Глобални копелдаци, четете ли? Девет години по-късно…

15.10.2012 | автор:  Борислав Геронтиев
С Румен Леонидов започнахме една приятелска разправия, която май няма да приключи скоро…

Известният писател, фолклорист и бивш шеф на БНТ Борислав Геронтиев е роден на 12 август 1943 г. в село Градище, Шуменско. Завършил е българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Автор е на над 15 книги, сред тях – „Име на песен” (1970), „Спомени за вино” (1981), „Кладенец в двора” (1985), „Бродове” (1978), „Песните на моя народ” (1987), „И става все по-страшно” (1993), „Ти ли си оня, който…” (1994). Трудовата му биография започва през 1963 г. като стругар в завода за товарни автомобили „Мадара” в Шумен. Година по-късно започва работа като журналист във в. „Шуменска заря”. През 1969 г. става редактор в националното радио. Развитието му продължава във в. „Студентска трибуна”, където преминава през постовете завеждащ отдел, заместник главен и главен редактор от 1970 до 1978 г. В продължение на дванайсет години е и зам. главен и главен редактор на младежкия вестник за литература и изкуство „Пулс”. През 1990 г. той става директор на програма „Христо Ботев” в БНР, а година по-късно оглавява магазинното списание „Модева”. След като напусна БНТ заради категоричното си несъгласие с решението на Уляна Пръмова, да се наливат огромни количества пари в кухи, но бездънни проекти, той написа книгата „Кабинет на десетия етаж” – повече за нея виж на http://www.kultura.bg/bg/article/view/18092 В момента Борислав Геронтиев е директор на Националния фонд „Култура” към МК.

Както си щъкам из мрежата, гледам името ми се мъдри в интервю с Румен: „Онзи ден ми звънна Борислав Геронтиев, който цял живот броди в полето на песните на моя народ. И ми отвъртя главата със следните думи:

„Румба, с голям страх тръгнах да ти чета новите стихове. Защото има два подхода към фолклорното начало – единият е имитацията, разказването на обичаите, по който са се подхлъзнали поети като Кирил Христов и Разцветников, а другият подход е на Ботев – той раздробява на парчета народната песен и от трошляка започва да споява ново същество. Ти си тръгнал по неговия път и няма да сбъркаш. Защото си доловил, чул си тътена на народната песен, подземното й бучене, онази влудяваща и опияняваща мъка и възторг едновременно, която я прави уникална, вечна и върховна…“

Преди да звънна на Румен, той ми беше звъннал, че очаква цикъл негови стихотворения да бъдат публикувани в „Съвременник“ – да им хвърля един поглед и да му кажа сполучил ли е с опитите си да взаимства от фолклора. С голям страх тръгнах да ги чета, защото докосванията на български поети до фолклора по-често са завършвали с несполука, пък и с течение на времето възможностите да се контактува с фолклора стават все по-ограничени. Обикновено се тръгва по лесния и утъпкан път на подражанията, стилизациите, заемките на фолклорни сюжети и мотиви.

Владимир Соловьов казва, че това е взаимстване от фолклора по принципа на „първобитната простота“, т. е. когато народната поезия се уподобява по нейните външни белези, че това е особен вид „народопоклонство“, когато поетът вижда отношението си към народното творчество в това да му се поклони и да се уподоби в него. По-плодотворна ми се вижда българската традиция от другия тип – когато народнопесенната образност се използва за създаване на свой самобитен свят. По-умни и по-наблюдателни хора от мен са забелязали, че Ботев не просто заема форми от народното поетическо изкуство, а възприема формални елементи от него и използва тези елементи вече с друго конструктивно значение в собствената си стилова система, че той ползва фолклорната традиция, за да създаде поезия, коренно различна от народната песен.

Когато в „Съвременник“ прочетох стихотворенията на Румен Леонидов, казах му това, което е споменал в интервюто. Казах му още:

„Ти си направил това, което Теодосий Спасов прави в музиката – на един древен инструмент с хилядолетна история, на един дървен кавал, изработен от някой стралджански майстор и изографисан с уникална дърворезба от някой пловдивски художник дръзва да свири фолклор, джаз и класика.“

Румен е постигнал същото с инструмента на поета – словото, защото споделя творческата философия на Теодосий: здраво да се опира на традицията, но погледът да е вперен към бягството от нея. Всяко от стихотворенията в споменатия цикъл може да се посочи като пример това отношение, но ще взема само едно от тях – „Илинден (Песен за смъртта на Леонид войвода)“.

