ВЛАДИМИР ЛУКОВ СЪС 7
ОТ СВОИТЕ „77 БЕЗПРИЗОРНИ СТИХОТВОРЕНИЯ“
(1974-2026)
ЛЕТЯЩИЯТ
Скрий ме под сянката на Твоите криле…
Псалми 17:8
С отблясъците снежни над скалите –
зимните и летните – самотен –
лети: с лъчите слънчеви излита
в поглед изпреварващ синя птица
и мислите ни тук – сред Океана
звезден и обсипващ ни с въпроси…
В сянката му странстват непрестанно
хора… както странстват албатроси…
ОТТАТЪК ПЛАНИНАТА
Така последните ще станат първи…
Матей 20:16
Начало е на цяло хоризонтът
Животът като кълн се свира в него
И като кълн от себе си излиза
(Трябва само някой да Го гледа)
…
Видимо невидимо поглъща
(И обратно като у къртица)
Сечива са само сетивата
С тях едва последните са първи
…
В говора си ум не се побира
И в мълчание не се обхваща
Тъй и там оттатък Планината
Вярващият в себе си наясно е
МЪЛЧАЛИВЕЦЪТ
Вгледан е във кървавия Залез,
давещ се в всемира на Водите
В гледката му битието сякаш
гледа го на Слънцето с лъчите.
И звезди отдолу и отгоре
в тъмни глъбини така се будят,
че и той като Вечерник волен
в първите им трепети се буди.
И в пробуда себе си достигащ
мълчалив като сърфист с вълните,
сам като самия Залез вижда
колко са безмълвни дълбините.
КРАЧЕЩИЯТ
По склон издигащ го нагоре
От мълнии и дъжд раздиран
С чело отвесно
С орлов поглед
С гледка във зенита скрита
В душата с белези и с рани
Пред себе си докрай безсилен
Насила да е прав сред прави
Сам крачи вече като смахнат
От връх на връх
Един
В живота
Самотник в себе си
Нахалост
Отбягващ се като самотник
ДАВЕЩИЯТ СЕ
На суша в суша
В мисли и във чувства
Чужди или негови – не знае
Не му достигат сили да извика
Знак за помощ даже да отправи
Безмълвие небесно го притиска
Като разхлабен пояс се разтяга
Хоризонтът – да обхване себе си
От всичките посоки мигновено
Надигат се сами високи Ридове
И Гори с вълните си зелени
Ту виждащ се над тях като потъващ
Ту виждащ се под тях като изплуващ
Сред взривове на светлини и сенки
Не му достига дързост да се пита
Аз ли в всеобхватното се давя
Или всеобхватното във мене
АВТОТЕАТЪР
Сам Съм Си на себе си театър.
С двама в безнадеждните им роли.
В зала със невидим зрител;
с купол озвезден отгоре.
…
Първите на сцената са в гонка.
Пръв е този, който е догонван.
Винаги. И винаги е Втори
този, който явно е догонващ.
…
Гледа ги невидимият Зрител.
Знае ги – сами са непознати
в себе си, но иска да узнае
сам ли Той на себе си познат е!
…
Смут обаче пламва и във тримата,
щом Първият пред някакъв си спомен
старозаветен в роля на безсмъртен
се види и така внезапно спира,
че Вторият и Зрителят премират…
…
Тогава се явява уж Четвърти –
гневен и размахващ този лист,
в който и мечти ми бе предписал
в ролята си в мен на сценарист.
ВОЯТ
Този вой кучи… отвън… по Луната…
стаена в кристалното нощно безмълвие…
е и тягостен някак си… е и някак си благ…
и е див… и е чист… и е сънно сюблимен…
във това, че се шири на воля и в мене…
вече толкоз интимно… вече толкоз уверено…
че не куче отвън… а душата ми вие…
по своята вълча природа… невинна…
