ДОЛИТАТ, отлитат, прелитат. „Пианото“ на гъшия хор се дави в тънката мъглица,
акордите на птичата сюита обвиват пастела пред погледа ми.
Сняг. Вали втори ден.
Тихо.
Безветрие.
СКУПЧИЛИ са се, безразборно, тъмни сенки, една до друга, безброй, като на
панахида. Кого изпращат?…И изведнъж плисва крясък, водовъртеж, издига се в
огромна фуния нагоре към небето, което го няма днес, дави се, повръща – трагедия.
Някъде, страшно и непоправимо, далече някъде оттук, се случва. Случва се. Кой ще
го спре?!
Свалям със замах нахлупената ниско над очите плетена шапка. Черна. Мислите,
черните, мигар се изпаряват. Кога ще проблесне хоризонта. Хоризонта? И него го
няма. А е сняг.
Бял.
Красив.
ПОНД. Най-дълбокото място на потока, който препасва парка от долния, най-ниския
край. Скован. Матовата мантия на леда е притиснала мъртвите му води. Погледът ти
трудно се добира през гъсто оплетената мрежа от почернелите клони на храстите над
мъртвото корито. Отдолу ме поглежда мътното око на Циклоп. Сън?
Тръсвам глава и бързо отминавам.
ТРЪГВАМ по следата на еленовото стадо. Знам къде се събират. Зелените поляни са
притиснати, задушени от бялото покритие. Гористите острови пазят шума през цялата
студена зима.
Там са.
Една, две, три…Десет. Еленови невести. Някои носят вече плодовете си, които ще се
появят идното лято. Бебета в шагренова кожа, с пръснати като съзвездие върху
тесните гръбчета бели точки, с тънки, неукрепнали още в първите си дни крачета,
същински играчки – а да се катурнат върху разцъфналите, ширнали се околовръст
поляни на Пенсилвания. Други пазят целомъдрието си до следващия сезон.
Тук са.
Колония.
През всичките триста шейсет и пет дни…
ПУКОТ. Ято черни птици /“Бърд, бляк бърд.“/ се изстрелват като ждроп нагоре от
гъстата, оголена до зъби корона на голямо дърво. Няма да се сетя какво е, ако
въобще някога съм знаел вида му. Клоните му нагъсто, нагъсто обхващат въздуха,
стягат го в желязна прегръдка, задушават го. Знам, че ще оживее.
ЧОВЕКЪТ с кучето патрулира около малкото езеро. Той е страж. Пази ни. Кучето,
прочело сигурно мислите ми, се озъбва застрашително. Човекът, който държи здраво
каишката, го дръпва рязко назад, поглежда ме извинително, не намира думи за
оправдание, бърза да се отдалечи в противна посока.
И кучета, кучета в снега. Лаят бодро, скачат с отворени муцуни към падащите
снежинки, топят ги с топлите си езици, заравят изведнъж муцуни в снега. Трябва да се
изпикаят, търсят нишани.
И кучкарки. „Харли“, представя домашния си любимец млада, разтегнала усмивка до
хоризонта млада дама с вълнена шапка. Аха, мисля си – като моторетката
“Дейвидсън”. Четиригодишна, но си е още кутре, ама аз си мисля за друго / Мери, неме чети:)/ ,хич и не ми е до рижата хрътка, която наистина е голяма забава. Весело
псе.
Така…
СЕГА се прибирам след снежното благоденствие, прочистил ядните, заради клетото
Човечество мисли и си включвам пачата от вчера. Винсент и Макс, внуците ми –
пораснали момчета, няма дори и да я помиришат, ама Мери е до мен.
И си сипвам една фул чаша каберне совиньон, специална колекция от дълбоките изби
на анкъл Робърт Мондави от Напа, Калифорния.
И Мери до мен…
ПРЕЗ СНЕГА
И ЗИМА видяхме тази година.
– Beautiful! Beautiful!
Бемолите на индийския английски се увиват като млечен шоколад
в станиола на падащия сняг. Младата карамелена двойка са ни
съседи отскоро, усмихнати при всяко разминаване, обичайно за
тукашните маниери, спонтанни, искрени, издълбоко – това се
усеща.
