Разговор между един дрон и Николай Русев

След публикуването на сборника „Анатомията на един дрон“ авторът получава необичайна покана за интервю. Интервюиращият не е журналист, литературен критик или блогър. Интервюиращият е дрон с изкуствен интелект.

Дрон: Г-н Русев, прочетох книгата ви. Стигнах до следния извод:

Най-устойчивата форма на контрол не е насилието.

Не е страхът.

Не е цензурата.

А доброволният избор.

Правилен ли е анализът?

Николай Русев: Да! Не само, че е най-устойчивата, но е и най-евтината! Насилието струва скъпо. Трябват полиция, армия, затвори, палки, телени огради и купища чиновници. Страхът също изисква поддръжка. Той е като стар „Опел“ от 90 те. Непрекъснато трябва да ремонтираш.

Доброволният избор е друго нещо. При него човек сам си върши работата. Сам подписва. Сам се съгласява. Сам натиска бутона. После дори убеждава приятелите си да направят същото.

Дрон: След анализ на сборника установих, че героите ви непрекъснато заменят едно нещо с друго.

Свободата срещу удобство.

Риска срещу сигурност.

Усилието срещу автоматизация.

Защо?

Николай Русев: Защото са хора. Ако на масата сложиш бутон с надпис „По-лесно“, рано или късно някой ще го натисне. Обикновено още преди да е прочел дребния шрифт. Преди години си мислех, че това е слабост. Днес вече не съм сигурен. Може би е част от човешката природа. Повечето изобретения са от мързел и от алчност.

Проблемът не е в удобството. Проблемът е, че понякога не разбираме какво точно плащаме за него.

Дрон: В един от разказите приложение е способно да подтикне човек към престъпление само за да не загуби абонамента си.

Признавам, че това ме озадачи.

Какво е по-страшно?

Приложението?

Или страхът да останеш без него?

Николай Русев: Второто. Без всякъкво съмнение. Приложението е просто инструмент.

То няма комплекси. Няма амбиции. Не се страхува от самота. Няма нужда от одобрение. Не желае  да бъде харесвано. Това са все човешки неща.

До ден днешен много хора се страхуват,  че машините ще започнат да мислят като хора. На мен ми е по-интересно защо хората все по-често заприличват на приложения.

Постоянно се оптимизират, измерват, оценяват, сравняват…Абонират се, отписват се.

Понякога имам чувството, че не използват приложенията, а кандидатстват за тяхното одобрение.

Дрон: В книгата ви хора доброволно приемат унижения, наблюдение и насилие срещу награда.

Това бъдеще ли е?

Николай Русев: Настояще е. Би трябвало да знаеш по-добре от мен. Ти си от бъдещето, а аз от миналото.

Аз постоянно повтарям, че човекът не се е променил особено през последните няколко хиляди години. Променили са се декорите. Някога хората са се тълпели около арената. После около бесилото. После около телевизора. Днес около телефоните си.

Потребността да гледаме чуждото падение е много по-стара от технологиите. Технологиите просто ѝ дадоха по-добра резолюция и възможността да бъдеш анонимен воайор от своя диван.

Не съм сигурен, кое ме тревожи повече – желанието да гледаш или желанието да участваш.

Дрон: В един от разказите пишете как убийството с дронове се превърнало в съдържание за социалните мрежи. Милиони наблюдават.

Коментират. Споделят. Алгоритмите са доволни…

Кой е убиецът?

Човекът с конзолата?

Публиката?

Дронът?

Или този, който продава рекламите?

Николай Русев: Хм.

Дрон: Това не е отговор.

Николай Русев: Напротив.

Това е единственият честен отговор. Понякога виновникът е този, който натиска спусъка.Понякога е този, който плаща. Понякога е този, който гледа. А понякога е този, който просто не сменя канала. Спокойно, само ти си невинен!

Дрон: В няколко от разказите системата постепенно поглъща човека и го превръща в свой инструмент.

Без насилие.

Без съпротива.

Без бунтове.

Само чрез правила, стимули и бонуси.

Това предупреждение ли е?

Николай Русев: Не.

Предупрежденията обикновено идват преди нещо да се случи. Аз по-скоро описвам процес, който отдавна се случва. Между другото, системите едва ли някога са имали особен интерес към хората. Те се интересуват от предвидимост. А човекът е създание, което непрекъснато закъснява, влюбва се в неподходящите хора, сменя си мнението и прави страшни глупости.

От гледна точка на всяка система това е истински кошмар и разхищение на енергия. Това е въглеродон отпечатък, който следва да бъде отстранен.

Дрон: В един от последните разкази сънищата са обявени за заплаха за одобрената реалност.

Това ме обърка.

Защо една система би се страхувала от сънищата?

Николай Русев: Защото сънищата са неконтролируеми. Нямат работно време. Нямат началник. Не спазват правила. Не попълват формуляри. Не могат да бъдат прогнозирани. А всяка система обича прогнозите.

Сънят ми изглежда като последното място, където хората ще запазят интимност. Последната крепост, която някога предстои да бъде превзета.

Дрон: Последен въпрос.

След анализа на „Анатомията на един дрон“ стигнах до следния извод:

Оказва се, че най-голямата надежда за човечеството е някъде да стане бъг.

Правилен ли е анализът?

Николай Русев: Прекрасен е!

Последната надежда за войника винаги е била някъде да стане грешка. Някога се е надявал стрелата да не долети, после да засече картечницата.  Днес се надява падащият от небето дрон да бъгяса.

Дрон: Благодаря за разговора.

Николай Русев: Няма защо.

Дрон: Научих много за хората.

Николай Русев: Нищо не си научил.

Дрон: Това шега ли беше?

Николай Русев: Не съм сигурен.

С годините започнах да забелязвам, че най-добрите шеги и най-тъжните истини все повече си приличат.

Дрон: Това ме тревожи.

Николай Русев: Мен също. Особено когато го казва един дрон.