Яков Ворагински е роден между 1228 и 1230 г. във Вораго, днес Вараце, близо до Генуа. На шестнадесет години той решава да посвети живота си на религията и става монах при доминиканците. През 1260 г. е назначен за приор, а в периода от 1267– 1286 г. с прекъсвания, заема длъжността провинциален настоятел на Ломбардия, след което е избран за архиепископ на Генуа. Заемайки тази длъжност Якоб де Ворагине си поставя две ясни цели – да реформира духовенството, и да направи всичко възможно, за да установи и запази мира между фракциите в Генуа, където умира на 14 юли 1298.
„Legenda aurea“ или „Златната легенда“ е написана между 1263 и 1273 г. и представлява сборник от жития на светци. Това е най-известното произведение на Якоб де Ворагине. За създаването му е използвал множество източници, най-вече произведенията на Св.Августин и Св.Йероним, които са сред най-често цитираните в разказите за светци. По-голямата част от първоизточниците са анонимни предания, които се радват на такава популярност в цяла Европа, че често са били включвани и в проповедите.
В общо182 трактата са разгледани жития на светци, тълкуване на литургичната година и значението на църковните празници. В структурата на произведението Якоб де Ворагине се придържа строго към реда на църковната година, която започва с Рождество Христово и завършва с освещаването на църквата, а представянето на светците е според църковния календар.
Дълго време „Златната легенда“, което има повече от 1000 ръкописа и преводи на всички западни езици, представлява едно от най-забележителните и четени произведения на Средновековието. Известна е още като „Nova legenda“, „Novum passionale“, „Historia Lombardica“ – поради разглеждането на историята на лангобардите, или „Vitae sanctorum a praedicatore quodam“ – въпреки че в нея няма биографии, които претендират за историческа достоверност. В крайна сметка името „Legenda aurea“ е възприето като заглавие на произведението.
Евсевий Йероним Софроний, наричан и Йероним Стридонски, роден между 331 и 348 в Стридон, селище на границата между Далмация и Панония, което все още не е локализирано. В Рим той получава образование при граматика Донат. Около 373 г. се оттегля в Аквилея и води аскетичен живот. Йероним предприема поклонение до Йерусалим и остава три години като отшелник в сирийската пустиня. През 379 г. е ръкоположен за свещеник в Сирия. Малко след това той се връща в Рим, където от 382 до 384 г. е секретар на папа Дамасий. След смъртта му Йероним отново отива в Палестина, и се установи там завинаги. Заедно със света Паула той основава във Витлеем три женски и един мъжки манастир, в който прекарва остатъка от живота си. Най-значим в обширното му творчество е поръчаният от папа Дамасий превод и редакция на Новия Завет от гръцки, който става известен като Вулгата, заради разбираемия си език.
По време на престоя си в Палестина, в периода от 391 до 405 г., той превежда на латински и Стария Завет от оригиналния текст на иврит и арамейски. Йеронимовият превод на Библията се счита за каноничен от 13-ти век до Втория Ватикански събор. Освен това е написал житията на монасите Павел от Тива, Малхус и Иларион. Запазени са голям брой екзегетични и полемични трудове, посветени на вътрешноцърковни дискусии относно правилното учение. Така в трудове като „Apologia contra Rufinum“, „Contra Pelagianos“, „Contra Iovinianum“ той се изказва срещу отклоняващите се от канона мнения и еретически групи; срещат се и остри и необичайно сурови по тон нападки срещу критиците на аскетичния начин на живот. Стопетдесет и четирите писма до и от Йероним, които са се запазили, предоставят важна информация за културната и религиозната история.
Картина на Николо Антонио Колантонио, показваща как Йероним вади тръна от лъвската лапа.
Свети Йероним
Името произлиза от „ierar“, което означава „свят“, и „nemus“, тоест нещо като свещена горичка, или „noma“, което означава „закон“. В легендата „Йероним“ се тълкува като „свещен закон“. Той беше свят, защото вършеше добри дела с дълготърпение и постоянство, имаше чист ум, защото беше непорочен в мислите си, беше „окъпан в кръв“ заради проникновенията и размишленията си върху страданията на Христос, и беше предназначен за свещена служба, заради тълкуването и превода на Свещеното Писание. Наричаха го още „Гора“ по името на гората, където някога се е усамотявал, и „Закон“ поради строгата дисциплина, която е налагал на монасите си, или защото е тълкувал и превеждал свещения закон.
Йероним може да се разтълкува също като „зрение за красотата“ или като „този, който разграничава изразните средства“.
