ПРЕДПРОЛЕТ
Разкъсват се мъглите зимни.
Реката тътнещо бучи.
Запяват зверовете химни
с опулени от глад очи.
Полудъждец полулюлее
на хълма църквица без кръст.
Снегът е вече с дъх на пръст.
Влюбчиво врана се тъмнее.
Една топола. Две къщурки.
България. Над нея бог.
Подрънкват пръчове с мъдурки
от трън на трън, от глог на глог.
Просветне охлюв, плъх пролази,
пес зад стобора проръмжи –
той българите ще опази
от глад, от мъки, от омрази
и от световните лъжи.
ВРЕМЕ
Часовникът брои нещо –
това не е времето.
Аз броя нищото –
това е времето.
Един ручей, две врани,
три четвърти от ветрец…
Седемнадесет мушици край върбата
си играят на дъждец.
ВСЕЛЕНА
Самотният самотен е роден.
Самотният е в същност най-самотен
в мига, когато бъде споделен.
О, ти човешка дива самота,
наречена от някого вселена…
Звезди, частици, бог, треви, листа,
какво сте вие – само плач сиротен
на моята душа неприютена.
ТОЛКОВА
Толкова плах е ветрецът –
едва попримигва.
Само един лист
от върбата трепти.
Първият есенен лист…
Но не бързай да кажеш –
сбогом живот! –
можеш да мигнеш и ти.
СИПЕЙ
Шипка върху сипея расте,
кос лети над шипката и ето –
радва му се тя като дете…
Косът е душата на детето.
Тя подслон му дава през нощта,
брани го с бодлите си зелени.
Нежно той разказва на света
нейните мечти несподелени.
УГАР
Светът е мисъл. Всяко същество
единната идея отразява.
Тук всичко значи нещо, но какво?
Тече животът – смисъла остава.
Към смисъла ли в същност се стремим?
Чуй как безгрижно косът се разпява…
Край него угарта излъчва дим.
Димът навярно всичко обяснява.
КОМИН
Следите тъмни по снега са знаците случайни
от две-три простички съдби и две-три селски тайни.
Петел, свиня и котарак са минали оттука,
една бълха, един врабец и малко бяла скука.
Опипват старците-деца с тояжки битието,
а вълк сред залеза скимти и драска по небето.
Тъмнее: тягостно скриптят къщурките лениви,
над тях единствено димът показва, че сме живи.
Все този бавен полуздрач – за миг пролайват псета,
отлита някаква душа, от вятъра подета –
и тишина, и тишина, в която равнодушно
чешмата капките брои – ала кому е нужно?
Снегът вали, вали, вали – какво ли предвещава?
Бледнеят старите следи и нищо не остава.
Мъглата само се поспря – въздъхна и отмина…
А после дяволът дойде и кихна във комина.
***
Разкъсай, господи, мъглите,
да видя твоите очи –
но с химните на зверовете
кръвта ми искам да звучи –
че старчешката ми тояжка
към греховете ме влече –
и направи калта момиче –
да ми роди едно дръвче!
Подбрал и подредил Асен Валентинов
