Васил Славов, из „Ахав“

Иисуса

В контури ледни зимата докръства
с голямото си синьо огледало,
отгоре –
слънцето във него се оглежда –
на хвърлей… времето в полетата е спряло.

В небето облак с птицата замръзна
и тънък писък изсвистя и падна –
отсреща,
гънките на планината
изстиваха в изтръпналото пладне.

А дирите – разкъсани от вятър
… дъхът замръзва,
с ножката си дяла:
животното, бесуващо отсреща,
остави стъпка в тръгналото бяло.

И беше пусто,
пусто като в пропаст…
Далече вятърът в тръбата си крещеше
и ехото от мъртво и от сън
отново гърлото на зимата дереше.

Партината затвори свойта диря,
следобедът без пладне се отрече
и като щрих –
под свлечена яка –
човек без път догасваше далече.

Какъв остен го бе подгонил,
каква ли лудост бе прегаряла очите –
самичък… тих
и сив… и див,
видях го как живота си пресича.

И не пророни грапаво стенание,
не се оплака, в лед не промълви,
самин като в божествено послание,
отказал всичко
– всичките си дни.

Студът бе вдигнал лакет до гърдите,
преминалото щеше да го отрече
и стъпката догони стъпка –
Иисуса
върху зимното море…

Не знаех откъде бе тръгнал,
къде бе виснала предсетната му дрипа.
Видях го как под вятъра изстива
и как студът
нозете му разплита –

… как падна,
падна като залез
в една безшумна, дълга тишина…
и как душата му към хребета отлита
на моята вкривена планина.

… А зимата отново – с грак разкръства,
без име и посока да спаси
и все замръзнали
до вой… до дъно –
пребродени, следсетни, ледни дни.

Полето – старото – с чергилото немее
и пустош в падналото мъртво.
Човекът сетен не остави сянка.
И само вятърът
косите му докърпва…

Там, срещу фабрика „Фурнир“     

Какво остана от всичките преминати земи. С големите им,
празни обещания.
Какво остана в белезите на съня?

… Отвън се свличаше градът…

И как убиваше градът –
градът на всичките, прогубените денонощия –
за да останеш най-накрая по дрипа в болничното
oтделение…
„Оn top of everything – The Ward was… Number Thirteeeeeeen (13)…“

Да – номер Thirteeeeeeen (13)!

(К. С. се хвърли. От първия етаж. Дирекцията. Срещу лъвовете. От стая номер Thirteeeeeeen (13).

И питаме го после: защо така направи, а той ни отговори:
„Да ги спася.“)

Умира борът.
Слънцето умира…

Часът е Thirteeeeeeen (13)…

Видях – едно дърво догаряше отвън. Видях и другото –
съсечено.
Гръклянът му, годишните му кръгове
видях.
Видях и полета на птицата, останала без клони
и чух умиране на строфите в калта…

… И как се свличаше градът!
Привкусът на нестигнатите небеса
и на човешката съдба.

(Къде си, братко мой – да кажем дума и да изпием по едно – и пак да ги дерем –
софийските ни,
куманските улици –
софийските ни,
курвенските улици.)
И колко скромни бяха всичките, човешките небета.
И колко низки. И колко чужди.
И лъжливи.

Една-едничка стъпка, Боже мой! Посягане към облак,
Боже!
Да отстоим!
Из тези слитналостопени времена. Из тези лепкавобездънни нощи. В махленщината си
и в тишината …

(Ела сега, критико мой, от най-далечните покрайнини, от западните или източните  – ела да ме научиш на Свян, Изящество…
и на Греховност!
Ела, Кучкарю, с висящия си и втлъстен корем, с бълбуканията из него, и с черните си (кучи) зъби,
ела да ме научиш на Родолюбие и на Вина).

Как весело се смееха. Как шушнеха за съпричастност.
Как светкаха очинките им. Свинските.
(Недей да пишеш грозни думи – недей, недей!)

