Мин фьорста шерлек – Първата ми любов 

Пристигнах в Стокхолм на 18 август 1965 г. с влака от Хелзинки – Торньо – Хапаранда. Явих се в американското посолство и там получих полезна (но не и много приятна) информация. Целта ми беше САЩ, но бях разочарован. Не става. Съгласно Женевската Конвенция за бежанците от 1953 г. всеки бежанец/беглец/политически и т.н. трябва да бъде регистриран в първата страна, където е избягал и тя е вече длъжна да се грижи за него, да му даде подслон, работа, сигурност, граждански и, евентуално политически права.
В моя случай тази страна е Швеция. Би трябвало да бъде Финландия, където избягах, но тя не приема бегълци, а ги връща откъдето са дошли. Със СССР и другите комунистически страни даже имат подписани изрични споразумения по този повод. Тежко му на онзи, който се яви във Финландия и иска политическо убежище. Затова и пътуването ми от там до Швеция беше не много „кашер”, но шведите се съобразяват.

Бих могъл да бъда приет по спешност в Америка, но само ако вече имам политическо убежище в „първата страна”. Тук друга спирачка, понеже пък Швеция не признава и не дава политическо убежище – граничат със СССР и не им е много удобно. Но не гонят тези, които пристигат и дирят помощ и подкрепа, напротив. Всяка страна сама определя интересите си!

Все пак, на място в посолството попълних многобройните и подробни формуляри за емиграция (без предимство). Всяка страна има годишни квоти за прием на нови емигранти, а българската (100 души) редовно остава непонълнена. Ще се чака.

От посолството ме упътиха към местния офис на Международната помощна агенция (IRC, International Rescue Committee). Малък офис с две стаи-канцеларии. Г-жа Ели (Елизабет) Ригз е шефката. Страшно мила и симпатична естонка. Шведите много обичат естонците, мислят даже, че са братовчеди, приличат си физически и иначе. Близо са, от другата страна на Балтийско море, често бягат. Интегрират се бързо и се различават от всички други емигранти, които по това време пристигаха в Швеция на работа.

Г-жа Ригз ми обясни положението. Довечера трябва да спя някъде и на другия ден първо в полицията, оттам в социалната служба, където ще ме поемат. Ще има период от 2-3 месеци, службите за сигурност ще ме проучват, още няма да имам документи освен едно картонче, че съм регистриран, нямам право да работя, нито да напускам страната, през цялото време съм на издръжка на шведската държава. Къде ми е багажа? Какъв багаж, аз съм с едно миниатюрно куфарче и без никакви документи.

И трябва да сте внимателен и предпазлив. Мислех, да се пазя от български, съветски и други куки, първият страх на новия емигрант. По-нататък щях да разбера, че г-жа Ригз има друго предвид.

От полицията ме препратиха в RPS/Säk – тяхната Държавна сигурност. Службата не е за подценяване. През Студената война Швеция, както и Австрия, гъмжеха от шпиони и разузнавачи от всякакъв вид и калибър. „Неутрални страни”. Швеция и Австрия влязоха в ЕС чак през 1995 и още не са членки на НАТО. Обаче двегодишната военна служба беше задължителна и страната беше въоръжена, с подземни скривалища, бункери и др. Произвеждаха чудесни танкове, леко и тежко въоръжение и самолети – досега.

При мен нямаше особени разпити или проблеми. Разбрали са, вероятно, че не съм нищо особено и не предизвиквах интерес. Опитваха се да откопчат сведения за България, но пак – което можех да им „издам” беше открита информация. Откъде ще знам държавните тайни на комунистите, аз самия бягах от тях като дявол от тамян.

Социалните служби действително ме поеха по път, който не съм си представял, нито очаквал. Швеция е социален рай и не е за чудене, че толкова се харесва на чужденците, особено на нашите българи. Там просто не можеш да паднеш (или изпаднеш). Веднага ще се притичат да ти помагат, докато се уверят, че си добре и нуждите ти са задоволени. За повечето хора – чудесно, но не така беше за мен.

Вероятно съм повече индивидуалист отколкото „среден” европеец, но предпочитам сам да се грижа за себе си. Сигурно и затова Америка е моят идеал. А и знам, че с благата и услугите идват задълженията и неизбежното орязване на личната свобода.

