния, но аз бях упорит.  Когато реших, че съм приключил, бяхме справедливо еднакво мокри, еднакво сапунисани и недоизплакнати, и еднакво изморени.  Така съм и заспал на дивана, а кучето под него.  Погледнах го сутринта, такъв сгушен под дивана и видях, че по него има и бяло, комай половината, макар и не с форма, която човек може да опише.  Обадих се в работата, че вземам свободен ден, шефът се понамръщи колкото за важност, ама разреши.  Връзвам на врата на кучето един колан от халат закопчан с безопасна игла и отиваме първо в магазина да купим каишка и торбички за лайна. И двете веднага влизат в употреба.  След това при ветеринарен лекар.

• Кучето физически е в прилична форма, видимо здраво. Няма чип, но е скопено – обяснява докторът докато го преглежда.
• Значи може все пак да е на някой – питам аз.
• Те сега, господине, от общината скопяват бездомните кучета по една европейска програма, така че не е задължително да има собственик.
• Ами има ли някаква уеб-страница или нещо, където хората си търсят загубените кучета, това ми изглежда доста тренирано.
• Абе господине, кой човек ще търси такова куче? – не особено тактично отбелязва докторът и леко се сконфузва. – Ако искате да го регистрирате, ще му сложим чип, задължителните ваксинации и ще му направим паспорт. Как се казва?

Чак тогава се сещам, че дотогава кучето за ме си беше просто – кучето.  Е, май му говорех на приятел и на майна, но то нито едното, нито другото става за име.  След това си помислих, че това куче е най-якото нещо което ми се случило в живота, яко като …, яко като скала.

• Роко. Роко му е името. – изстрелвам аз. – Направете каквото трябва, аз ще платя.

След около час при ветеринаря, се връщаме обратно в магазина за домашни любимци.  Успокоен, че Роко сега е мой (или аз негов), купуваме легло-възглавница, купички за храна и за вода, храна на гранули и в консерви, торбичка с кокали и друга с бисквитки, куп играчки и т.н.  Шофьорът на таксито, което поръчах, ме посъветва следващия път, когато ще зареждам магазин за животни да си наема камион или поне пикап.  Както и да е, стоварваме всичко в средата на холо-траперезаро-кухнята (голямата и единствена стая в студиото, която не е спалня), така че не остана място къде човек да стъпи.  Зарязваме всичко както си е и отпрашваме за парка.  Вземам три кебапчета с филийка хляб от барчето на Ариана – едно кебапче за Роко, две за мен, а хляба разделяме по братски.  Присядам на една пейка и си мисля, че съм в най-доброто си душевно състояние от години.  Прибрахме се в къщи чак надвечер.  Разопаковах покупките.  Роко не прояви интерес към леглото си или някоя от играчките.  Заспа под дивана, където спа и първата нощ, като си примъкна за възглавница чифта чорапи, които бях събул, а аз се обадих на майка ми.

• Взех си куче или по-скоро то ме взе.
• Абе Божидаре, то по-добре момиче да си беше взел или да те вземе, не куче. Защо не дойдеш да живееш при мен като си толкова самотен?.
• Ще помисля, мамо – отговорих сговорливо.

И наистина помислих.  Бях излязъл от къщи преди близо девет години, когато започнах следването в София.  Програмирах още от гимназията, та бързо си намерих странична работа.  Още след първия семестър се изнесох от общежитията в Студентски Град и наех студио в центъра на София.  Бях втори или трети курс, когато баща ми прие чиновническа работа в едно министерство и тристайният апартамент в Тракия бе заменен с двустаен такъв в Красно Село.  Нашите сигурно се надяваха да се съберем, но аз предпочетох да остана „самостоятелен“.  След време работех на почти пълна работна седмица, но не прекъснах следването, а дори завърших и магистърска степен след това.  Бях събрал достатъчно пари и купих студиото, където живеех.  Нямах много, да не кажа въобще някакви приятели като студент, още по малко след това.  Разбира се ходех по купони.  През студентските години стратегическото положение на студиото редовно осигуряваше място за преспиване на някоя колежка, на която не и се пешачеше към далечен квартал или пък се даваха пари за такси, но обикновено нито аз ги търсех след това, нито те мен.  Така че водех самостоятелен но, както майка ми правилно бе определила, по-скоро самотен живот.

В общи линии взех решение, ама трябваше да видим как Роко би приел промяната и да уточним правилата на мирното съвместно съществуване с майка ми.  Заведох Роко на „височайшо“ посещение.  Мама ме подхвана от вратата:

• Мислех, че си си взел куче. Ама то твоите работи – все такива…
• Мамо… – опитах се аз да бъда укорителен, но всъщност разбирах реакцията ѝ.