ТЪНКА УТРИННА МЪГЛА танцува край нас. Краят на улицата не
се вижда, всеки поема посоката си, а аз си мисля все за тия
усмивки на младоците и дори се обръщам назад, да ги погледна
още веднъж. Топли. Убеден съм, че тях също ги спохожда
подобно чувство. Те се връщат към дома си в Ле Форж корт, аз
забивам в парка, който се шири на има-няма и двеста ярда от
махалата ни. Този път навъсен, мрачен – от ниската температура
ще е – и от завихрящия се над затрупаните от снега алеи вятър. И
отново пред очите са ми усмихнатите лица на индийчетата с
широко отворените маслинени очи. И меките акорди на тяхното
дружелюбно “Бютифуль“.
СТЪРЖЕ СЯКАШ някой в натрупаните преспи /валяло е цяла
нощ/; високите, пристегнати в глезените ми обувки потъват целите
в снега – лек като перушина. Ще намина към понда…
…БЯЛОТО МЕ ВРЪЩА към един далечен спомен от Рила, в един
също такъв бял януарски ден, в който не се виждаше нищо на
няколко крачки пред нас от едрите парцали на сипещия се сняг,
който нямаше никакво намерение да спира, когато изгубихме
пътя. А вятърът – накъсан вълчи вой, смрази дъха на всеки от
компанията – все ентусиасти вестникари. Поизтощени от пешия
преход към хижата, а всеки вече провери туристическите ножове
в багажа и набираше кураж за кървава схватка със зверовете.
Бедите нямаха край. Хижата беше здраво залостена, с тъмни като
в Ада прозорци. Взехме бързо решение – ще влезем с взлом, през
прозореца в кухнята. Речено сторено! Хижарят беше подготвил
всичко за закъсали като нас туристи – само след половин час
печката бумти, вкоравените ни джинси вдигат пара, опънати на
столове около високата метална печка, а ние увити в топлите
вълнени одеала на цялата спалня, само очите ни светят, вълчите
ни очи…
ГУШАТ СЕ СЕНКИ в тъмното на разголения лес в изоставения
имот на чичо Уилсън. Днес. В един от най-хубавите зимни дни
край Ле Форж корт. Сам съм и вече съм на обратния път към
къщи. Вълци тук отдавна не са се появявали, ама все се
заслушвам в скърцащия сняг под краката ми, хвърлям бегли
погледи към сенките от двете ми страни и зад гърба на пустата
алея. Очите не вярват на ушите…
РАЗВЕСЕЛИ МЕ една закачка – пак от далечните назад години.
Чирпанец, я ми покажи ножето си!
Този път не стисках нож в джоба си, както в Рилския ни преход,
когато вълчи вой смрази душите на цялата ни компания.
ДО ВИЕНА И НАЗАД. ВЕСТНИКАР, ЛИ?…
Аз и Ники Кирилов спечелихме доверието за командировка до Виена от в.
„Подкрепа“. Година – 1991-а. Доктора ни отпусна двеста долара от касата на синдиката. „Оправяйте се!“ – рече и ни погледна небрежно над тънките си очила. Редакцията, едва проходила, ни подписа командировъчни за една
седмица и с това се изчерпаха нейните „грижи“. Ние? Австрия, братоци!
Разтуптяха се репортерските ни сърца.
Речено-сторено! Изстъргахме някоя и друга валутка от банковите си сметки,
като се върнем, ще мислим как да я караме у наше село, не ни е за сефте.
Опаковахме багажа си, консерви, кашкавал, маслини, хляб. Смушках и едно
щишенце с домашна припечена, „гориво“ – “Ракийца…“ – отроних виновно пред митничарката. „За из път…“ – заоправдавах се. Излезе добра душа и ни
изпроводи с приятелска усмивка.
Ех, пратер, пратер!..
Първата нощ се разположихме в чакалнята на Сюд Банхоф. Похапнахме
вкусно, бяхме огладнели като улични псета, пестяхме провизиите, не можем да
ограбим мандра, я, и се гощавахме само два пъти на ден. Тъкмо се бяхме
затоплили /студена тая Виена/ на две пейки – комфорт за бездомни души,
готови за безметежни сънища и някаква безмилостна ръка наруши дворянското
ни спокойствие. Скочихме и двамата. Попрепечен служител от чистотата на
чист арийски ни обясни, че ще метат и да се омитаме преди това.
И заплашително размаха метла и лопатка току пред очите ни. Стегнахме си
багажа и – през вратата. А там кураж, дружина, вярна сговорна – почистването е
само за два часа и после пак в нашите мечтани покои на австрийските
железници.