Пример: в повечето страни, ако пресечеш на червено (пешеходец) може да ти се скарат, глобят, или просто да не ти обърнат внимание, но в Швеция полицаят ще те спре и ще ти обясни, че на червено не се пресича и че освен, че е забранено е опасно и за теб самия. Дрън-дрън! Както и във Великобритания (тогава) полицаите не носеха оръжие?!? Ега ти и полицията! НО!

Момчетата от Чикаго научиха, че в Швеция не се действа с оръжие и започнаха да обират банки посред бял ден в центъра на Стокхолм. По мое време. Те – въоръжени, а охрана – няма. Въпреки, че повечето бандити бяха чернокожи, а Швеция е майката на политическата коректност след 3-4 месеци обирите престанаха. Сега полицаите са въоръжени. И във Великобритания.

В Санта Барбара, Калифорния, по едно време полицията обяви стачка – искаха повече пари. В САЩ полицията е местна, кметът им отказа и почнаха въртели, докато накрая полицаите се оттеглиха от улиците. Какво се получи? Увеличиха се веднага нападенията върху бензиностанциите и денонощните магазини, красавците от Лос Анжелес подушиха и  почнаха да идват и нападат обикновени магазини. Едни златари на главната улица бяха обрани два пъти за една седмица, но на третия път собственикът застреля тримата въоръжени бандити, двамата мортос на място, третият умря в болницата. Стачката бе прекратена. А да пресечеш на червено не е чудо голямо.

Да предупредя: влюбих се в Стокхолм и каквото говоря не е против Швеция, нито против шведите. Понеже живях между тях, взех си жена от там и мога да гарантирам, че са първа класа! Не е за чудене, че идеалът им са англичаните, другите мои любимци. Аржентинците също харесват англичаните, играят поло, елита им се облича в Лондон, въпреки Фолкланд.

Чиновникът от социалните, още му помня името – херр Кьокеритц – ме заведе в един шестетажен универсален магазин, досущ като ЦУМ, или ГУМ в Москва (още нямаше моллове) и почнахме разходката. Един костюм, два пуловера и три панталона, шест комплекта бельо и чорапи, четири ризи, два чифта обувки плюс едни с дебели подметки за зимата, балтон и шлифер, шал и шапка. С покупките на шестия етаж – всичко в един голям куфар!

Две седмици бях на хотел, след това – стая в един частен апартамент, баня с вана, собствен ключ. Заведоха ме в един много приличен ресторант в центъра на града и ме представиха на собственика. Там ще обядвам и вечерям за сметка на шведското правителство. Обяда от 11:30 до 14:30, вечерята от 18 до 20:30. Тортата имаше и черешка: Всеки вторник получавах по 30 крони. За какво? Ами за кино, за метрото, за това-онова. Рай!

Не бях сам, бяхме още двама чехи, двама естонци и един руснак. Естонците изчезнаха веднага, единият от чехите беше лекар, другият механик, не се познават, по някакъв начин ги изпратили в Стокхолм по работа. И двамата после емигрираха в САЩ и дълго бяхме във връзка. Русначето беше странно, младо, може би 23-24 годишно, избягал във Финландия и оттам в Швеция. Гледахме го с подозрение понеже не вярвахме на историята му, а и беше много курназ, говореше и псуваше режима в СССР, от нищо не му пукаше. Може би пък аз и чехите да сме били свити и наплашени, а момчето да е било нормално. Но и той се запиля нанякъде след около месец.

Не съм свикнал да се шляйкам и не ме свърта. Намерих американци, които търсеха хора за работа. Взеха ме веднага. Оказа се прекрасна схема (хитра), отдавна изпробвана в САЩ: пласиране, по-скоро продаване на енциклопедии по втория начин. Понеже кой ще помисли да купува 42-томна Grolier Encyclopedia. Правилно, никой, но той пък няма да има нищо против да я получи безплатно. Тук идва продавачът на енциклопедии, който му взима парите без да се усети. Как точно сработва схемата?

