Горан Атанасов е роден на 21 януари 1982 г. в Берковица. Живее и твори в родния си град. Завършва славянска филология в ЮЗУ „Неофит Рилски“, Благоевград през 2004 г, а през 2014 г. и следдипломна квалификация за учител по български език и литература в гимназиален етап. Последните 10 години работи като журналист и редактор в популярни електронни медии в Бургас. В момента е учител по БЕЛ в Лесотехническата професионална гимназия в Берковица. Негови пътеписи са публикувани във водещи медии за пътешествия и приключения. Няколко пъти редакцията на National Georgaphic България е награждавала пътеписите му.
Първата му книга „Ще се върна в седем“, сборник с разкази и пътеписи, бе отличена на Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“ в Хасково сред трите най-добри дебюта за 2017 г.
За нея Владимир Зарев казва: „Ще се върна в седем“ е изпълнена с болката, с носталгията на автора по един загубен вече, изчезващ, предаден от нас свят, безкрайният и красив свят на нашите деди и родители. Последните останали, превърнали се сякаш в сенки хора, затънали в обедняването, в обезлюдяването и най-страшното в обезличаването на родния му северозапад /Берковица/, а също автентичните хора от умиращите поселища в Странджа превръщат носталгията, тъгата на Горан Атанасов в част от националната ни история, а по-сетне в памет.“
БИБЛИЯТА
Ръката Му отдава всекиму дължимото.
Йоан, глава 8, стих 12
Хлапетата прескочиха изронения дувар на черковния двор. Беше надвечер – къс, сив и мъглив януарски понеделник. По здрач селото изглеждаше скръбно. Денят още не си бе отишъл, нощта още не бе дошла. Смесица между сенки, отражения и полутонове пълзяха леко, коварно, едва забележимо. Само светлинките на съседните къщи, туптящи като в просъница, издаваха искрица живот в това застинало в леден сън село насред полето. Гошко и Ники се спогледаха.
– Сега му е времето! Давай след мен, Гоше.
Стъпвай ми в следите – рече заговорнически Ники и момчетата крадешком продължиха подобно на диви котки към храма.
Подминаха старата черква и след секунди клекнаха край стълбите на новия храм, затворен отдавна. Лоши времена бяха застигнали черквите по селата, „Св. Николай Чудотворец“ не правеше изключение. Свещеници идваха чат-пат, за да отворят по Рождество и Възкресение. През останалото време вратата стоеша заключена. Прозорците бяха изпотрошени и само гълъбите се свиваха
в светата обител. Тягостно чувство на обреченост беше надвиснало над това боже място. Хората бяха забравили храма и опразнили сърцата си от вярата. Само кроткият старец дядо Кольо от съседната къща се грижеше за черквата. Лете косеше тревата, зимата ринеше снега, доколкото му бе по силите,
но въпреки това черквата се рушеше. Ден след ден, година след година бавно чезнеше.
По шосето минаваха коли, от съседните дворове се дочуваха селяните – прибираха стоката си.
Нощта настъпваше бързо.
– Ела да ти покажа нещо! – кимна с ръка Ники и превит на две се шмугна откъм южната страна на черквата. Гошко го последва с разтуптяно сърце.
В средата на храма, където трябваше да се намира голямо колкото човешки бой стъкло с витражи, зееше дупка. Старецът беше запълнил празнината с
парче дърво, което нескопосано я скриваше, колкото да не влезе някое куче. През нея вятърът скимтеше като изоставено коте.
– Ела, ела! – закима нервно Ники и погледна през цепнатината. Гошко доближи глава, надникна вътре. Гълъбите литнаха шумно, накацаха около олтара и на балкона в храма. В средата на черквата, останала права, за да покаже, че чудесата са възможни, стоеше дървена поставка. Върху нея лежеше огромна златна библия, отворена на две.
– Искаш ли да я вземем? Кво ще кажеш? Това е библия, ще я продадем и ще изкараме много пари.
Гошко се стъписа. Детските му очички опипваха лоното на храма. Всичко наоколо бе потънало в курешки. Миришеше ужасно – отвратителна
смесица от прах, гнило, влага, птичи изпражнения и застояло. По стените мазилката се ронеше, таванът бе пропаднал и на места се виждаше килнатият горе на кубето кръст. И камбаната! Привързана с корабно въже, прокъсано на места – последен стожер, последен символ, последна надежда, че това
тук е храм, а не обор. По пода се бяха образували локви.
Библията беше само на няколко метра. Трябваше да направи едва две-три крачки, да я вземе, да я подаде на Ники. Всичко щеше да е много лесно.
После приведени щяха да изпълзят и да потънат в безкрайната зимна нощ.