Първото чувство, което Роко предизвикваше в хората, бе недоумение. Вероятно кръстоска от френски булдог и далматинец, в него можеше да се видят черти на още седем-осем други породи.  Физиономията му изглеждаше като сплескана от сблъсък с валяк или товарен влак, която ветеринар садист, почитател на кубичния период на Пикасо, бе обработил с особена методичност за да няма и най-малка следа от симетрия.  Поглеждайки Роко отпред, човек инстинктивно започваше да си навежда главата ту наляво, ту надясно, за да намери положение, в което това което виждаше да придобие смисъл, но след минута или две безславно се отказваше.  Хлапе в парка поиска да го погали, пък после попита „А къде му е главата?“.  Тялото на Роко си пасваше с последната – от едната страна беше преобладаващо черно с бели петна в неправилна форма, а от другата, далматинската жилка, бяло с различни по големина черни и тъмно кафяви точки.  „Роко, ти майна си като луната“ – нежно му говорех – “имаш и светла, и тъмна страна“.  В топли дни Роко си лягаше на тъмната страна, а в мрачни и студени на светлата, така че да може да абсорбира всеки слънчев лъч, пробил си път през облаците.  Въобще екологично, енергийно-ефективно куче.

Мисля, че освен недоумение, Роко предизвикваше в хората някакво неудобство и може би дори известно чувство за вина, че ето виж колко много мъка ходи по света.  Това често емулираше в съчувствие или просто съжаление към мен.  Тийнейджър в метрото ми отстъпи място, въпреки че наоколо имаше свободни седалки.  Две бабички се сбутаха на пейка в парка и те да сторят място: „Приседни, баби, почини си.  Ох, то и мойто не живот вече…“ и други подобни.  В началото доста се дразнех в такива ситуации, но после го приех като част от благословията да бъда с Роко.

Що се отнася до майчиното „то твоите работи – все такива“, това беше реплика често отправяна към баща ми.  Той беше кротък и изключително добър човек.  Не знам дали е сторвал път на мравките, ама на хората – със сигурност.  Тази изключителна доброта, граничеща със сервилност, по-скоро отблъскваше отколкото го сближаваше с близки и колеги, а майка ми и аз не правихме изключение.  Винаги е искал двамата с него да бъдем нещо като приятели, но аз едва ли не го отбягвах, макар да знаех, че винаги мога да разчитам на него за абсолютно всичко.  Мисля, че си заряза работата, която харесваше, и се премести в София само и само да сме по-близо един до друг, но едва ли се виждахме по-често, отколкото когато те живееха в Пловдив.  Майка ми пък смяташе, че след като е учителка по немски, всичко около нея трябва да е подредено по конец и съответно всички около нея трябва да се равняват по конеца.  Без изключения и импровизации.  Майчини милувки, целувки или глезотии не се вписваха в този ред.  Спомням си като дете си мислех, че децата в ГДР, където майка ми бе специализирала половин година и оттам „научила много важни неща за живота“, сигурно спят с шапки и униформи в леглата.  С баща ми тя говореше с някакъв неуместно приповдигнат и назидателен тон, а с мен задължително на немски.  Не знам, кое ме потискаше повече като тийнейджър – татковата доброта, която ме караше да се чувствам вечно виновен за нещо, което правя или не правя както трябва, или майчината настойчивост за ред и дисциплина, която ме принуждаваше да се държа като вироглав темерут.

Седим с майка един срещу друг ми на двата фотьойла в хола на апартамента в Красно Село, а кучето се бе изхитрило да легне в краката и.  Не бях виждал Роко да се доближава до друг човек на по-малко от метър и приех това като добър знак.  (И по-късно Роко си остана такъв – дойде ли човек в къщи, той се изпокрива някъде и докато не си тръгне госта/гостенката, не излиза от скривалището си).

• Няма да ми оправяш стаята и да ми переш дрехите, с чистенето и прането ще се оправям сам – почвам аз да поставям условията си.
• Добре – отговаря майка ми кротко.
• Ще си пренеса синьото диванче от студиото в хола и ми се разрешава да пия бира и да ям чипс, ако седя на него – продължавам аз да опипвам територията.
• Добре – отново се съгласява майка ми.
• И никакви момичета – това вече е сериозно предизвикателство от моя страна. – Никаква племенничка на Първанова от първия етаж няма да развеждам из София, нито ще срещам с някоя твоя колежка, дето сега замества по математика и изглежда много свястно момиче, та можело да се харесаме и други такива – завършвам пламенно аз.
• Добре – потретва майка ми.
• Твой ред – казвам аз, донякъде изненадан от майчината сговорчивост, но не искащ да предизвикам късмета си с повече условия.
• Ще вечеряме заедно. В седем часа – започва майка ми. – Е, разбира се, ако си в къщи и имаш желание за това – бърза да добави да не би да я отрежа.
• Добре – мой ред за съглашение.
• През седмицата гледам сериали от осем до девет.
• Добре – съгласявам се отново, бързо направил сметка, че мачовете от шампионската лига – май единственото нещо, което бих гледал по телевизията през седмицата, почват в девет часа.
• Ще си говорим на немски – това майка ми произнася доста плахо и без особена надежда за успех.
• Ja wohl, Mutti[12] – съгласявам се за трети път и аз.

