В тунела на великаните, из новата книга на Николай Н. Нинов

Николай Н. Нинов (1955) e завършил френска филология. Работил е като като заместник-главен редактор на в. „1000 дни“, в. „Стандарт“ и на сп. BusinessWeek България. Носител на Годишната награда на СБЖ (1996).
Първата му публицистична книга „Лихва за лятото“ е подготвена от „Профиздат“ (1987). По негов сценарий е реализиран и документалният филм „Вечният двигател“, представен на XV международен кинофестивал в Москва. През 1991 г. ИК „Ив. Вазов“ издава книгата му с документална проза „Девет мъжки драми“. „Без папийонка в Нощта на Сезарите“ (ИК „Янчев и сие“, 1994) е плод на срещите на Николай Н. Нинов с артистичния елит на Париж. Допълненото й издание „Френска връзка“ (2007) е дело на издателство „Рива“, издало и романа „Жиголо“ (2000) от същия автор.
Николай Н. Нинов е автор и на тетралогията „Повторени сънища“ (2015), „Времето гледа с десет очи“ (2017) „Намерени от чудесата“ (2019) и „Видения от древността” (2022), издадена от ИК „Сиела“ – пътеписи за приключенията му из непозната България.

Посрещането на Великден далеч от дома постепенно става традиция, обмислен внимателно избор. Паметен ще остане и този Светъл понеделник, събрал около празничната трапеза на Румяна и Станислав съмишленици и приятели, все хора на духа. Станислав едва насмогва да отвърне на канонадата от въпроси за появата на Кюлевча в древността, за артефактите, намерени в пещерите над селото, за старинните ритуали и названия на околните местности. Звънтят словосъчетания като Витите локви, Рат дол, Керемидова поляна, Гръцка сеч.

Идва ред и на тукашните поверия и легенди. Домакинът избира тази за Крилатия змей, и без това е обещал да ни заведе до укритието на триглавото чудовище. По думите му, на втория ден след Великден селяните открай време се хващали на Гергьовско хоро – на поляна в подножието на една пещера. До поляната стърчали девташлари – неодялани побити камъни, които иманярите изкопали, смятайки че крият в основите си несметни съкровища. Та векове наред змеят, който обитавал пещерата и пазел кюлевчани от бедствия, наблюдавал селските веселби. Веднъж видял на хорото красива девойка на име Грозданка. Хвръкнал змеят, грабнал я и отнесъл в убежището си. Оттогава в нощта преди всеки Гергьовден Грозданка заплаквала – в пещерата личат две образувания като чаши, затова я нарекли Чашките. В нощта срещу Гергьовден те винаги се пълнели с вода.

– Според вярванията – допълва Станислав, – тя е лековита, това са всъщност сълзите на Грозданка.

Приключваме с чайовете и кафетата край нажълтялата керия в двора и час по-късно сме под скалния венец (350 м н.в.) на четири километра от Мадара. Покривите на Кюлевча червенеят в далечината – нов повод водачът ни да прекоси разпалено времена и епохи и да уточни как селото било струпано досущ Троя, тоест пласт върху културен пласт. На какво ли не попадали археолозите: останки от тракийско и от римско селище, могилен некропол,  долмен с трупоизгаряне, тетрадрахми, парчета от кремъчни изделия на шест хилядолетия.

Докато Дарина и Венцислав, Лидия и Сълза спират за отдих, с Калоян се напъхваме в процеп, означен на някои карти с името Кладенеца. Дело на ерозията, дванадесетметровата вертикална теснина предполага спасителен или скъсен излаз до платото, ако съдим по доработките тук-там във варовика, които хич не улесняват тегавото начинание. Особено на връщане, когато някои приклещвания биха възторгнали всеки пещерняк, навикнал с тесняците.

Кладенец ли? Истински досаден кюнец, ако питате мен.

Вече доближаваме крайната цел по пътека с туфи игловръх, подминавайки скални силуети. Два действително впечатляват: единият прилича на строг индиански вожд, а Веселин духовито сравнява другия със заек, очакващ да му поднесат любимата маруля за обяд. Сетне звездовидните туфи отстъпват ред на жълтуги върху ронлив участък, по който Румяна, Станислав, Веселин и Калоян се спускат първи към пещерната ниша, приютила обречената Грозданка.

Два часът следобед. На точното място в точното време сме.

В деня след Великден, два дни преди Гергьовден.

Вдълбаните чашки са наистина там, вода капе наистина в тях.

Няма ги само Грозданка, змеят, хорото.