– Давай, ти си по-дребен! – дърпаше го Ники, отмествайки едновременно дъската. Гошко хлътна в храма. Черквата сякаш изпращя от стотиците крила на гълъбите, които се заблъскаха шумно в стените. Разхвърчаха се пера и курешки. Гошко се сепна и понечи да излезе, но Ники му препречи
пътя.
– Стегни се бе, шубе такова! Това са някакви тъпи гълъби. Дай ми библията и се махаме веднага.
Гошко го погледна пребледнял. Ники го държеше за яката и го друсаше силно.
– Опомни се бе, действай, вътре си!
Гошко направи няколко крачки и стигна до разтворената книга. Понечи да я вземе в ръце, но тя сякаш беше закована с невидим гвоздей. Опита
по-силно… пак не стана. Приведе се над нея и погледът му се спря върху пасажа: „Ръката Му отдава всекиму дължимото“. Секунди по-късно тежкият
метален език се стовари върху камбаната и звукът отекна из цялото село.
Гълъбите се разлетяха. Започнаха да се удрят навсякъде. Камбаната не спираше. Даннн! – втори удар. Даннннн! – трети удар. Децата стояха като
вцепенени.
– Кой е там? Гласът сякаш извираше от недрата на нощта.
– Да бягаме! – извика Ники и хукна към оградата.
Гошко се сепна и тръгна към пролуката.
Даннн! – четвърти удар. Камбаната продължаваше да бие! Прескочи я ловко, но единият му крак се закачи и той падна в снега.
– Какво правите там, хулигани с хулигани? – крещеше дядо Кольо. Беше се надвесил над оградата и викаше колкото му глас държи. Гошко се обърна, хвърли последен поглед на черквата и побягна към другата страна на оградата. Ники го чакаше там, подаде му ръка. Момчето се преметна и двамата изчезнаха из глухите селски улички.
А камбаната продължи да бие. До седмия звън!
Коледа е, навън вали сняг, светлините на черква греят. От онзи януари са изминали повече от 20 години. Георги е със семейството си за празниците на село. Влизат в храма. Свещеникът чете молитва. Георги му се усмихва и кимва. Очите на отчето се оживяват. Брадата му е дълга, движенията плавни и спокойни, гласът – плътен и смирен.
Самият Ангел Господен е слязъл в храма! Черквата е ремонтирана, чиста и спретната. В средата ѝ лежи отворена голямата златна Библия. Влиза дядо
Кольо. Куцукайки, се доближава до свещеника.
-Благослови, отче! – казва той и поема с треперещите си ръце десницата на свещеника. Целува я.
-Благословен да си, дядо Кольо – казва отец Николай. Обръща се и зачита от Библията. Навън вали сняг, който бързо трупа. Дядо Кольо пали свещичка и излиза да разрине пъртина.
Камбаната запява: Честито Рождество!
Горан Атанасов за „Махалата на совите” и за селото като синоним на свобода
Нели Найденова
Днес ще ви срещнем с Горан Атанасов. Той е един от най-честите ни гости, както и един от инициаторите и създателите на първата Национална литературна награда „Йордан Радичков”. Литературното събитие предизвика сериозен интерес в цялата страна, но днес ще си „говорим” с него в качеството му на автор. В началото на месеца излезе неговия сборник с разкази „Махалата на совите”, което за нас е повод да го потърсим отново. Горан е родом от Берковица, но през годините учи, работи и живее в редица градове – Благоевград, София, Бургас и Прага. Сърцето му обаче винаги остава в планинското градче и Северозапада и там го връща.
„Махалата на совите” излиза четири години след първата ти книга „Ще се върна в седем”. Защо беше необходима толкова дълга пауза между двете книги?
По природа литературата е бавен процес, който се заражда от хрумването и далеч не завършва с написването и издаването на книгата. Напротив, той едва тогава започва, защото смисълът на всяка добра книга е да оставя белези. Това са белезите на времето и паметта, защото всяка литература е малко или повече ехо на времето, в което живее и твори авторът. Литературата ме научи на търпение. Ако искам от един ръбат къс действителност да създам разказ, трябва да бъда търпелив, да оставя случката и героите да глождят въображението ми, да нарушат съня ми, да ме разсейват по време на другите ми ангажименти, да вълнуват душата ми. Едва тогава си давам сметка, че от това грубо и чепато парче реалност може да се получи нещо, което да живее в умовете и сърцата и на други хора.
Така казано, литературата прилича на влюбването – ако не си пределно честен и отдаден, просто не се получава.
Сборникът беше готов преди година, но му се падна бавно да си търси път към читателите, но в днешно време няма и закъде да бързаме.
Сборникът е разделен на две части – „преди” и „после”, пътуване към миналото и поглед към бъдещето. За хората, които все още не са отгърнали книгата – какво е твоето „преди” и как виждаш твоето „после”?