Така за десетина минути приключиха Красноселските преговори слагайки край на тринайсетгодишната необявена война с майка ми.  Оценявайки уникалността на момента, тя стана да налее по чашка, но вместо Kirschschnapps[13], с който се отбелязваха всички специални семейни моменти през годините, тя сипа Бейлис от хладилника.  На въпросителния ми поглед отговори, че някой го бил донесъл за помена на татко.

• Приятно е на вкус – окуражих мама. Считах Бейлис за женско питие и наистина не го бях опитвал дотогава. Определено подобрение от черешовата ракия, която беше една от малкото, ако не и единствената алкохолна напитка, която не харесвах.

Споменаването на баща ми накара и двама ни да се отнесем по наши си, вероятно различни, спомени за него.  Решението за преместването в София баща ми бе взел сам, без да го обсъжда с майка ми.  Особено в началото, тя не спираше да му го натяква.  „Да си напусне човек хубавата работа, да накара и жена си да напусне редовна работа заради някаква прищявка…  Ето даже и твоят синковец идва да те вижда по-рядко от преди“ – когато ме критикуваше, аз все бях „неговият“ син.  Как винаги успяваше и двама ни да упрекне едновременно в едно изречение, не разбирайки, че това всъщност беше главната причина за все по-редките ми визити.  „Всичко ще се оправи“ – с плаха усмивка отговаряше баща ми и наистина поне за нея , нещата се наредиха добре.  Частни ученици в началото, няколко замествания, а после си намери постоянно място за по-малко от година.  Сега майка ми учеше на немски талантливите горнобански деца, а от миналата година я бяха повишили до заместник директор.  Дори и замяната за апартамента в Красно Село, “кон за кокошка“ според нея, се оказа най-подходящ за транспорта до нейната работа.

• Ще се преместим този уикенд – казвам след втората чашка Бейлис и приготвен за тръгване. – Няма да имам много багаж – един, два куфара с дрехи, някоя друга книга и диванчето.
• Ще приготвя стаята – казва мама. –Вземи колата на баща ти. Ще ти направя пълномощно тия дни да я прехвърлим на твое име.

„Колата на баща ми“ – да, това може би беше единственото друго нещо, което татко беше решил на своя глава без да се допитва до никого.  „Колата“ с главна буква бе стар Мерцедес най-вероятно на повече от моите години, но за сметка на това изключително добре подържан, преди покупката и особено след това.  Май това се оказа по-добрия „син“ на баща ми.  За да купи колата, продаде вилата в село в подстъпите към Родопите, доста близо до Пловдив.  Беше построил вилата с голям мерак, но ние с майка ми, така и не я посетихме повече от десетина пъти през годините.  Друг кон за кокошка, би казала майка – то за нея всичките работи на баща ми бяха все такива, но аз се радвах на неговото решение (не че му го казах някога), защото знаех за голямото му желание да кара точно Мерцедес.

В съботата оставих Роко при майка ми и взех колата.  Един колега от работата дойде да ми помага с пренасянето.  Отне ни буквално близо два часа да напъхаме диванчето в багажника.  Когато най-сетне успяхме, изглеждаше сякаш беше монтирано там фабрично, с точност до милиметър и човек би се затруднил да вмъкне дори цигарена хартия отстрани.  Трябваше ни и повече от половин час да го измъкнем след това.  Синьото диванче беше първото „голямо“ нещо, което си купих с пари изкарани от мен самия, и затова имаше огромна сантиментална стойност.  Беше предвидено за сядане на двама души, но поради дребния ми ръст, за мен ставаше и за спане – колко ли нощи съм изкарал на него, задрямал пред телевизора.  Книгите събрах в три кашона, които така и не разопаковах, а единия кашон с книги за програмиране после взех направо за Швейцария.  Нарочно оставих мебели, чинии, чаши и всичко останало в студиото, че не се знаеше как ще се разбираме с майка ми, но след около месец реших да го напусна окончателно и ги оставих на следващите наематели срещу символична сума.