Няма ги и побитите в кръг камъни, унищожени от онези омразници с ръждивите души…

На идната сутрин чертаем огромен разностранен триъгълник в землището на село Могила. Отново с Веселин, Сълза и Калоян – най-младия в групата, съпровождаме отрано десния бряг на Провадийска река, докато се озовем пред варовиковия откос, в чието южно чело са издълбани отшелията на Манастира. Тънка и чезнеща на места пътека извежда право нагоре и с няколко почивки до шест стъпала в основата на затънтената обител. Следващата порция стъпала обаче са опасно изветрени. Те подсещат за екстремните, но обезопасени отсечки до Подковата над Осмар и Запетаята над Хан Крум, ала преминаването с пълзене по наклонената стълбица намирам за безразсъдство. Тя свързва две отделения (15х6 м) – според специалистите в тях се помещавало през десети век манастирското килийно училище. В крайна сметка мъжете ме подсигуряват с помощно въже, та без излишни геройства да премина теста за праведност и да огледам на воля напуснатите вместилища на минало, на тишина и уединение. После ще снимаме прозоречните им отвори, гнездата за греди, поставките с битово предназначение плюс бездънния сякаш иманярски изкоп, който Калоян заварил и при миналата му велообиколка в района.

Присъщите за такива обиталища каменни скамейки и нарове тук липсват, не се забелязват и други обработки.

Източно от школските помещения се спотайва черквата, бижуто на манастира. И в нея се влиза, слизайки по стъпала, защото наосът и предполагаемата кръщелня са изсечени на метър под входа. Храмовото място е решено в квадратен и правоъгълен план; все така квадратни и правоъгълни жлебове подсказват за преддверие някога. Бият на очи гробни камери с легла за капаци, както и следи от напра̀ви, които да отвеждат дъждовната вода до обителта.

Освен очакваните малки икони, дървено разпятие, свещи и свещници, поклонници са оставили наскоро в стенните ниши и боядисани яйца, резени козунак, вода. Както повелява Великден, дори в пустошта.

Напускаме светинята на отшелниците, за да се насладим на ширта, която се открива от скалната тераса над манастира (270 м н.в.) към гара Невша и Пробитият камък в далекото. И там, пред набора от еднакво високи плата и обработени площи под тях, ми хрумва, че такъв отнасящ простор е също лек за уморени души. Глазирано клише, признавам, но ме държи, докато се смъкваме на зигзаг по сипея, държи ме и след като съм чул одисеите на брадясалия овчар, седнал срещу ми в пасището край пътя. Градските му преживелици ще спестя, понеже пасват на друга книга, за разказване биват две неща тук. Този набързо състарен мъж първо пита дали не носим случайно хартиен вестник, че по телевизора все повече нелепици му измествали новините. И, второ – изтървал миналата есен една овца майка от стадото. Обърнал околността да я търси. Четири, пет, шест дни, къде ли не се свирал. Никаква следа от изгубилото се животно, никъде. Най-сетне решил да надзърне и в манастирските дупки, макар че не било хич за надяване овца да хване към чуките дни преди да се обагни. Камо ли да оцелеят с агнето седмица време без храна, без вода.

Е, тъкмо там ги намерил Киро.

Те – живи, безпомощни, той – поразен, невярващ.

Кога и как стигнала майката до монашеския за̀вет, Киро може само да гадае. Кога и как се появило агънцето на бял свят – също.

Едно било сигурно: кръщелнята се превърнала в родилно.

А за операцията по извеждането и пренасянето на по чудо спасените той отмахва с ръка да отпъди спомена. „Не питай, казва, аз си знам какво беше на слизане“. В подлютените му от поредната цигара очи прочитам останалото, а то изглежда като благост. Да, онази, същата, обземаща човек, чул Притчата за изгубената овца…

Дори в Светлата седмица не всички черни пътища водят към чудеса. След километричните прахоляци южно от Могила, този ненадейно води до охраняван пчелин насред кория с шарени сенки, опряла в земеделски масив. Както биха казали познавачите – дома на пчелите не е където на нас ни е най-хубаво, а където е най-добре за тях, сиреч в гората. Колкото до чудесата, има ги изненадващо и тук, стига да свърне човек в майското зеленило и да се довери на Калоян, който току заляга да снима от упор дивите слънчогледи околовръст (допълвайки вчерашния си отстрел на тлъстиги и кукувичи сълзи), без изобщо да му личи пред каква слисваща находка ще ни изправи до двадесетина минути.

