JOHNY BE GOOD, разказ от Христос Хартомацидис

– Нима мога да се хвана с такъв темерут! – сърдеше се хубавата Йоанна. – Само мълчи и гледа мрачно. Поне да бе със сини очи, а те жълти! Риж при това! Ужас!
Вярно, е че Иванчо Чинаров бе червенокос и с лунички, но иначе изглеждаше кротък и безобиден.
– Кривиш си душата! Момчето е добро и те харесва!
– Да, ама ми разби носа! Не искам да го зная!
– Е и ти тогава лошо го изпорти!
– Така му се пада! – не се предаваше Йоанна.

Всичко това се случи още в шести клас. Иванчо – Темерутът ѝ бе подхвърлил бележка. На нея бе нарисувана  Йонна по бански, а от долу стихче: „Ваньо и Йоанна се целуват на дивана!“ Истината е, че първоначално я бе изобразил съвсем гола, със заострени като виенски кифлички гърди и рошав венерин хълм. После се изплаши, че е прекалил и побърза да прикрие голотата с червено горнище и бикини с дантелки. Лицето на момичето бе изографисано с огромни мигли, а устничките – като сърце…

Прочитайки бележката, малката Йоанна се почувства безкрайно омерзена! Даже счете тези смешни гърдички за подигравка, понеже за разлика от останалите момичета, все още нямаше никакъв бюст. Пламнала от срам тя се обърна гневно към своя съученик:

– Глупак! Сега ще видиш, ти!

После с горда стъпка се отправи към катедрата, където предаде бележката на учителката. Класната – другарката Илийчева, си свали бавно очилата… Мъхестите ѝ сколуфи бяха настръхнали от гняв. Погледна с погнуса свилия се уплашено ученик.

– Иване! Ти ли надраска тази мерзост!?

Осанката ѝ напомняше разярен гладиатор. Макар и нисичка, бе доста яка, а подбедриците ѝ – мускулести като на Спартак. Можеше да го зашлеви, което си бе за предпочитане. (Тогава още разрешаваха  да се шамаросват учениците, даже се цитираше известния, съветски педагог Макаренко, който уж  насърчавал в тази насока.) Другарката Илийчева обаче, предпочиташе психологическите приоми:

– Дай си бележника, Иване! –  процеди тя с нескрито негодувание. В графата „забележки“ написа с красивия си почерк: „Ученикът рисува порнография в час по история! Ще бъде предложен за намаляване на поведението!“. После добави мрачно: – Баща ти да го подпише и да се яви в училище!

Йоанна се усмихна злорадо, а Иванчо почувства,че прималява…
През междучаието, обаче не ѝ прости:

– Как не те беше срам, ма предателко! – чак слюнки хвърчаха от изкривената му уста. Гледаше я с такова възмущение, че момичето, предпочете да се захлупи на чина плачейки. Веднага я наобиколиха приятелките ѝ. Казваха ѝ да не обръща внимание на този урод и олигофрен – на Иванчо с други думи.

– Напълно си го е заслужила тази предателка! На всичкото от горе е и подмазвачка! – защитаваше се Иванчо Чинаров.

Тогава вече бедната Йоанна не издържа. Изправи се гордо и бясна от гняв се нахвърли да го бие:

– Какво съм заслужила, бе! – налиташе тя с крошета. Малките ѝ юмручета повечето пъти уцелваха или рамото или лактите на Иван, който мигаше с недоумение. Може би така и щеше да завърши тази неприятна ситуация, ако не се бяха намесили останалите момчета:

– Иванчо го бие момиче! – хилеха се сеирджиите. – Бият Темерута! Йоанна го смаза от бой!

Чак тогава посегна… Уж не замахна сериозно, уж само във въздуха и за да я сплаши, но от носа ѝ шурна кръв. Изненадана Йоанна погледна кръвта по ръцете си. Това което ѝ се случваше бе толкова нелепо, безмислица някаква,
в която бе подведена да участва. Веднага ѝ предложиха кърпички и изразиха съчувствие. Разрошена и все още недоумяваща тя повторно се захлупи да поплаче. Иванчо се уплаши:

– Без да искам, без да искам! – смотолеви съкрушен. Приклекна до чина за да я пита много ли я боли.