Съществува обаче многообразна красота. На първо място стои духовната красота, която идва от душата; на второ е моралната, която идва от благоприличието на нравите; трета е интелектуалната, която съответства на красотата на ангелите; четвъртата е нематериалната, божествената красота; петата е небесната, това е красотата на
светците, които са се завърнали в своята родина – небето.
Тази многообразна красота обладаваше Йероним в себе си. Той беше духовен, заради многото си добродетели, морален, заради благоприличието на живота си, интелектуалец с изключителна чистота, божествен в пламенната си любов, и небесен във вечната си слава. Той съдеше и мереше думите, както своите, така и тези на другите. Изказваше се след внимателно обмисляне, потвърждаваше истината в твърденията на другите, опровергаваше лъжата, а съмнията разясняваше.
Йероним, син на благородния мъж Евсевий, произхождаше от град Стридон, който се намира на границата между Далмация и Панония.
Още момче той отиде в Рим и получи задълбочено образование по гръцка, латинска и еврейска литература. По граматика негов учител беше Донатус, а по реторика – оратора Викторинум. В четенето на Свещеното писание той се упражняваше ден и нощ и оттам жадно почерпи онова, което по-късно предаде изобилно на другите.
Както той самият разказва в писмо до Еустохиум, „ през деня четял с голям ентусиазъм Тулий, а през нощта – Платон, защото не му харесвал простият изказ в пророческите книги“. В разгара на Великия пост внезапно го обзела толкова силна треска, че цялото му тяло се вкочанило, а жизнената топлина трептяла единствено в гърдите му. И когато вече подготвяли погребалната му процесия, той внезапно бил заведен пред съдията.
Запитан какъв е неговият религиозен статус, той откровено признал, че е християнин. Тогава съдията му казал: „Лъжеш! Ти си цицеронец, а не християнин! Защото там, където е съкровището ти, там е и сърцето ти.” Йероним не казал нищо повече, и затова съдията заповядал да го бият с камшик много жестоко. Накрая берящият душа извикал силно и се помолил: „Помилуй ме, Господи, помилуй ме!“ А стоящите наоколо хора също молели съдията да прояви милост към младежа. Накрая Йероним викнал към Бога с думите: „Господи, ако някога отново посегна към светските книги, това ще означава, че се отричам от Тебе.“ След изричането на тази клетва той бил освободен от треската и се съживил. Облян в сълзи видял, че раменете му били смазани от ударите, които получил пред съдийския престол.
От този момент нататък той започнал да чете свещените книги със същото голямо усърдие, с което някога четял книгите на езичниците.
След смъртта на папа Либерий Йероним бил обявен за достоен за най-висшата свещеническа длъжност, и когато навършил тридесет и девет години бил назначен за свещеник – кардинал в римската църква. Когато гласно осъдил разпуснатостта на някои духовници и монаси, те изключително се възмутили и му устроили капан. Според разказите на Йоан Белет и Винцентий, засегнатите намислили да го осмеят и опозорят. Една нощ се промъкнали и оставили до леглото му женска роба, и когато Йероним станал за сутрешната литургия, още сънен я облякъл, мислейки, че е неговата дреха, и така влязъл в църквата. Противниците му направили това, за да го уличат, че в спалнята му е имало жена.
След този заговор Йероним напуснал голямото безумие на това място и заминал при Григорий Назиански, епископ на град Константинопол. След като се учил от него на Светото писание, той се отправил в пустинята, където претърпял много заради Христос, както сам разказва на Евстохий: „Когато се намирах в пустинята, която предлага ужасно жилище за монасите, спаружено от жарта на слънцето, в безкрайно уединение, вярвах, че присъствам на римски веселия. Обезобразените ми крайници, покрити с мръсотия, бяха плесенясали като кожата на етиопец. Всеки ден сълзи, всеки ден въздишки, и когато въпреки съпротивата ми, дебнещият ме сън успяваше да ме повали на земята, костите ми, които едва уържаха тежестта на тялото ми, едва не се строшаваха върху непокритата със завивка земя. За храната и питието мълча, защото дори болните се нуждаят от прясна вода, а да получа нещо сготвено, би било нечуван разкош. И макар, че там бях другар само на скорпионите и дивите животни, в душата си често присъствах на танците на младите момичета, а в студеното тяло и в почти мъртвата плът пламтеше огънят на желанието. Затова плачех безспирно и подчинявах своята непокорна плът чрез продължително гладуване седмици наред. Често съединявах деня с нощта и не спирах да се удрям в гърдите, докато тишината на Господа ме обгърна. Страхувах се дори от собствената си килия, сякаш тя беше съучастница в мислите ми; бях ядосан на себе си, бях строг към себе си, и отидох още по-далеч сам в пустинята, и, както Господ ми е свидетел, понякога ми се струваше, че след толкова сълзи вече пребивавам сред множеството на ангелите.“
След като прекарал четири години в покаяние, той се върнал в града Витлеем, където като разумно същество, се отправил към яслите на Господа, за да остане там. Той четял отново и отново собствената си недостъпна за другите библиотека, която беше събрал с най-голямо усърдие, както и други книги, и така прекарвал целия ден в пост.