Добре!
Днес ще убия грозните си думи! Ще ги разчитам само в базедовите залези, в базедовата отмъстителност, в базедовия и опулен вятър над топлородните ни придихания.
Тополите отсреща…
Пиууу…

Обесих грозните си думи!
Сега съм по-смирен.
По-приемлив.
Сега,
сега, когато нишки са нечутите послания, които падат в срутения въздух, презрените послания,
предсетните послания. Когато няма никакво високо.
Не е останало високо.

(Кога ще седнем всичките, най-сетне, под кестените си,
за миг…
Кога ще ни приеме този дрипав град.)
Едва ли!

Опитай се да дошептиш,
опитай се да дошептиш пред слънцето и пред огромната му пита
да дошептиш огромната си тишина,
защото то е, още е…
безмилостното,
безпризорно слънце.

Шептиш.
Шепти…
във този най-предпролетен и предпоследен – във този пръв,
и сетен ден.

Кажи. Отдай ги тези думи. Продай ги тези думи!

Продадох се и аз. Веднъж.
(Продавах се за десет лева на етаж. Със Митко Циганина. Когато носех пиана. И беше глад.

И беше в моя град…)

И някакво наложено смирение, с което трябва да се примиря,
и с тишината трябва да се примиря в клоаките на калното
втопено пладне…
Но надали.

Ще дишам новата си светлина. И този ден, започнал утре.
След теб започнал, винаги без теб.

Предпролет.
Дъх.
Всепримирение.
Преди да бъде някакси живян – животът някакси отмина.

И само утрешна арома
на прегорялото,
последно слънце…

Срещу дома ми –
тишина.

Часът е винаги тринайсет!

…Там, срещу фабрика „Фурнир“.

Над Хъдзън

„Ето датите на вашите лични престъпления!
Ето ви ножовете от братоубийствените нощи!
Ето ви семето от райските ябълки и люспите на
райските змии!
Ето ви!“

                                           Румен Леонидов                       

Във този град, във този ад
покръствам дух в смирение и в жал, в смирение и в жад,
в смирение, в безтление;

из тези срутености, из тези чужди просеки,
из строфните клоаки на поезията,
която не е нищо друго
освен безмълвно и безропотно
бесуване под ветрове –
безчинство,
слабост…

Как мразя тази деликатна шийка на поезията –
влигавената ѝ раздипленост
от флиртове със плътни и безпътни сенки.

Да дишаме!

Да вдишваме от лепкавия, режещ мирис на Жабешката ми река
(тогава),
на Хъдзън (вече, днес),
на всичките блата между безвремието и сътворението,
да дишаме от тези сини, светлосини езера
(в Ню Джързи)
като красивите очи на милия доносник
да дишаме от тихите целувки
на Юди,
Юди…

Пфууууу!

Но стига.
Стига!

Не съм забравил блатата на „Хаджи Димитър“,
вкипени в наноси и конска пикоч,
вкипени в наноси и конска пикоч…

Днес –
да се радваме.
Безродните тъй както на света се радват.
Безродните тъй както плачат за света.
Да се порадваме.
Полуродени.

В пердето слънцето кърви,
отгоре облакът пропада,
препъва се,
ще се преборя с тишината, ще поговоря с тишината
и тя ще ми отвърне с песен, и тя ще ме покрие с плесен
със ставите зелени на листата и с птичето, което пада
и с цялата любов, която няма име,
която вече няма мен и теб,
но ни обича – забравени,
различни,
захвърлили души, захвърлени души,
скиталци някакъви,
пребродени от вятър и от прах…

Какъв е този страх от това да разберем,
да отречем появата си и тъгата си?
Каква е тази детска радост да видим дребните неща,
да назовем детето с неговото име: „Сине.“

Забрава
безкрайна и лилаваме блъска,
реже нещо
и се губи…

Ти беше като тях, ти беше като тях, но тих, по-тих от тях,
и по-висок, по-мълчалив – несбъднат в бягството си
и подивял и побелял от бягство,
разшиваше червени пътища и сгур, неон и улици
и пълните си пълнолуния и пурпурните пити – разшиваше,
разплиташе и змийското кълбо,
което те дари със срязаната просека на Ариадна.