Проф. Илия Манолов в едно фундаментално изследване пише, че песенният бум преди, по време и след Илинденското въстание е без аналог в историята на фолклористиката, а песенната система прегрява от напрежение. За всяка битка, за всеки подвиг, за всяка случка, за всяка победа и за всяка смърт веднага се прави песен. Професорът подкрепя твърдението си с донесение на австрийския консул в Битоля Август Крал от 28 септември 1903 г.:

„Въстаническите чети са достатъчно горди и държат по всякакъв начин отгласът за техните дела да бъде запазен за потомството. Много събития се възвеличават в песни, народът ги възпява и за това особено се грижат учителите, които участват във въстанието.“

Песните за Апостол войвода (Ениджевардарското слънце) с вариантите надхвърлят трийсет. За Гоце Делчев са известни над 230 песни и варианти. Според проф. Манолов официалната историография на революционните борби в Македония се е отнесла почти пренебрежително към войводата Леонид Янков, но за сметка на това народната песенна традиция му е отредила достойно и почетно място в песенния пантеон –

„вместо заупокойна, трагичната му гибел е отразена с една чудесна песен“.

В немерена реч Румен Леонидов съобщава, че Леонид войвода е негов прадядо, разказва за неговите подвизи, за героичната му смърт и за песента „Тръба тръби в Гевгелия“, която вече повече от 100 години е почитана от местното население като химн на Гевгелия, шири се из цяла Македония, не минава сватба или погребение без нея. И тръгва Румен от един конкретен фолклорен факт – песента за своя праотец, за да създаде една малка поема и да покаже черно на бяло, че и до ден днешен народната песен може да влиза в продуктивно общуване със съвременното поетическо мислене, но на сполука ще се радва само поет, който има дарба да съчетае духа на народната песен със собствената си дълбоко личностна интерпретация на действителността.

Без да имам литературоведски наклонности и амбиции, един ден ще седна и ще направя подробни сравнения и съпоставки между една народна песен, изпята преди 100 години и едно стихотворение, написано 100 години след това. Сега само ще кажа, че „Илинден“ от Румен Леонидов се родее с „Хайдушки копнения“ на Яворов и заслужава да стои редом до тях в антологията на българската поезия.

Материал за сравнения и съпоставки има и в „Бъдни вечер“, което съдържа  смислови отпратки не само към образци от българската народна поезия, а и много по-надалеч – към Стария завет и притчата за пророк Йона. Също и „Гергьовден“. И „Сляпа неделя“. И…

Цикълът на Румен Леонидов стана част от неговата най-нова стихосбирка. Заглавията на едно от тях – „Сляпа неделя“, сигурно неслучайно е избрано за заглавие на книгата. Румен сам определя този цъкъл като основен в конструкцията на сбирката. На автографа за мен е написал: „На поета Геронтиев, който пръв оцени най-доброто в тази книга.“ Ще допълня: това е най-доброто не само в тази книга. В споменатото вече интервю Румен се заканва:

„Ще ми се да накарам поне част от копелдаците на глобализма да изчетат със злорадство поне веднъж бялата книга на българското“.

Това са думи на Румен преди излизането на книгата. Ето какво казва в друго интервю, вече след излизането на книгата:

„Стиховете от същата тази „Сляпа неделя“, за която основно ме отличиха в Словения, тук бяха посрещнати с мълчание от критиката… Получи се много различна и неочаквана дори за мен сбирка, но у нас не се намери дори един поет да ми рече нещо за нея. Обадиха ми се само прозаици с възторжени възклицания…“

Да се обадя ли на Румен и да продължим нашата приятелска разправия, като му кажа:

„Румба, какво стана с твоята закана за копелдаците на глобализма? Не четат копелдаците му с копелдаци или четат, но си траят, таят злорадството си.“

И за Теодосий Спасов ще му кажа още нещо: на концерт в Националния дворец на културата Милчо Левиев провъзгласява Теодосий Спасов за „кавалджия на Вселената“, „първи кавал на планетата“.

Какво ли ще ми каже Румен?…