Така заживяхме заедно – мама, Роко и аз.  Разбирахме се чудесно през тази година и нещо преди да заминем с Роко за Швейцария.  Не си спомням и един път да сме се скарали с мама за нещо през това време.  Да си поддържам стаята винаги почистена и подредена, като не го правех под външна принуда, не ме затрудняваше, дори ми беше приятно.  Започнах и да готвя за двама ни от време на време – това също ми доставяше удоволствие.  Понякога гледах заедно с мама някои от нейните „сапунки“ седнали един до друг на синьото диванче.  Един път мама спонтанно ме притисна силно към себе си и тази майчина милувка ме направи беззащитно сантиментален.  Сгуших се в нея и ѝ разказах как като малък съм смятал, че дедерончета[14] спят с униформи.  Много се смяхме.  Оттогава седяхме на диванчето почти винаги прегърнати, сякаш опитвайки да наваксаме за несподелените през годините нежност и доброта.  За татко говорихме рядко, но съм сигурен, че и двамата мислехме често за него.  Той така и не успя да събере семейството заедно приживе, но ни събра след нелепата си смърт.

Дните минаваха един след друг.  Неорганизираното еднообразие, в което живеех преди, се замени с организирано такова, а несподелената ми самота със споделена.  Седмиците протичаха болезнено предсказуемо, но през уикендите качвах Роко в колата и запрашвахме нанякъде, някой път даже и до морето, но най-често до Рила, Пирин или Родопите.  Мама също започна да идва с нас.  Повечето пъти се намираше, къде да преспим из нароилите се семейни хотели и къщи за гости, ако когато нямаше нищо, пътят обратно до София беше само два-три часа.

Все чаках чудо или нещо специално да ми се случи, а то не ставаше.  Може би и затова се вкопчих във възможността за работа в Швейцария – нова страна, нов късмет…  От известно време работех по различни проекти с тамошна фирма и те споделиха, че имат отворена позиция в Базел.  Нещата се развиха доста бързо.  Едва подал апликацията, получих покана за интервю там след две седмици.  Пуснах си годишната отпуска в работата, защото реших, че независимо какво стане на интервюто, аз ще обикалям из Швейцария поне десетина дни.  Мисля дори, че прекарах много повече време в подготовка за пътешествието отколкото за интервюто.  Отпуска ми се беше събрала доста, пък и пари имах предостатъчно тъй като не оставаше време да ги харча.

След пътешествието в Швейцария се прибрах за кратко, колкото да си събера багажа.  Мама хем се радваше, хем беше обезкуражаващо тъжна – не съм сигурен дали аз или кучето щеше да и липсва повече.

• Защо не оставиш Роко при мен? – пита тя. – Нали ще си там заедно с Мамин Кольо.
• Мамин Кольо – изсумтявам аз – ще го виждам веднъж в месеца като на свиждане в затвор и то в присъствие на надзирателя (само ако знаех тогава колко точно щеше да се окаже това определение). – Ти си имаш твоите приятелки, комшийки и колежки, така че за теб ще е по-лесно. Освен това, така ще имаш стимул да идваш да ни виждаш по-често.  Аз ще ти купувам билетите.

И мама наистина идваше – за по седмица през Коледната и Великденските ваканции и почти три през лятото.

Пътуването към Швейцария премина без нещо за отбелязване освен минаването на Сръбско-Унгарско граница.  Митничарят явно скучаеше в началото на смяната си. Нямаше много коли.

• Цигари? – пита минитничарят на немски.
• Не пуша и не нося – отговарям и аз на немски.
• Алкохол?
• Литър ракия.
• Отворете багажника.

Отварям и след жеста му изваждам двата куфара, така че всичко което е остава вътре е синьото диванче изпълващо багажника отвсякъде с точност до милиметър.  Това явно впечатли митничаря, който цъкаше с език на унгарски.

• Това сега ако решим да го извадим за проверка, сигурно няма да е лесно.
• Няма – съгласявам се аз.
• После може и да не можем да го вкараме обратно.
• Най-вероятно няма да можем – потвърждавам аз.

Митничарят се върти наоколо и се чуди какво да ме прави, когато погледът му попада на Роко, сгушен на задната седалка.

• Ау…- цъкането минава в чардаш ритъм. – Каква порода е?
• Улична подобрена – отвръщам аз.
• Хм, българските улици явно са по-интересни от унгарските. Има ли паспорт?
• Ето го – подавам аз паспорта, но той дори не го поглежда, а ми дава знак да се омитам, бавно отдалечавайки се от колата и не спирайки да клати глава в недоумение.

Пристигаме в Швейцария.  Реакцията на Мамин Кольо, който помага с разтоварването на диванчето, по отношение на Роко:

• Божка, винаги съм смятал, че ти си най-голямото недоразумение, което Господ е създал, но явно съм подценил Божието въображение. Доста съм го подценил – цъка той в неравноделен ритъм. – Е, все пак е свързано с теб, така че се смята.
• Шатци, ако си взимаме куче, нека аз да го избера – включва се жена му Хайди, явно намеквайки, че всички мъже израсли в Пловдив са пълни кретени, но може би преувеличавайки моето влияние върху Мамин Кольо.