… И вятърът ще те премине,
и вятърът ще ни премине,
ще ни премине вятърът,
ще ни премине
преди да загнезди
в огромните и влажни сенки…

Сега вървя в кръвта на всичките звезди и спомням си
пред мен са те, красиви и високи – по улиците, до този мърлявомъглив – неонов блясък – Манхатън,
обичаните ми,
които не предадоха,
вковани в път и в глад,
които завещаха себе си,
които в себе си
ще пренеса.

„Как помня!

Страшно е да помниш!“

В клоаките ръждата ражда себе си и реже пъпната ни връв –
хръц – хръц…
И някой някого скверни, и някой люби тишината.
И учихме се се от деня, от здрача, на повече живот и малко смърт.
На повече любов. На всеотдаване.

Вали.

Над Хъдзън.

… И вятърът ще те премине,
и вятърът ще ни премине,
ще ни премине вятърът,
ще ни премине
преди да загнезди
в огромните и влажни сенки…

Нощта въздига свойте войнства, вретеното на вятъра
и тази пелена от листи и от дъжд, и тази светлина
на есента ни
в нощта на есента ни, в града, когато и небето се задъхва,
когато и небето губи свян, за да прошепне себе си.

Ще чакаме пороят да затвори думите ни, да среже струните ни,
небето да ни отнесе,
небето да ни отрече…

Ще чакаме да се обърне облакът и да разкъса планината
със тази тиха пелена от бели пръски и от смърт.

Не бързаме за никъде, защото всичко спря.
Защото всичкото ще се повтори утре.
Но утре всичко, всичкото, което се повтори, ще бъде по-красиво.

По-чисто.

И всеки идващ ден ще бъде по-красив.
И всеки идващ ден, когато нас ни няма,
ще бъде…

Избор

Избрах да бъда ням… И бях.
Далеч – зад другата вода –
на двора си с тревите си мълчах,
докосвах струните на паметта.

Защо не вдигнах тежкото копито,
защо не блъснах старото небе?
Защо запазих думите, езика…
стиха на който строфите плете.

Застанал днес пред залезната къща,
си спомням дългия, прогнилен път.
Как все отивах си и се завръщах
без стъпки в стъпките да спрат.

Така бе писано… Това е всичко.
Остана драската на някаква тъга
по тези тихи, съкровени притчи,
които не успях да пренеса.

И в тези вечери

И в тези вечери на кучетата остри,
когато зъбите се зъбят на окото,
когато скърцат времена и кости
и неми са калемът и длетото…

ти ще довършиш своето творение
от друга глина, небеса, катран –
отминал в някакво далечно време.
И не на кръст – на сенки прикован.

Васил Славов е роден в София. Завършва английска филология в СУ „Климент Охридски“. Първата му стихосбика излиза от печат през 1989г. Същата година заминава за САЩ, където специализира литература, литературна критика и креативно писане. До заминаването си публикува стихове, преводи и критически материали в повечето литературни издания в България.
Представян е с авторски стихове на английски в САЩ и Великобритания. Автор на няколко поетични и белетристични книги между които белетристичните сборници „Фургоните на Адамсбърг“(1998г.), „Записки на препарирания“(2001г), поетичните книги „Бич Божи“(1992г.), „Американа“(2010г.), „Звяр“ (2014), „Следверие“(2017г.), „Ням“(2021г).
През 2023г. излиза от печат автобиографичният му роман „Строфи на кръвта“.
Живее със съпругата си в Питсбърг, Пенсилвания.