Големият варел, както го наричат местните, е карстова галерия, притулена на петстотин крачки югозападно под пчеларника. Непознат за приключенците, геофеноменът наподобява тунел и отсъства от всякакви карти. Входният му отвор действително смайва, но бързо се стеснява, така че в продълбаното дъно няма как да навлезем даже с патешко ходене. Двадесетгодишният Калоян последен се отказва, макар да е наясно, че и лазенето се обезсмисля: подът вече мокрее, нямаме нужната екипировка. Не разполагаме, оказва се, и с нищо за измерване в момента, затова гасим на излизане челниците и всеки включва неохотно своя окомер – в най-широката си част входът би побрал поне седмина триметрови исполини, наредили се, да речем, за обща снимка. Кукваме следователно и ние в средата на тази зейнала паст, на това тържество на корозията, че да се докараме в кадър точно по великански. Няма изненада за никого – за усмивки и доволство горе-долу покриваме нормите, но ръстово  сме назад от изискванията.

Тъй че, хайде обратно по прашасалите полски артерии на Могилското плато и да затворим деня край Шарлъка, другата гордост на почти обезлюденото каспичанско селце. Разходката до водопада идва за десерт на изморените ни нозе, умоляващи вече за ромон, плисък, шуртене и пръски от пенлива вода, много вода. Присядаме край късия улей, по който се плъзгат оскъдните струи; Шарлъка впрочем няма мощ даже през пролетта, просто притаен между скалите, той носи свежест, бистрота и насладна прохлада. Дивото и дивно кътче в западните покрайнини на Могила се полага и на нас – планирания сутринта триъгълник е начертан.

През нощта обаче, някаква объркана и дълбока просъница ме запокитва да седя пред Големия варел – барабар аз с великаните. Не са седмина, трима са, идея нямам какви ги вършат останалите четирима в гората или нейде другаде. Все голобради са, русоляви и дългокоси здравеняци със светли очи. Седя, значи, близо до тях, изглежда е привечер, душно е и устата ми е пресъхнала. Напрегнато гледам в краката си, понеже вдигна ли поглед към лицата им – тутакси ми залошава. Не от ръста им, всички миришат силно на намачкани портокали. Острият аромат идва тъкмо от техните румени лица, не от кафеникавите ленени роби, които покриват телата им. Не че искам, но нещо невидимо пречи да ги докосна, пречи и на тях да сторят същото, макар че и те май не горят от желание. Но съм нащрек. Не мога и да помръдна, не че искам. Като залепен съм за прашната шума под мен. Остава ми да ги наблюдавам пак крадешком, с усилваща се боязън, придобила сякаш релеф. До един са босоноги, а неразбираемият им говор някак сипкавее, думите са с близко звучене, така ми се струва. Кимат си почтително и начесто, и си се смеят на едва ли не всичко изречено, все едно ме няма там изобщо, все едно разпускат на воля след свежарска игра със страшновати каменни топки.

Въздухът тегне, все по-трудно дишам.

В един момент великаните плесват с длани и се превръщат в… джуджета. Пак се смеят, но вече сочат с палци и показалци към мен – новоизлюпения колос. После се втурват към тунела, вдигайки миниатюрни пушилки с петите си. Потъват в гърлото му, смеховете им преминават в кикоти, прокънтяващи в тъмното, което ги окаменява ненадейно. И ето ги да изскачат навън тези невъзможно смалени гигантчета, да плескат пак с длани и да възвръщат на мига исполинските си тела, гласовете си.

И така няколко пъти, докато съвсем се шашардисам от тези  преобразявания.

За съновидението да не говорим…

Предпоследната неделя на август отново ни събира с Веселин и Сълза. Отпуските привършват, нормално е да нахвърляме идеи за следващо скиторене през есента, напредвайки към Софрата край Веселиново – цел, на която отдавна сме вдигнали мерника, но с добри намерения. Това, за намеренията, ще си остане в сила, разбира се (въпреки стряскащите поразии, очакващи ни след малко), но че напредването ще премине в пъплене и в познатите талази прах, привнася към досадата и щипка ядно примирение. Накратко: настилката до отбивката за т.нар. светилище редува чакъл, дупки и парчета асфалт покрай угари отляво и дясно. Същото меню повтаря и останалият горски участък от някогашния екомаршрут, чиито осем километра са оглозгани само за шестнадесет лета.

Не ще броим и каквото има останало от навесите, масичките и пейките, табелите и информационните табла, задушени на всичко отгоре в буйни гъсталаци. По-важно е какви тайнства пази впечатляващата зона в този дял на Стара планина.

Обектът (420 м н.в.) е проучван; интернет предлага достатъчно публикации, дописки и блогърски писания, свързани с предназначението му. Повечето преповтарят един и същи

предположения, понеже звучат почти като прозрения. Сказанието например, че преди три столетия и нещо Вълчан войвода и побратими отмаряли тук и лакомствали на каменната тераса, ползвайки я за маса, няма общо нито с изследвания овален сектор, оприличаван на софра, нито с хлътнините, напомнящи легла за паници. Не са потвърдени и допусканията, че трапецовидната стъпаловидна площадка под „софрата“ била за жертвоприношения на коне – при разкопките в района не са разкрити животински кости или останки от съдове. Не са доказани и напоителните хипотези, че скалният отсек на четиридесет и пет километра от Шумен е всъщност храм на пролетното и есенното равноденствия, че посветените ни предци наблюдавали оттук изгревите и лунните фази, времевите интервали, подходящи за посев, оран и пр.