И пак късмет. Малка кокетна градинка с езерце и фонтанче – ще ни пее
приспивни песни. То пък заваля дъжд направо върху лицата ни, айде събирай
пак багажа си, търси сушина. Австрия, няма да се предадем, ние сме от
Подкрепа.
Денем си беше направо баровско – слънчице, зелените поля на макар и
неродния ни наш край ни посрещаха за сън под открито небе на грижовно
остриганата тревица. Комай друго беше заглавието на популярната песен на
Том Джонс, ама айде да не се формализираме – така де! Зелено, зелено, дорде
поглед ти стига насред чародейната Виена. Сърцето се разиграва, подхваща
ритмите на виенския валс.
На третия ден се сетих, че можем да се обадим в българското посолство за
подкрепа. Продължаваме да се държим със зъби и нокти за нашата Подкрепа.
Така, де, не сме все пак случайни хора – репортери в командировка, не е шега
работа.
Ядец! Служителката не ни изчака дори да се доизкажа, какъв подслон чакаме
ние от българския бряг: „Ой, Дунаве, мой, Дунаве…“/ Подкрепари, седесари!
Забравете, пичове! Ники вика: „Ачо, като се върнем, ще изпраскаме един
репортаж срещу тия коравосърдечни съотечественици. И оплакване ще пуснем
до Външно.“ Какво външно те гложди тебе бе, момче. За нас може и да е
външно, ама за тях си е ачик-ачик вътрешно. Чат? Ами, чат, какво друго.
Все пак късметът ни проработи. Валчо и Еленка, българи емигранти от Ямбол
ни поканиха да преспим у тях, като разбраха какво ни се е случило тия дни в
странство. Имах им адреса, но все не решавах да им досаждаме, непознати –
приятели на едни наши други приятели от Отечеството ни любезно /ли?/.
Едни килими, едни кристални чаши и разрисуван порцеланов сервиз за храна,
че и десерт след обилния обяд, който по стар нашенски обичай се сля с
вечерята. Следобеда дори отскочихме до Трайскиркен, бяхме си го набелязали
– емигрантски лагер в стари руски казарми. И написахме с Ники после един
тъжен репортаж „Свобода назаем“. Нямаше как да влезем вътре, разговори и снимки през телената ограда. Случихме и на българи. Веднага ни капарираха
място в лагера: „Идвайте бързо, при нас има тъкмо две свободни койки – точно
така казаха. Че ще ни пратят някои туземци…“ Оппа! Абе, чисти българчета. И
побързахме да се ометем, по настоятелното предложение на Валката. Знам ли
какъв му е статута в страната на валса! Да не вземат да пратят потеря подир
нашата съмнителна компания.
Посрещна ни Сашо линейката в централата. Светла личност от Съпротивата
след 10 ноември. С важен пост в шофьорския синдикат. С дълга, черна,
накъдрена брада и неизрязани нокти на кутрета и на двете му ръце.
„Браво, юнаци! Истински вестникари и подкрепари! Яки сме! Ще победим!“
/Всичко с апломб и удивителни в изказа./
И до днес, толкова години след нашата командировка до Виена с Ники от
Костенец, не мога да разконспирирам заклинанието на Сашо подкрепаря – кого
трябваше да побеждаваме…
Ангел Колев е роден на 12 октомври 1950 година. От 1999 година живее със семейството си във Филаделфия, щата Пенсилвания, Съединените американски щати. Има един син и двама внука. Завършил е журналистика в гр. Лвов, Украйна през 1974 година. Бил е редактор в различни вестници в София.
Публикува разкази във вестници и списания, негови творби са включени в литературни сборници. Автор е на книгите „99 страници от Америка“ и „Това е Аляска“. А през 2024 г. изд. „Потайниче“ издаде сборника му с разкази и пътеписи „Хъш. Седем плюс седем по Рихтер“.
Създател и собственик е на литературния проект „За буквите“, спонсорира издаването на книги – поезия и проза – на съвременни български автори; организира литературни салони, с участието на български творци в българските общности на Източния бряг в щатите и в неделните български училища. Член е на Лигата на българските писатели в САЩ и по света /ЛБПСС/ от създаването й в Чикаго през 2010 година, а от 2019 година е неин президент.
Пътешественик, посетил е досега 40 щата в САЩ и близо 40 държави.
Още от същия автор тук