– Махни се, побойник такъв! – кресна му през сълзи Йоанна, а останалите го отдалечиха настрани. Дори и сеирджиите се оттеглиха гузно.
Осведомиха другарката Илийчева. Тя веднага добави в бележника: „Бие поруганото от него момиче! Ученикът ще бъде предложен за изключване!“ – след  което предаде провинилия се ученик на учителя по трудово:

– Значи налиташ да се биеш, а?! – перна го той през врата. После, с ножицата за ламарина му офъка перчема. Изглеждаше като белязан злодей. Трябваше на всяка цена да отиде на бръснар, за да го остриже гола глава. Така в онези години наказваха хулиганите!

– Какви си ги свършил, бре! – посрещна го у дома баща му. Когато прочете за „порнографията“ в очите му блеснаха лукави искрици. После обаче стана много сериозен: – Не знаеш ли,че момиче не се бие?!  – и му завъртя, такъв шамар, че главата му звънна, сякаш го бяха ударили с камертон. – Ами, ако си ѝ изкривил носа и погрознее?! Тогава ще те оженят за нея, да видиш!

Сърцето на малкото темерутче се сви от ужас. Не се притесняваше,че могат да го оженят за Йоанна, напротив, беше му приятно едно такова изкупление на греха. Плашеше го вероятността момичето да загуби красотата си и виновен да бъде той. При все, че много добре знаеше че няма Бог, в душата си искрено се помоли, да не позволи да се изкриви носът на Йоанка и тя да не погрознее. Цяла нощ сънува кошмари. Въртеше се и бълнуваше неспокойно. На сутринта, рано рано изтича в кварталната бръснарница да го острижат гола глава. После заедно с баща си се явиха в учителската стая. Там ги очакваше класната:

– Какво да правя с вашия невъзпитан син? – попита тя тревожно.
– Бий го, бе другарке! Като го виждаш,че се държи като серсем, не го жали, бий го!
– Съвременната педагогика отрича боя като възпитателно средство! Вие, като родител ще трябва да се погрижите за неговото правилно възпитание.

Завръщането в клас си бе събитие. Съучениците посрещнаха Иванчо с подигравателното: “Фантомас!“ Самата Йоанна го изгледа с ледено презерение. За щастие, нослето ѝ не се изкриви и тя си остана красавица. Уфф!

Родителят Чинаров дълго се чуди как да възпита правилно своя син. Накрая, реши да го изпрати да учи музика. Известно е, че тя облагородява душите, а дори горските зверове са се укротявали от арфата на Орфея.

– Само да не е цигу-мигу! – промърмори  Иванчо, макар че изобщо не му се полагаше да възразява.

Баща му го записа да учи мандолина при Маестрото – известен диригент и музикален педагог. Не му купи нов инструмент, а му връчи останалата от дядо му семейна реликва. Мандолината бе потъмняла и лъскава като кестен, а прагчетата ѝ – направени от седеф.

-Глей да не посрамиш дядо си! Знаеш ли колко го канеха да свири по вечеринки!

И Иванчо се постара да не го посрами. Два пъти седмично хващаше трамвая за да слезе в центъра. Там, над кино „Москва“ се намираше тясната кантора на Маестрото. Момчето с неочакван за себе си мерак се захвана  да овладява тънкостите на мандолината. У дома свиреше непрекъснато. Започна с „Цвете мило“, „Ой, счупи се обръчът на колелото!“ и „То не ветер ветку стонет“. Мелодиите излизаха звънко и отчетливо, а не като при другите деца, като отчаяно стържене по струните.

– Само не забравяй уроците! – му напомняше баща му – Понеже, музикант къща не храни!