„Преди” е времето, което безвъзвратно изгубихме, засилени към „светлото бъдеще”, но то така и не дойде. „Преди” е времето на нашите дядовци, които измерваха живота с други аршини, които гледаха на света с отворени очи и меко сърце. Бяха искрени и човечни, защото разбираха, че нищо в живота не струва и пукната пара, ако я няма човечността! „После” е нашето днес и „битката” на героите за съществуването на селото. То не бива да бъде предавано, то е архетип на смисъла, на изконно важното, на корена, който носим. Бих казал, че се опитвам да запаля свещ за хората, които са си отишли, но завещали ни смисъл, но и за хората, които се раждат днес, за да им оставим корен и памет.
В едно интервю споделяш, че тази книга е борба да не се превърне селото в Северозапада в „махала на совите”. Как се бориш? Ще се завърнат ли младите?
Радичков казва, че нашата земя е най-голяма, защото я измерваме с човешката педя. Този завет е важен. Вижте напуканите ръце на нашите баби и дядовци, вижте как се борят за всеки сантиметър почва, как земята е най-голямото богатство, което може да има човек. Моята борба? Преди години обърнах гръб на големия град, на многото възможности, които той предлага. Завърнах се в родното си място. Всяка пролет и есен садя фиданки, щастлив съм да гледам как децата ми обикват местата, които аз обичам от дете. Не знам дали ще се завърнат младите. Това е въпрос на личен избор, въпрос на смелост и решителност, знам само, че никъде не съм се чувствал толкова добре, колкото у дома. Имам само едно вкъщи…
За кога е тази книга? За хората от Северозапада тази книга е пътуване към детството, миналото. Могат ли хората извън Северозапада да усетят и преживеят книгата и описаното в нея по същия начин?
Тази книга е спешно за Сега, защото когато губим нашето Преди, неминуемо губим и нашето После. В разказа „Грамофонът” (героите – баща и дъщеря) – отиват да видят остатъците от старата фамилна къща, която скоро ще бъде продадена. Нахлуват спомени. От един скрит долап бащата измъква стар грамофон на прадядо му, пуска го. Засвирва ръченица (танцът на сърцето), покойните му родители играят в големия салон, сенките им пълзят по олющеното огледало. Къщата, разграбена и оскърбена, оживява.
Навън се смрачава. Бащата и щерката си тръгват със стария грамофон. Над тях звездите светят ярко, едри и пулсиращи, каквито могат да бъдат звездите само на село, в полето. Бащата е умислен. Тогава детето казва: „Защо да продаваме къщата, когато можем да я ремонтираме!”
Децата винаги знаят отговорите на трудните въпроси!
Северозападното село е модел на всяко едно българско село, било то в Странджата, в Родопите, в Добруджа или в Плана планина.
Съдбата на българското село е в нашите ръце и ако не говорим за това (и чрез литературата) нямаме шанс да спасим тези архетипи на смисъла, за които вече стана дума.
Разказите приканват към по-голяма съзерцателност, забавяне на темпото. Бързаме ли много да изживеем този живот? Какво ни учи Северозападът в това отношение? Учи ли ни да живеем по-бавно?
Селото за мене е синоним на свобода. Когато човек е свободен, той е щастлив и само тогава може да бъде творец. Не мога да кажа дали всички бързаме. Моите герои не бързат. Митко Новков го е казал чудесно – „опитват на вкус живота, наслаждават му се бавно”. И, да, аз определено много симпатизирам на героите си, нещо повече – завиждам им за възможността да бъдат толкова пълнокръвни и истински! Уча се от тях: От брата, който дава единствената студена бира на прежаднелия пастир; от бай Милан, ханджията, който има очи всеки божи ден да благодари, че живее на такава необикновено място; от Панайотов, бизнесмен с голямо сърце, който връща към живот старата ханджийница; от Врангелата – за обичта му към децата; от Тонко, който дарява пари за храма; от Ники, който иска да открадне библията от селската черква, а след години става свещеник и сам чете от нея. Или пък от онова момче, което е нетърпеливо да чуе отговора на момичето, в което е влюбен, но не само той е нетърпелив, а и една гугутка, която дава ухо от клоните на дуда (черницата) над тях… Само влюбените искат да знаят бъдещето…
Аз обичам героите си. Не ги изоставям, не ги убивам, а тъгувам, когато си отиват.
Любовта е тайнство и може би най-пълно говоря за нея в едноименния разказ. Да, героите в тази книга ни учат да не бързаме. И оттам – да обичаме!
Могат ли совите и хората да заживеят заедно?
Совите в тази книга са една метафора. Те са сигналната лампа за опасност. Стопаните на къщите ги няма, измрели са, внуците се връщат по-рядко от лястовиците. Сградите се рушат, буренясват… Тогава идват совите. Не е добре хората и нощните грабливи птици да живеят под един покрив, просто трябва да отремонтираме дядовите си къщи.
Нали чухте детето!
