КНИЖЕН ЧЕТВЪРТЪК С ГЕОРГИ ЦАНКОВ

8 ЮЛИ 2021

….Преминавам към изповедите на Ана Боянова и невероятното умение на поетесата, музикантката, певицата, белетристката да разкрива какво означава „да се родиш виновен“ и как може да бъде написана модерната „Библия за прелюбодейци“. Нейната „Молитва за доброта“ гласи: „Помогни ми / да съм добра като небето, / което е винаги над нас, / без да ни притиска.“ И още: „Искам да живея / отвътре навън; / да създавам вятъра, / вместо да го очаквам, / да измислям пътища, вместо да ги догонвам; / да търся човека, преди да ме е намерил. / Искам да живея / отвътре навън, / за да бъда свободна.“ Философията на тези две кратки стихотворения е сублимация на жестока житейска драма, довела до непознати за литературата ни екзистенциални прозрения. Всички – а сред тях има немалко значими творци, – с които съм разговарял за трилогията „Да се родиш виновен“ , не могат да се измъкнат от могъщото й емоционално въздействие.
През 2014 година Националния граждански форум „Българка“ отлича Ана Боянова с наградата „Блага Димитрова“. И тази съпоставка никак не е случайна. Пътуването към себе си на две творчески личности с необикновени съдби е съпоставимо, защото и едната, и другата са пределно откровени. Ана започва своята изповед с думите: „Моят живот прилича на тежък файтон, натоварен с безброй болки, но те са истинското ми богатство. Плачете за онези, които не са наранявани, които не са страдали, чиито сърца са като отдавна напуснати гнезда…“ Слушал съм на живо някои от историите, разказани в трилогията, но душата й се усеща най-истински в музиката, която създава – тя пише така, както свири и пее. От пелените на жестоката реалност се появяват героите на нейната приказка за възрастни: Хубавицата, която изоставя рожбата си, Жрицата, която отглежда и възпитава детето, Драконът, който похищава майката, Земният ангел, който възвръща надеждата на „бедното еврейче“ и, разбира се, Синеокото – онзи, в който нейните гени трябва да се възродят за нов живот. Към края на първи том девойката попада на книга за екзистенциализма. Оттам запомня две неща: „че човекът е нищо и че всяко негово действие е насочено към смъртта“ Но контрааргументите на мъдрата й приятелка са поразителни: „Като казваш, че да се живее е безсмислено, можеш ли да ми посочиш някакъв смисъл в това д а н е с е
ж и в е е ? Природата е много мъдра – никога не би създала човеците, ако в това нямаше духовен смисъл. Щеше да се задоволиш с видимото разнообразие на животинския свят, като венец на Творението. Мисията на човека е израствайки, да стане богоравен! Разказът за момичето, израснало без майчина ласка може да бъде противно сантиментален, но Ана Боянова сътворява книга, която за мен е по достойна за „Гонкур“ дори от „Карта и територия“ на Уелбек ( за разлика от Ана, той не успява да озапти „бесовете“ в себе си ) . Това не е балкански, сантиментален роман, автобиографична елегия, а философско проникновение за самотата и за прошката, за душата, за територията на злото и за противодействието на насилието. Зрялата жена, която никога няма да се освободи от травмата на отказаното й майчинство, се заравя сред младежките дневници на своята изчезнала завинаги майка, писани в Хайфа и в София през средата на 50-те години на 20-и век. Това е невероятна вивисекция на миналото, но и свръхдраматичен диалог между две разминали се, сродни вселени. Ана е умирала като 20-дневно бебе. А майка й се е опитала да я омае със „смъртни песни“: те помагат на душата леко да премине в отвъдното, „но в редките случаи на оздравяване, се счита, че детето е преродено в същото тяло с особена мисия и започва нов цикъл от пътя си“.

Мислете си, че това са врели-некипели, но аз знам, че казаното е вярно, защото също съм дочул в кома „смъртни песни“. Ани Боянова притежава особена чувствителност, тя наистина е творец с мисия. Затова се замислете над думите й: „Вече знам – да се родиш виновен не е присъда, а дълга пътека за извървяване. И ако в края на пътеката звучиш декрешендо, това не означава слабост, това означава смирение. Защото винаги има време за форте – при следващото идване то ще звучи мощно и жизнерадостно, но в друг оркестър, в друг контекст, с друго значение…“