Учителят непрекъснато го хвалеше и даже понякога сам хващаше китарата да свирят заедно, първо една италианска баркарола, а после серенадата за мандолина “Den vieni alla finestra” – от „Дон Джовани“ на Моцарт. Не след дълго, предложи на баща му момчето да изкара ускорен курс по китара с много по-малка такса. Веднага след това го прие в ръководения от него мандолинен оркестър на Профсъюзния дом на културата „Георги Димитров“.

– Детето има талант, трябва да го поощрявате да свири!
– Да, ама е занемарил уроците. Има двойка по математика!
– Не се безпокойте, аз ще поприказвам с него!

И учителят разказа на малкия Иванчо за Питагор, който не само бил прочут математик,  но и се занимавал с музика! Твърде скоро двойката бе поправена на четворка. Момчето обаче, предпочиташе да свири. В оркестъра, бе най-малкият, за това при турнетата (вече го взимаха и на турнета) носеше пултовете и папките с партитурите. На репетициите бе неудържим. Маестрото го накара да мине през всички постове на мандолинния оркестър. В началото на втора пикола, после на първа, на мандола, на втора мандолина… Иванчо знаеше всички партии наизуст. Изобщо не поглеждаше към нотите. На края, съвсем заслужено го преместиха при първите мандолини и при все,че свиреше по-чисто дори от титуляра, концерт майстор си остана старият бай Ламбо. С него се здрависваше диригентът на сцената. Оркестрантите държаха мандолините изправени, като „за почест“. При подаден знак ги сваляха едновременно. После диригентът размахваше тънката палка и те подемаха прелестните „Савски вълни“, или подпурите от руски народни песни, така майсторски аранжирани, че звученето на мандолинте напомняше балалайки! Твърде скоро Иванчо овладя  и китарата, и заедно с учителя свиреха сложни, класически пиеси. Не се задоволиха с това, а след усилена подготовка изпълни на китара самата Токата и Фуга в Ре минор на Бах! Вместо да продължи обаче към тези светли хоризонти, момчето най-неочаквано се увлече по  бунтарщината на рок музиката и то не с коя да е песен, а с парчето на Чък Бери „Johnny B Good”!!! , название донякъде символично, ако се замисли човек.

– С тебе не може да се излезе на глава! – мърмореше баща му.
– Типичен Водолей! – недоволстваше и Маестрото, а другарката Илийчева не пропусна да отчете, че Иванчо е тръгнал по лошия път!

Покрай музиката момчето забрави не само уроците, а даже и хубавата Йоанна, или може би така само изглеждаше от страни. Отказа да продължи в Музикалното училище, под предлог, че нямали клас по китара. Предложиха му специална стипендия, за да отиде в Широка Лъка, в училището за народни инструменти и там да се научи да свири на тамбура, но момчето с пренебрежение отказа. За това пък смело последва Йоанна, в 15 гимназия, в „Надежда“, известна още заради строгите си порядки, като „Бастилията.“ Двамата все още не контактуваха изобщо по между си. С ледено безразличие Йоанна отговаряше на случайно подхвърлените от него реплики, свързани с учебния процес, след което Иванчо се свиваше попарен, затворен в своя си свят. Там, в гимназията му бе съдено да изживее най-голямото си разочарование: Йоанна се влюби! Поне така разправяше на приятелките си. Обект на нейните чувства бе самият секретар на Учкома, синеокият хубавец Момчил. „Ама не е ли  красавец!?“  – повтаряше задъхана Йоанна. – „И тези сини очи! А, е толкова мил! Предложи ми да ме изпрати на лагер-школа на морето, съвсем безплатно, даже и самолетните билети! Мисля, че не е безразличен към мен! Момичета, влюбена съм!“

Горкият Иванчо гаснеше, безмълвно. Проваляше се по всички предмети, освен по математика и музика. Знаеше перфектно Питагоровата теорема, даже предложи на математичката да изнесе сказка за музиканта Питагор. Всичко това обаче, не го спасяваше. През зимата на десети клас бе закъсал яко. В бележника му се мъдреха само тройки, една петица по музика и четири по геометрия. Учителката по пеене не му пишеше отличен, понеже той упорито отказваше да участва в училищния духов оркестър. Включи се обаче в групата за ангажирани песни, където между другото свиреха и някои западни парчета против войната във Виетнам. Пак по онова време, Иванчо прочете в някакъв лексикон, излиянието на Йоанна, че мъжът трябвало непрекъснато да се бори за нейната любов!