Въпреки детайлния оглед, така и не откриваме описаните в някои текстове плитък релеф на конска глава, нито релефа с осемте конски глави, оформящи кръг. Не намираме и онзи низ от всечени стъпки, прекосяващи площадката от юг на север.  Навярно са заличени от стихиите или пък ни липсва повечко въображение точно в този жарък обед над Веселиново.

Че мястото е въздействащо, че иде реч за мащабен комплекс, чиято източна част все още лежи под пластове пръст, и че пред очите ни не е изоставена каменоломна (защото има и такива догадки) е вън от съмнение. Да, наличните дълбоки улеи, жлебове, прорези, ямки и точковидни вкопавания с различна големина подсказват за евентуални свещенодействия в древността. Куп врязвания обаче издават, че тук е вандалствано продължително и то в съвсем близкото минало. Не че не сме се нагледали на самозвани вредители (Царевец, Бойковци, Рояк, Карлуково), но сега се натъкваме на цяло опустошение. По повърхността е дялкано, стъргано и чегъртано със замах и стръвна последователност. И с всевъзможни секачи – длета, шила, ками, игли, чертилки. Гъмжи от натворени уж знаци и линии, от сърцевидни, кръстовидни, соларни и V-образни контури, които се припокриват или пресичат в ролята на уж ценни обозначения. На други места пък решетъчни и лентовидни редици имитират нескопосано ту есхари, ту слънчеви символи, ту бройни системи за време.

Ако (с основания или не) любителите на древните загадки приемат Софрата за светилище, то е дотам осквернено, че щетите са необратими. Нещо повече, не те напуска усещането, че някой непременно иска да ти внуши, че си попаднал в ритуално съоръжение, в обиталище на посредници между небесния и подземния свят, и то с такъв съкрушаващ наръч от кощунства…

Влизаме в първото срещнато кафене във Веселиново да разведрим поне малко унинията си от току-що видяното. Едва ли ще се случи веднага, затова питам Сълза докъде е стигнала с бъдещата й книга с импресии, включила ли е в ръкописа скорошния й текст във фейсбук, с който трогна близки и далечни приятели. Впрочем сигурен съм, че го е добавила, подобни късове проза зареждат дълго духа на човек. Ето за такива неща си говорим в идните минути: за тъгите и копнежите, излезли изпод перото на един радио журналист, за рисуването с думи вместо с бои. И за завръщането към далечния спомен – че го е имало, че ахваш от него години по-късно, че те оттласква в други посоки, в неизбежните равносметки. А би могъл да го няма, нали?

Тъкмо това беше се случило със Сълза – бе срещнала себе си в къщата на покойния й баща. Неочаквано и очаквано. Отворила олющен шкаф, натъпкан с вехтории. Заела се да разчиства. И напипала в дъното тетрадка с картонени корици – дневника й от шести клас, онзи „довереник“, в който изливала откровения, сред тях и нощен излет от лятна ваканция. Със сестра й и братовчедите склонили баба им да отидат на поляна извън селото. Взели черги, постлали ги на тревата и съзерцавали небосвода. Голямата и Малката мечка им се видели доста големи. Открили Копитото, търсили неуспешно Хвърчилото. Сълза видяла  четири падащи звезди и се удивлявала как политат надолу, изгаряйки. И си помислила, че сред толкова милиарди едри звезди, поне на една има хора, които и те гледат небето и издирват съзвездия.

„Колко е безсмислен животът на човека – възкликва моето тринадесетгодишно Аз. Ражда се и умира, за да не види никога вече тоя свят, звездите, да не ги посети, да не разбере защо живее, смисъла на живота си“, бе написала във фейсбук Сълза. И се питаше намерила ли е този смисъл сега, когато все така излиза да гледа звездите и все не открива Хвърчилото. И когато люде всякакви познавала, но смисълът учудващо се показвал в срещите с нечакани хора на нетърсени места.

„Дали мога в тази априлска вечер да протегна ръка и да погаля моето тринадесетгодишно Аз? Да снема безпокойството му, трептяло толкова години между изрисуваните корици на забравена тетрадка, завързана с червено шнурче? Имам ли смелост да го прегърна и да усетя пулса му, ускорен от онези тежки въпроси, които все още ме пращат да търся“?

– В японския език има две глаголни времена – минало и неминало. – Иди разбери кое кога е – въздиша Сълза и допива кафето си.