Със свещено намерение Йероним събрал около себе си много ученици; и в превода на Светите писания се трудил петдесет и пет години и шест месеца; и останал девствен до края на живота си. Макар в легендата за него да се казва, че той винаги е бил девствен, в писмото си до Памахий той пише за себе си: „Предпочитам девствеността в небесата, не защото аз самият я притежавам, а защото повече се възхищавам на това, което нямам.“ Накрая бил измъчван от такава слабост, че постоянно лежал в леглото, и с немощни ръце се изправял по тънко въже, окачено на греда, за да изпълнява монашеските си задължения доколкото може.
Когато една вечер Йероним седял с монасите и слушали четението, в манастира внезапно влязал куцащ лъв. Монасите се разбягали уплашени, а той се надигнал и посрещнал лъва като гост. Животното му показало наранената си лапа, а светият старец повикал пръсналите се монаси, наредил да му измият ногата и прегледал внимателно раната. Открил, че стъпалото му било разранено от тръни. Благодарение на старателните грижи лъвът оздравял и заживял като кротко животно сред тях, сякаш с излекуването се бил отървал от дивата си природа. Тогава Йероним разбрал, че Господ им изпратил лъва не толкова заради излекуването му, колкото заради ползата, която щял да им донесе. По съвет на братята си той възложил на лъва задачата да води на паша и да пази единственото магаре, което притежавали и което носело дървата за огрев от гората. И така станало. Веднага щом грижата за магарето била поверена на лъва, той се показал съвестен пастир, и във всяко отношение надежден защитник. Щом магарето си свършело работата, лъвът винаги се връщал с него в обичайния час у дома, за да се нахрани. Веднъж, докато магарето кротко пасяло, а лъвът спял на сянка, минали търговци с камили, видели, че магарето е само и бързо го откраднали. Когато лъвът се събудил и не намери своя спътник, той затичал насам-натам, призовавайки го с рева си, но не го намерил. Накрая се върнал тъжен пред манастирската порта и от срам не се осмелил да я прекрачи. Когато братята видели, че е дошъл по-късно от обикновено и без магарето, те помислили, че го е изял, и не му дали обичайната порция храна. Напъдили го и му рекли: „Върви и изяж останалата част от магарето, и така насити глада си.“ Сетне поразмислили и се усъмнили, че е извършил толкова лошо нещо. Тръгнали из пасището, за да видят дали няма да намерят останките от магарето; и като не намерили нищо, съобщили за случилото се на Йероним. Той наредил да прехвърлят работата на магарето на лъва. И така започнали да използват звяра като товарно животно. След като търпеливо понесъл това, един ден, след като свършил работата си, лъвът излязал в полето, и затичал наоколо с всички сили, защото искал на всяка цена да разбере какво се е случило с другаря му.
Отдалеч той забелязал търговци, които се приближавали с натоварените си камили, а пред тях вървяло едно магаре. В онези краища било обичайно, когато керванът тръгва на дълъг път, да слагат най-отпред да върви магаре. На врата му завързвали дълго въже, а краят му пускали на земята, и така, като го следвали, камилите вървели в права линия. Лъвът разпознал магарето и се нахвърлил с такъв мощен рев върху кервана, та всички хора се разбягали. Заудрял силно с опашката си по земята и заревал още по-страшно, и накарал смъртно уплашените камили, така, както бяха натоварени, да тръгнат пред него към манастира.