„Егати!“ – промърмори измъчено момчето и остава неясно, дали бе съгласно  или не. Факт си е обаче, че остана апатичен към всичко, освен към китарата. На зимния бал на училището, позволиха на тяхната група да изкарат някоя ангажирана песен. Напук на правилата, на пук на всичко Иванчо подкара “Black dog”, на “Zeppelin” – която изобщо не бе ангажирана песен, но веднага обра овациите на публиката. Когато пък започна едно соло на „Deep purple“, учениците направо подивяха. Иванчо свиреше с безизразно лице, вглъбен в своята си музика. Какво имаше да губи!? Не му вървеше нито в училището, нито в любовта! Съучениците му екзалтирано крещяха от залата. Възмутен секретарят на Учкома вече се готвеше да свали шалтера, но го изпревариха други. Обидното бе, че колеги музиканти извършиха мизерията. Това бяха момчета от оркестъра на Завода за автомобилни гуми, в чийто салон се провеждаше балът. Пребледнели от завист заради виртуозното изпълнение на Иванчо, те побързаха да го прекъснат.

„Егати!“ – процеди през зъби Иванчо и дори не му мина през ума да отиде да се разправя, да се бори за правото си на съществуване… Това свирене не му се размина току тъй. Лично секретарят на Учкома, Момчил бе изпратен да уведоми родителите му, че вече застрашително е поел по лошия път.

– Единствено от загриженост за нашия съученик идвам при вас! – започна секретарят с кадифения си баритон. – Той има неоспорим талант, но го пропилява подведен от упадъчни влияния. Повярвайте ми, ще направим всичко възможно за да му помогнем! – тук гласът му вече кънтеше сякаш четеше рапорт- обещание, а сините му очи гледаха идейно!

– Егати! – промълви на свой ред старият Чинар и тръшна вратата под носа му.

Иванчо бе изгонен от групата за ангажирани песни и едва успя да завърши средното си образование. Откъсна се и от мандолинния оркестър на Профсъюзния дом на културата. Свиреше сам или със съмнителни групи.

След гимназията следите му се изгубиха. Някои казваха, че още преди промените избягал на Запад, други, че свирел по кръчмите.

Истината бе, че се мотаеше насам – натам, а след 89 година замина за Англия. Там успя да се присламчи не къде да е, а при самите Deep purple!!! Не като музикант, разбира се, а като сценичен работник. Занимаваше се с пренасянето на уредбите, инсталиране на осветлениетο, подготовката на сцената, работа тежка и отговорна. Рядко разказваше тази невероятна история. Уж, веднъж си позволил да докосне прословутата китара на Ritchie Blackmore! Било малко след check sound‘а и всички някъде се били изпокрили. Иванчо трепетно взел китарата в ръце. Със завидна лекота изсвирил трудното соло от  „Child in time“, само че малко по-бързо и безкрайно чисто, а после, почти като на шега изпраскал Токатата на Бах. Сто ватовият усилвател “Marshall” огласил арената. От добрата акустика се получил ефект сякаш бил в катедрала. Иванчо си мислел, че свири сам, скришом от другите, но не било така. Когато спрял гръмнали аплодисменти. Другите сценични работници ръкопляскали възторжено. Дори някои от членовете на групата:

– Fuck! Та, ти си бил много добър! – му казал самият Ian Gillan, който бил много свестно копеле и изобщо не се дуел като звезда. Малко след това на сцената, излязъл разтревожен солокитаристът на състава – Ritchie Blackmore. Носел широкополата си шапка с катарамата, като на вещиците от Halloween  и гледал завистливо. Изобщо не коментирал блестящото изпълнение, сякаш не го бил чул, което между нас казано било невъзможно. Та, това е сто ватов „Маршал“, братче, няма начин да не го чуеш! Ричи мрачно процедил през зъби:
– Раздрънка ми китарата, а тъкмо я бях настроил!