Екип от трима пътува с кола от град на град. Установяват се в мотел, разгръщат телефонните указатели и дирят клиенти. Годината е 1965, няма други телефони освен стационарните. Шведите са много привързани към титлите (си). Всеки е НЕЩО. В указателите Йоран Свенсон е д-р (не непременно лекар), училищен инспектор, главен пожарникар, помощник асистент, заместник директор и т.н. Тези хора са НЕЩО, те са част от елита, имат добри семейства, ДЕЦА, къши и ПАРИ. В много случаи и излишни пари.

По телефона – след представяне като специално изпратен в града за да говори с него от името на Директора на Grolier, явно познат на обадилият се, иначе защо ще бъде потърсен – се уговаря среща за днес или утре. Въпросът е важен.

На срещата един от тримата пристига с малко дипломатическо куфарче, в което има договор, листовки и три различни тома от енциклопедията. Ново представяне, кратък чит-чат (всичко е на английски) и към купувачът (той още не знае, че е купувач, а и може никога да не разбере) се отправя учтива молба да разреши на Grolier да му ПОДАРИ една поредица от всичките 42 тома. Да, да му подари енциклопедията напълно безплатно, като признание за неговите професионални успехи и заслуги. Нима не заслужава?

Е, как така, безплатно? Да, напълно, но при три незначителни, но важни за Grolier условия. Аааа, така ли (прокрадва се съмнение), а какви са тия условия? Първо, да се съгласи да изложи всичките 42 тома на видно място в хола си, например – ето тук, да, зад стъклото на долната витринка. За да могат посетителите на прекрасният му дом да ги видят и евентуално да се заинтересуват и те от енциклопедията. Ооо, добре, ентусиазирано прието. После? Второ, в никакъв случай да не им казва, че е получил томовете безплатно. В никакъв случай, моля! Разбира се, никой няма да разбере! (Радост!)

И третото условие, съобщено с ентусиазъм, а не набързо и с половин уста е да се съгласи да поддържа енциклопедията си актуална. Как? Като си набавя всяка година новият 43-44-45…том с текущи и нови събития, които ще му помогнат да бъде ежегодно уведомен затова, което е станало в света през изминалата година. По този начин и децата му ще бъдат постоянно осведомявани, помислете и за тях и за вашите роднини, приятели и познати. Ето така – и му се показва вече готовият 43ти том. Сделката е сключена, остава консумацията ѝ.

Всичките 42 тома ще пристигнат в дома на доволният и щастлив купувач до края на другата седмица със специална поща. И те наистина пристигат. Изданието е чудесно, всеки том е около 400-500 страници, с не лоша твърда и ерзац-кожена подвързия и се подписва вече попълненият договор, който дава на г-н Свенсон възможност (всъщност го задължава) да заплаща всеки нов том по цена от 300 крони, включително току що излезлият 43ти том, който му се оставя да му се радва докато очаква останалите. И естествено се прибират първите 300 крони. Разбира се, че може и с чек, името ви, както и вашата репутация са известни.

Так-так, так-так, адьо, так со мюке, так-так. Благодарности и сбогом.

Следващият клиент, после друг и така тригласният екип може да изкара 2 100 крони на ден (7 договора или по два-три на човек), или над 12 000 за седмица, или по 3 000 крони на човек като се спаднат разноските: колата, бензина, мотела, ресторантите и някоя госпойца по вечерно време. Като нищо може да се правят по 10-12 000 крони месечно, но трябва бачкане. 300те крони по договора остават за нас, компанията печели от годишните постъпления, както и от това, което успее да продаде на новия клиент през годините: детска енциклопедия, готварски книги, различна друга литература и т.н. Може и да продаде името му на друга фирма.

А на мен бързо ми омръзна, между другото понеже се чувствах унизен, съобщавайки на г-н Свенсон само част от сделката. А тя нито беше незаконна, нито измамна – купувачът получава 43 тома първокласна енциклопедия фактически на изплащане за 300 крони на година. Приходът на подобни компании редко надвишава 7-9%, а подобна схема още се прилага в САЩ.

Love you, Stockholm!

Никола Г. Алтънков
16 декември 2020

Предишна статияКОРОНА ВИРУСЪТ ПО СВЕТА И У НАС
Следваща статияБИБЛИЯТА, разказ от новата книга на Горан Атанасов