Още една история от Базел.  Разхождам Роко из града, бяхме някъде близо до гарата и аз, както винаги, непрекъснато говоря и обяснявам на Роко, горе-долу като на малко дете. „Ето това тук, Роко, е паметник.  Denkmal на немски, демек помисли веднъж.  Ама защо не два пъти, не е ясно.  Явно не знае швейцарецът българската поговорка мисли два пъти, режи три“ и така нататък.  Към нас се приближава един циганин (не са много в Швейцария за разлика от съседна Германия) и вероятно чул българската реч, ми вика:

• Бате, продай ми го това куче. Ще ти дам стооо франка. – Това „стоoo“ той почти го изпява, все едно че ми предлага половин Европа или поне един-два Канарски острова.
• Не се продава – отговарям аз строго, но го разбирам напълно. Сложи Роко до едно сополиво цигане или до някой полегнал на тротоара извънземен, и няма да сварваш да прибираш паричките от паничката.

Циганинът клати глава и поцъква в ритъм „Шай шукарие“ (абе аман от това цъкане и главоклатене, това хората съвсем нямат въображение).

• Давам ти 300 франка и си прерязвам гърлото – показва той с недвусмислен жест как ще го направи.

Това доста ме развеселява. Гледай го ти, ромът му с ром.  Сигурно не е чел Пратчет[15], а го е дочул отнякъде, но понеже ми повдигна настроението, вадя 10 франка, подавам му банкнотата и казвам:

• Айде взимай кинтите и изчезвай преди аз да съм ти прерязал гърлото.

Той взима парите и си тръгва полу-обърнат. Явно съжалява за пропусната възможност:

• Много пари ще донесе това куче. Мнооого… – пропява той отново и бавно се отдалечава.

Като повечето цигански предсказания и клетви, и тази се сбъдва.  Роко ми донесе много пари.  Вярно не на тепсия, а в книжна торба, заровена под купчина кучешки лайна, но един милион франка са си наистина „мнооого“ пари. Въпросът беше – какво да ги правя.

Четвърта част: Парите са истински, аз правя серия от глупости, но накрая вземам мъдро решение

На следващата сутрин ставам рано.  Не бих казал, че се събудих рано, защото в последните нощи едва ли съм заспивал за повече от 20-30 минути между два кошмара, просто по-рано се измъквам от леглото.  Вече е ден пети откакто намерих парите.  Изведох Роко на разходка следвайки обичайните „мерки за сигурност“, след разходката взех душ и към десет сутринта навлякох черния костюм, който си бях купил за интервюто за работа и разбираемо не бях обличал оттогава.  Пъхам десет хиляди от непълната пачка в джоба си и се понасям с трамвая към банковия клон в съседното село.  Момчето на гишето естествено е стажант (швейцарците в наши дни почти не слагат редовни служители да обслужват клиенти на гише); то дълго гледа банкнотата от хиляда франка, която съм му дал, минава е няколко пъти през машинката, която проверява водните и всякаквите му там секюрити знаци и накрай се извинява и отива да я показва на някой по-висшестоящ.  Разбирам го – и аз до преди дни не бях виждал банкнота с такава номинация.  Момчето се връща облекчено, щрака си там на клавиатурата и ми дава да подпиша разписка, че 1,000 швейцарски франка се приведени на моята чекова сметка.  Аз също се чувствам облекчен, че парите са истински, и внасям още осем хиляди през банкомата.  След това отивам в съседния супер и най-после пазарувам неща за ядене и известно количество поркане – бутилка водка и кашонче бира.  На касата вместо с последната банкнота от хиляда франка, както си бях намислил, не знам защо се обърках и платих с карта.  Прибирам се в къщи изтощен от толкова усилия.  Роко е извън себе си от радост, че ме вижда – сигурно беше решил, че вече през цялото време ще сме заедно, и днешната двучасова раздяла силно го беше притеснила.  Обядваме заедно, а след чаша водка и бутилка бира, аз осъзнавам колко кретенски съм постъпил.  Първо, трябваше да отида до магазина и да платя там с банкнота – ако кажеха, че има проблем с нея, щях да платя с карта и да се измъкна.  Ако в банката се окажеше, че не е истинска, шансът да ме арестуват и да намерят останалите девет хиляди в джоба, а оттам и остатъка в къщи, бе значително по-голям.  Втората дивотия беше, че внесох девет хиляди на сметка.  Какво по дяволите постигнах с това – пари за харчене, слава Богу, си имах съвсем достатъчно, а ако исках да внасям пари на порции под десетхилядния праг (знаех от работата по един банков проект, че всяко движение по небанков път над 10,000 франка инициира банково наблюдение, т.е. след втората-третата вноска, сигурно ще трябваше да обяснявам произхода на парите), щяха да ми трябват 10 (десет!) години да ги внеса.  Потиснах желанието да поправя грешката си на момента, но реших да изчакам два-три дни преди да ги изтегля обратно в същия номинал.  Стимулиран от алкохола, също стигнах до прозрението, че парите обезателно трябва да се харчат кеш.  Иначе няма да е честно, честно пред кого ли – този който ме беше насадил с парите и сега ми гледаше сеира? Или пред момичето с тъмни очила?  Разхождам Роко из гората, но няма и следа от него.