Егати!

Още на другия ден Иванчо се разкарал от групата. И без това не му плащали добре, а работата била тежка. Единственият кяр били момичетата – известните groupies, които били толкова много и ненаситни за любов, че оставало и за помощния персонал, макар че, не били кой знае какви красавици, и общо взето били боклуци…

На това място, слушателите на Ванчо, разочаровано въздишали, а той добавял скромно: „Такива ми ти работи, копелета!“ –  и пак темерутски мълчал.

Време е да споменем и за съдбата на Йоанна. Тя наистина успяла да се омъжи за Момчил и макар, външно бракът им да изглеждал блестящ, понеже и двамата били хубавци, а той важна клечка, а после и преуспяващ бизнесмен, сякащ нещо се било пречупило между тях. Всичко си имали – и здраве, и богатство, хубави дечица, но все пак нещо им липсвало, и то най-важното!… Снимки на Йоанна се появявали често в светската хроника от времето на Прехода. Красотата ѝ, просто теглела камерата. Обективът бил влюбен в тъжното ѝ лице. Тя отбягвала разните помпозни, новобогаташки изяви. Предпочитала тайно да се занимава с благотворителност. Особена слабост изпитвала към бедните, млади музиканти… Макар и само от другарска заинтересованост току подпитвала за съученика си – китарист, но малцина можели да ѝ отговорят нещо по-конкретно.

Последните сведения за Иванчо, били че се завърнал от странство и с китарата, и малък усилвател, станал уличен музикант. Пуснал си проточени надолу, тъжни мустаци. На главата бил с рокерска бандана със знамето на Южняците – от съпричастие към победените! Както обичал да казва: „Трябва да бъдем с победените! На победителите им е лесно, те могат да се оправят и сами!“ Иванчо свирел кога на „Витошка“, кога до подлеза на известен супермаркет. Не го правел за насъщния. Слава Богу, в чужбина бил изкарал нещо, пък и колко ли му трябва на сам човек?! Свирейки промотирал хитовете на личния си албум. Сред тях били емблематичното „Johnny B Good „ , написано сякаш за самия него, но и покъртителният блуз „Johanna”, в чието соло се преплитали елементи на хеви метъл и класическа фуга!!!

Един прекрасен ден, Иванчо както винаги свирел до подлеза, и изобщо не забелязал, черната лимузина, която спряла наблизо. Задният прозорец плавно се отворил и неизвестна дама прикрила лицето си със слънчеви очила се загледала в него. След малко шофьорът на огромния автомобил, пуснал петдесетлевова банкнота в кошничката със струпаните CD.
– Тъпак! Не свиря за милостиня! – му се сопнал Иванчо.
Объркан шофьорът  не знаел как да реагира. Но дамата от задната седалка вече била изхвърчала навън. Тежкото ѝ кожено палто се носело като буреносен облак. Тя изтичала при музиканта:
– Моля ви, да му простите липсата на такт! Позволете ми да купя всичките CD.
– Те не са за продан, мадам! – отговорил мрачно уличният музикант.
Знатната дама свалила слънчевите очила:
– Не ме ли позна, Ваньо!
Китаристът се сепнал за миг и жадно я разглеждал. После ѝ подал малката кошничка с компактните дискове.
– Написани са специално за теб, Йоанна!…

Може на някои този финал да се стори сладникаво сантиментален, но нека поне веднъж позволим на голямата Любов да се случи, особено ако двамата влюбени са очаквали този миг цели петдесет години!