Рядко в българската литература мистицизмът не е изкуствен, припоставен, търговски, в прозата на Ана Боянова е музика, поезия, философия. Съзнателно не разкрих истинските имена и самоличности на нейните герои, макар всичките те да са изникнали от всекидневието – в трилогията и те, и дневниците на майката, и страданията на дъщерята са надвременни. Ето, тя наистина написва стихотворението: „Прати ми смърт / с лице на минзухар – / докато се навеждам / да го откъсна с умиление, / вече той да е откъснал мене…“, а мъжът от реалността я пита : „Каква душа трябва да имаш, та да си пожелаеш смърт с лице на минзухар? Нейният отговор е същината на лириката, на музиката, на прозата, на личността й: „Лесна за превземане, трудна за разбиране. Територия на странни несъвместимости – чувствителност, уязвимост, нежност, а в същото време издръжливост и гъвкав отпор при дълга обсада. Душа, която вдишва в миналото и издишва в настоящето. Душица с множество бури в напръстник – сама си ги завихря, сама си ги потушава. Странен съдник – винаги измисля закон, според който оправдава другите, себе си – оставя в тъмница… Не умее да наказва, репресията е най-слабата й страна. Наказва себе си. Обича да носи виновността като гердан на шията – дали пък това не е вид защита – признах си, не ме бийте…“

Вече ми е много по-лесно да ви въведа в необикновения свят на новия й роман „Библия за прелюбодейци“. Не си представяйте лятно четиво ала Даниел Стийл или дори Франсоаз Саган. И Ана Каренина не се мярка от страниците на книгата. Ако ви обявят за „патриархално мислещи“, ще се намръщите и ще презрете героите на този невъобразим четириъгълник. Художникът Добрин и писателката Кая, талантливия и красив актьор Иво и съпругата му, Пловдивчанката Вяра. Изходните точки: цитат от „Аскетика“ на младия Казанзакис. „Не се борим срещу тъмните си страсти със спокойна, анемична, неутрална по-висша от страстите добродетел Борим се с по-бурни от тях страсти. Оставяме вратата си отворена за греха. Не си запушваме ушите, за да не чуем Сирените, не се завързваме от страх за мачтата на някоя велика идея; нито напускаме кораба, за да загинем, слушайки и целувайки Сирените. Не, продължаваме нашия път, грабваме Сирените и ги мятаме на кораба, тръгват и те с нас… Чуй сърцето си и го последвай; унищожи тялото си и виж: всички сме едно. Обичай човека, защото това си ти!“ И допълнението на Ана Боянова: „Вече си давам сметка, че ТОВА няма да е просто изневяра. Замесени са твърде много посредници на душата – Казандзакис, Шекспир, Булгаков, съвсем между дргото Одисеас Елитис, Лила Даунс, Хуан Диего Флорес, Кончаловски, редица режисьорски решения, импровизации, въпроси, идеи, хрумки, музика. Няма да бъде само екстаз до прецъфтяването на липите.“ Тук вече го няма изоставеното от майка му момиченце. Взаимоотношенията между четиримата са неочаквани, нетрадиционни, нямат нищо общо с „патриархалните“ представи за морал, с избухванията на ревността и с надиграването между противниците. Най-неочаквано тази объркана и луда любов е надпревара между живота и смъртта, между музиката и прозата на битието, между еротиката на телата и магията на тайното учение… Изкушавам се да цитирам думите от гърба на книгата: „Да прекрачиш съзнателно неписания закон в името на нещо, да спасиш това нещо, да го съхраниш, да го надградиш… Именно тогава е оправдана грешката, тогава е живопоспасяваща!“ Мисля си, че това е разковничето на постигането на докосването до животоспасяващата философия на другостта. Другостта всъщност е да не подражаваш на другите, а да слушаш сърцето си. И тогава „страданието не е оплаквателна песен – показна, шумна, бъбрива. То е сърцевината на живота.“ И ще завърша тази апология на написаното от Ани и на моята представа за приближаването до другостта с нейните думи: „Свободата, така мечтана от нас – е умението да предвидиш последствията от действията си и да ги впишеш в своята сметка. Ако си сигурен, че можеш да я платиш – действай! Бъди пролетен вятър, превземай всички посоки, сменяй курса, опознавай простора! Ако не можеш да си го позволиш – не се превръщай в буря, в смерч, не накърнявай, не унищожавай!“ Само ако следваме тази трудна за изпълнение рецепта можем да повярваме, че сме постигнали израстване над фалшивите конвулсии на словото и над талазите на суетата, които непрекъснато ни заливат и ни носят само разрушение. Ето едно от най-хубавите стихотворения на Ани Боянова: „Душата търси някакво / безплътно измерение, / където дните са изплетени от пяна / и любовта се дава без замяна. / Душата чака своя миг безкраен, / за да повярва в смисъла на Рая.“

В смисъла на Рая можем да повярваме с „Библия за прелюбодейци“, ако разчетем посланието правилно. И ако се погрижим за отношението си към Другостта.