На другия ден към обяд, още леко махмурлия дори и след сутрешната разходка на кучето, пак обличам черния костюм, слагам двайсет хиляди в джоба и запрашвам с трамвая към Фрайер щрасе[16] – ще си купувам, швейцарски часовник, скъп естествено.  След три магазина и газилион часовници, съм безкрайно отегчен и със схванат врат.  Не откривах видима разлика между часовниците за 600-700 франка и тези които бяха 20 или 100 пъти по-скъпи, но за последния магазин вече имах тактика – поисках да видя само часовници между единадесет и дванадесет хиляди и ограничено до няколко марки, които до дотогава не бях чувал и виждал – Audemars Piquet, Patek Phillipe и Jaeger-le Coutre.  Избрах си мастер контрол календара на Йегер, но не харесах кожената каишка, с която идваше.  Това разбира се зарадва продавача още повече.  Предложи ми последния крясък на модата – Silver snake intelligent bracelet (умна сребърна змия-каишка).  „Слага се и се сваля с поглед“ – демонстрира на ръката ми продавачът.  Не беше баш с поглед, а с натискане тук-там, но все пак доста фенси. Материалът изглеждаше наистина добре, усещаше се приятно на кожата, нямаше закопчалка и без да има видимо устройство в него, предаваше информация до ай фона за пулс, кръвно налягане, процент хидратираност, мускули, мазнини – въобще всичко което исках или не исках да зная за тялото си и здравословното му състояние.  Настройката и синхронизацията отнесе още половин час, така че съвсем байгънясах, но за сметка на това успях да похарча цели дванадесет банкноти (11,100 часовник, 750 за сребърната змия и 150 бакшиш, за да не ми се мотат дребни пари из джобовете).  Седнах в едно кафене да пийна наливна бира с някакво мезе и все поглеждам как седи една брутна месечна заплата на ръката ми, чакайки някой да ме пита за часа.  Остават още осем хиляди за харчене – мотая се наоколо като муха без глава с надежда погледът ми да попадне на нещо смислено (що ли трябва да има смисъл е неясно, но може би е заради факта, че съм милионер съвсем отскоро).  Минавам край магазин за колелета и само дето не изкрещявам „Еврика“.  След опита с часовниците, отнел цял следобед, съм много експедитивен – за по-малко от 15 минути избирам електрическо колело Ес-педелек, което вдига, според табелата, 45 км/час.  Това ми напомни за Симсончето[17] на дядо, на което много обичах да се возя.  „Като станеш на дванайсет, ти го подарявам сам да си го караш“ – ми беше обещал, но нито той, нито мотопеда доживяха до дванайсетгодишния ми рожден ден.

Колелото струваше 6,900 франка и в момента беше на разпродажба с 800 кинта по-малко.  Поисках да платя редовната цена, но продавачът се заинати и отказа – ако толкова съм настоявал да платя оригиналната цена, да съм дойдел другата седмица, когато промоцията ще е изтекла.  Усещам аз как гюбрето ми кипва и вероятно това се отразило в тона или силата на гласа ми, защото към нас приближава друга продавачка и успокоява обстановката.  Щели да ми „фактурират“ (с каква дума само излезе) колелото за 6,900, обаче трябва да приема „подаръци“ от магазина за 800-те франка, например една резервна батерия, каска и яка верига за заключване, тъкмо дотолкова го докарват.  Ако беше друга държава, сигурно щях да го разцелувам това девойче и да го поканя на баничка с боза, тук обаче е Швейцария и се ограничавам с учтива усмивка, вежлива благодарност и рестото от сто франка като бакшиш.  Все още съм хиляда под плана за деня, но реших, че като за първи ден на харчене, съм се справил достатъчно добре и яхнах новото колело към къщи.  Въпреки голямото движение, междувременно си беше станал след работен час-пик, успях да стигна до селото за по-малко от половин час, което биеше и трамвая и колата с поне още толкова време.  Супер!  Уредих се с нов транспорт за бачкането – хем по-бърз, хем и някоя друга калория щях да изразходвам без да се презорвам.  Направих едно кръгче из махалата, белким мярна отнейде момичето с тъмни очила, но не би.  Заключих колелото в гаража, взех Роко от апартамента и скитосвахме из гората докато мръкна.  Днес беше един хубав ден за българските новобогаташи!