Когато братята видели кервана и съобщили на Йероним, той казал: „Да изчакаме да видим каква е Божията воля.“ А лъвът, както преди, започнал весело да тича из манастира, да се хвърля в краката на отделни монаси, да си играе с опашката си и сякаш молел за прошка за това, което не бил извършил, но за което бил наказан. А Йероним, който умеел да предвижда бъдещето, казал на братята: „Идете и пригответе за нашите пристигащи гости необходимото.“ Докато още давал нареждания при него дошъл пратеник и съобщил, че пред портите има хора, които желаят да видят абата. Едва се появил пред тях и те незабавно паднали в краката му и помолили за прошка за вината си. Йероним с добро им наредил да се изправят, да си вземат обратно имуществото и да не се докосват повече до чуждото. Керванджиите били смаяни и помолили свети Йероним да приеме половината от товара им с масло в замяна на благословията му. Той не искал, но накрая, принуден от настоятелните им молби, наредил то да бъде прието. Съгрешилите дори обещали, че не само всяка година ще дават същото количество масло на манастира, но и ще се разпоредят то да продължи да се дава от техните наследници.
В онези времена в църквата всеки пеел каквото си иска, затова император Теодосий помолил папа Дамасий да възложи на някой учен човек да сложи порядък в църковните дела. Папата знаел, че Йероним е отлично запознат с латинския, гръцкия и еврейския език и е образован във всяка наука, затова му дал тази задача. Белгийският хронист Зигиберт от Гембло е записал, че Йероним се заел да разпредели Псалтира по дните от седмицата, определил за всеки ден подходяща вечерня и разпоредил в края на всеки псалм да се пее „Gloria Patri“. А блаженият Проспер в своята хроника за него казва: „Свещеникът Йероним живееше във Витлеем, и приживе беше много известен, и служеше с изключителния си талант и усърдие на цялата Църква.“ В писмо да слепия свещеник Абигаус Свети Йероним казва за себе си: „От младостта си не съм се опитвал да избягвам нищо толкова, колкото горделивия дух и високо вдигнатата глава, които провокират Божията омраза.“ И още: „Страхувам се и от всичко сигурно.“ И друго: „В манастира се стремим от все сърце към гостоприемство и приемаме всички, които идват при нас (освен еретиците), с приятелско разположение и измиване на краката.“
Исидор Севилски в книгата си „Етимология” пише: „Йероним беше образован в три езика; преводът му е предпочитан пред другите, защото се придържа по-точно към думите, и е по-ясен по отношение на прозрачността на смисъла, и тъй като произхожда от християнски преводач – по-скоро съответства на истината.”
В един диалог на Северин, ученик на Свети Мартин, се намира следното за Йероним: „Освен заслугите си във вярата и добродетелните си дарби, Йероним беше толкова добре подготвен не само в латинската и гръцката, но и в еврейската литература, че в цялата наука никой не смееше да се съревновава с него, а той водеше срещу противниците си яростна борба и беше във вечна надпревара. Еретиците го мразеха, защото той не преставаше да ги оспорва, клириците го мразеха, защото разглеждаше под лупа техния начин на живот и престъпленията им, но всички добри хора го уважаваха, възхищаваха му се и го обичаха. Онези, които твърдят, че той е еретик, говорят глупости. Той е потопен изцяло в четенето, отдаден е на книгите, не почива нито денем, нито нощем, и винаги или чете нещо, или пише нещо.“ Неговият съвременник Северин също свидетелства, че той е претърпял много преследвания и много клевети.
А сам Йероним казва: „Безбожен“ ме наричаха в приказките си, но аз знам, че както чрез лошата, така и чрез добрата слава ще стигна до Царството небесно“. И още: „Нека цяла тълпа от неверници ме преследва заради името на моя Бог и заради правдата! Нека този свят се надигне още по-силно, за да ме оскърби, само да заслужа да бъда похвален от Христос и да се наслаждавам на Неговата благодат.
118 „Затова изпитанието е благословено и желателно,
когато се надяваме на награда от Христос
в небесата, и проклятието не е тежко,
когато се превръща в божествена похвала“.
Той починал около 400 г. от Рождество Христово.
––
JACOBUS DE VORAGINE, LEGENDA AUREA GOLDENE LEGENDE, JACOPO DA VARAZZE LEGENDAE SANCTORUM LEGENDEN DER HEILIGEN
Sonderband (Teil 1) JACOBUS DE VORAGINE LEGENDA AUREA GOLDENE LEGENDE EINLEITUNG, EDITION, ÜBERSETZUNG UND KOMMENTAR VON BRUNO W. HÄUPTLI
Verlag Herder GmbH, Freiburg im Breisgau 2014 Alle Rechte vorbehalten www.herder.de Satz: SatzWeise, Föhren Herstellung: Druckerei Kösel, Altusried-Krugzell Printed in Germany ISBN 978-3-451-31222-9 (2 Bände im Schuber)
Превод от немски Елена Енева