Четвъртъкът обаче се оказа пълен съпък.  Ще взимам душ след сутрешната разходка с Роко, когато установявам, че часовникът го няма на ръката ми.  Гледам около дрехите, по масата, из коридора – нямам спомен да съм свалял часовника, ама то на моята глава малко мога да разчитам тия дни.  Възстановявам, че за последно си гледах пулса на телефона горе на пейката в гората, а сигналът идва от сребърната змия.  Значи, часовникът барабар със змията, се губят някъде между пейката и моята баня.  Следва един бърз бегом обратно нагоре по пътеката, ама нищо не откривам.  Гледам и апа на телефона за някакъв сигнал, но за да има такъв, брейслетът трябва да е на ръката ми.  Прибирам се вкиснат в къщи.  Сигурно съм погледнал змийчето накриво или съм го стиснал не както трябва, та се е изнизало от ръката ми барабар с брутната месечна заплата под форма на часовник.  (Аз тая сребърна змия знам къде щях да я навра, по предвидимия съвет на един приятел, който сега докторясва из Америка, ама като я няма, оставам това занимание за друг път.)  Виж, за часовника наистина ми е жал, че бях почнал да си го харесвам.  „Бог дал, Бог взел“ – успокоявам се аз под душа, ако наистина ми липсва, ще си купя пак същия часовник – имах пари барем за още осемдесетина.

Яхвам колелото и отивам в банката да изтегля деветте хиляди дето така безумно внесох.  На банкомата нямаха наличност от 1000-франкови банкноти, та се нареждам на опашката за гишето.  Не беше момчето от предишния път, а друг младеж на същата възраст.  Рови си из чекмеджето, ходи напред-назад и ме помоли да изчакам.  Десетина минути по-късно най-после получавам парите и излизам от банката.  Повече с досада, отколкото с изненада установявам, че са ми свили колелото.  В Швейцария по принцип почти не се краде с изключение на колелета.  Все пак се учудвам как са успели посред бял ден, в центъра на селото да го прибарат за толкова кратко време – в банката едва ли съм се забавил повече от половин час, при това колелото си имаше собствена заключалка на задното колело, а рамката бях заключил с верига за пътен знак на тротоара.  Разклащам знака с ръка и тогава установявам, че той не е здраво циментиран, както привидно изглежда, ами може свободно да се извади между плочките.  Понеже тоя знак е единственото място близо до входа на банката, където да заключиш колелото си, вероятно това си беше баш мястото за крадене на колелета.  Тук ще спестя подробностите за срещите отблизо от третия вид с родата до второ-трето коляно на крадеца, който си пожелах на висок глас.  Псувните, особено изкрещените, все пак винаги успокояват.  „Бог дал, Бог взел“ – си казвам аз примирено за втори път тази сутрин, ама то моят Бог май много взе да си взима обратно.  Нищо, довечера аз ще му подам, пък да видим той какво ще ми върне – бях измислил поредната си гениална идея.  Така и така бях близо до супера, напазарувах няколко дребни неща за ядене, попълних запасите от водка и бира и с трамвая обратно към къщи. Следобеда прекарахме с Роко из махалата и гората наоколо, но не срещнахме познати или непознати лица от женски пол с тъмни очила и дрехи.

Вечерта обличам черния костюм – за тези три дни се костюмирах колкото за последните три години от живота ми, слагам 50 хилядарки в джоба и поръчвам Юбер до Гранд Казино Базел.  Обръщам всичките пари в чипове и почвам да се забавлявам – около час и половина на Блек Джак и други два на Тексас Холд Дем[18].  Понякога печеля, но повечето време губя.  Вътрешно ликувам като губя и се терзая като печеля, но външно изразявам противоположните емоции, че знае е ли се кой ме наблюдава.  Към два след полунощ се премествам на рулетката с останали към 30,000 в чипове.  Тук нещата се развиват доста динамично.  За няма и четирийсетина минути успях да се отърва от почти всичките.  Последните два чипа залагам на 17 – число, което не свързвам с абсолютно нищо, и тук се случва злощастието – топчето спира на 17 и аз печеля 70,000, при това трябва да се хиля като идиот и да приемам поздравления от тотални непознати.  Решавам да напусна преди ситуацията да се влоши повече с някоя друга печалба.

Прибирам се оклюмал в къщи.  Роко радостно ме посреща на вратата, ама като вижда потъналите ми гемии, се връща да си доспива под диванчето.  Сипвам си щедра порция водка и въпреки, че знам печалния резултат, преброявам банкнотите от джоба си и остатъка от оборотната пачка – сто, колкото си и мислех че са.  Милионът се беше „самовъзстановил“ – и парите, които аз бях похарчил, че даже и липсващата отначало хилядарка.  Сипвам си втора чаша водка – не мисля, че тя прояснява или замъглява мислите ми, по-скоро ги втърдява.  Да направим равносметка – за цяла седмица успях да похарча само 19,000, при това нещата, които си купих, изчезнаха за няма и ден.  Логично беше да се предположи, че ако си купех скъп мотор или кола, тия щяха да ме катастрофират моменталически.  Човек не трябва да е параноик да предвиди, че ако си купех къща, тя щеше да се самозапали докато спя, но минути преди да умра от задушаване, земетресение щеше милостиво да я разтуши, а кална река щеше да отнесе руините.  Резултатът от всяко бизнес начинание беше също известен, това което беше неизвестно беше по какъв начин щях да пострадам през процеса.  Дарение или дарения на безбройните Швейцарски фондации логистично си беше проблем и само риск да обяснявам откъде са парите.  Направо виждам как истинският инспектор Шлаг си дърпа долния клепач и ми пита дали там плува корабче.

Минавам на бира.  Вече съм взел мъдро решение какво ще направя, но докато му дойде времето продължавам с равносметката.  Вместо господин за един ден[19], аз се оказах милионер за една седмица.  През тази седмица бях със схванат врат и зачервени колене; спях не повече от час-два на нощ, дори и когато успявах да се напоркам.  Навън се оглеждах и ослушвах като борсук в необрано лозе; вместо да направя нещо смислено относно среща с момичето с тъмни очила, броях банкноти като улав, че даже и анализирах номерата им (не ви признах, че вчера проверих номерата на банкнотите от банката – шест от деветте бяха от „моите“ – явно хилядарките в съседното село не се харчеха много-много); наред със съня си изгубих и последните пет дни платен отпуск за годината.  Какво получих насреща – „кефа“ да понося скъп часовник, да покарам готино колело и да се радвам, когато губя пари в казиното.

Навън почна да се разсъмва – оставаше половин бира, докато му дойде времето.  Намерих сили да съблека черния костюм и да си измия зъбите.  Към 5.30 събирам парите от масата в книжната торба от Мигрос и я набутвам под якето.  Тръгваме с Роко в посока кошчето, където намерих парите преди седмица.  Улиците са пусти като тогава.  Сърцето ми бумти като откачено, сякаш иска да се надигне и избяга по-далеч от торбата с парите.  Най-накрая сме на мястото. Последно оглеждане, после бързо изваждам торбата и я набутвам, не без известна гнусливост под торбичките с кучешки лайна.  В последния момент се присещам и щипвам една банкнота от най-горната пачка.  Так де, нека тоя който се набута с парите след мен и той да брои като изоглавен.

Отдалечавам се от кошчето и полагам неистови усилия да не се озъртам и да поглеждам назад.  Най сетне сме в гората.  Вече съвсем се развиделило.  Пилетата в гората се скъсват да си разправят едно на друго, какво съм направил току що, а може би какво те мислят да правят през деня.  След двайсетина минути, правя обратен завой и се връщаме към къщи.  Минавам край кошчето и книжната торба от Мигрос е изчезнала.  Прибираме се с Роко през главния вход на блока и както съм си с дрехите за разходка се просвам на леглото в спалнята.  За първи път от седмица заспивам здрав и спокоен сън.  Сънувам, че си говорим с момичето с тъмни очила, а Роко се сгушил доверчиво в краката ѝ.

[1] Верига супермаркети в Швейцария.

[2] От разказа на Елин Пелин „На браздата“ .

[3] Квартал на Лугано в подстъпите на хълма Сан Салваторе.

[4] Brewster’s Millions, САЩ, 1985, комедия с участието на Ричард Приор и Джон Кенди.

[5] Удар на немски.

[6] Квартал на Пловдив.

[7]  Техникум по Обществено Хранене.

[8] Висш институт по хранително вкусова промишленост и храните, днес Университет по хранителни технологии.

[9] Поредица от книги на швейцарката Йоханна Спири, много от които филмирани.

[10] Галено от съкровище на немски.

[11] Александър Матросов – съветски войник от Втората световна война, загинал закривайки с гърдите си вражеска амбразура.

[12] „Да, разбира се, мамче“ на немски

[13] Черешова ракия, немски

[14] Деца от бившата ГДР (DDR).

[15] Диблър Сам-Си-Прерязвам-Гърлото (Cut Me Own Throat Dibbler) е герой на Тери Пратчет в книги от поредицата за Света на Диска.

[16] Най-известната търговска улица в Базел.

[17] Марка мотопеди произвеждани в бившата ГДР, популярни в България през 60-70-те години на миналия век.

[18] Вариант на покер.

[19] Препратка към български игрален филм с Тодор Колев, 1983, режисьор Николай Волев.