Маруся Николова е завършила Висшия педагогически институт в Благоевград. Работила е като учител и като журналист. Автор е на романшти –„Изневярата“ и „Цветето канибал. Неиздадени е романът й „Образи и сенки“. Има публикации в литературния печат.
ХЛЯБ СЪС ЗАПИСВАНЕ
Този случай ме покърти и не мога да не го разкажа. Бях командирован в едно селище, където в цех за производство на водопроводна арматура трябваше да извърша настройка на машините. Настаниха ме в гарсониера на фирмата в триетажно блокче. В него живееха местни хора, повечето, от които напуснали бащините си къщи високо сред скалите и слезли в ниската част, за удобство. В почивните дни се изкачвах до тях и изстрадвах цялата разруха и пустош. Единствено оживена бе циганската махала, където освен глъчка и детски смях се чуваше силна музика. Тази част от селото бележеше ръст и се бе разгърнала от единия до другия му край.
Разбрах, че някога в селото са живели над 500 семейства. Имало е училище, поща, фурна, ресторант, сладкарница. Цех за производство на корнизи и улуци, а сега единствено лавка, в която продаваха неотложни стоки за бита и хляб със записване. Не го знаех и не получих хляб. Възрастна жена с бастун и забрадени коси отказа втория си хляб и великодушно ми го отстъпи. Вземала по два за седмица, защото й било трудно слизането от върха. Отказах хляба, но не успях да отклоня настойчивата покана да й гостувам. Не можела да ме остави гладен. Била сготвила нещо много вкусно – пиле, но истинско, със зеленчуци от собствената си градина.
– Върви с мен, момче – каза тя. – Не се помайвай. Няма да ти се оплаквам. Децата ми, без да щат, ме отучиха да го правя. Синът ми е с диабет, а дъщерята – с операция на сърцето. В града са, затворени в малки апартаменти. Как да ги товаря с дертовете си…
– А внуците? – попитах и я последвах по каменистия склон, обрасъл с къпинови храсти.
– А, те са по чужбина. Там работят. Идват си все по-рядко. Последния път не успяха да дойдат дотук. След поройните дъждове се образуваха свлачища. Ще кретам, докато мога…
– Много мило, че ме покани – отклоних мисълта й. – Но няма ли да те притесня?
– Какво говориш, за мен ще е радост! Не съм посрещала гости кой знае откога. Дано да ти е по вкуса гозбата ми. Пък и кафе ще ти направя…
Не ми убягна от погледа, че баба Марийка е била хубавица навремето. Яркосиният й поглед го доказваше. Лицето й бе чисто, въпреки бръчките, без нито едно петънце, а под забрадката се показваха гъсти снежнобели къдрици. Спомена, че съпругът й като мен бил командирован в цеха, където тя по осем часа на ден държала поялника. Последвал я в планината.
Изкачихме се толкова високо, че загубих от поглед разпръснатите в ниското сгради. Не исках и да си представям как е през зимата, не попитах и как се снабдява с продукти. Чувствах се угнетен и потънал в съчувствие. В главата ми се нароиха тъжни мисли за краткостта на човешкия живот и неговия неизбежен край, често мъчителен и самотен. Как ли е протекъл животът на тази жена, прескочила осемдесетте години? Подпитах я и докато вървяхме, тя ми сподели, че през главата й е минало какво ли не – претърпяла няколко операции, пожар изпепелил сеното за животните и брашното в хамбара, болест налегнала козите и ги изморила до една. Вдовица от седем години и в пълна самота, защото по-възрастните й съседи са потеглили към оня свят, а по-младите са по градовете или в блока до цеха.
Откъм портата ни посрещна куче с напрегнат поглед, но не залая, а само изви врат към стопанката си и подуши вяло торбата.
– Старо е като мен – отчупи му от хляба тя и го погали по сплъстената козина, но то не се полакоми за едрия залък, а тикна муцуна в ръката й, за да продължи да го гали.
Заобиколихме порутените постройки, където някога бе отглеждала кози и овце. Пет-шест кокошки и жълтеникав петел ровеха усърдно из прекопания участък, където се канеше да сади зеле. Мотиката лежеше в недовършения участък и без да му мисля, я грабнах:
– Нали ще ми позволиш да се поразкърша? Пък и да заслужа обяда си.
Бабата се позасмя и сякаш свали от годините си.
– Пролича, че си селско момче. Здравеняк и добряк. Не бива, но щом искаш…
Тя се отдалечи с бавна стъпка към каменната къща, строена от дедите й, за да ми сервира най-вкусния обяд в живота ми, на който се насладих до последната троха: гювеч в глинен съд и баница, която бе успяла да разточи, докато копаех и оформях лехите. Съжали, че няма вино и аз обещах да донеса следващата седмица, заедно с хляба, който записах на мое име.
Ярката светлина на деня се стопяваше, когато се спуснах от височината и прекосих разградените дворове с изоставени, ограбени и разбити домове, в които някога е кипял живот.
Въпреки че съкратих пътя си, се прибрах по мръкнало. Мушнах се в леглото с мисълта, че човешкият живот е изпълнен с несгоди и блъскане за насъщния. И най-вече, прекалено е кратък, защото голяма част от него проспиваме. Мъчих се да се освободя от тази мисъл, но заспах с нея.
Ден преди да отпътувам от селото застанах на каменния праг, където кучето бе подвило опашка и ме гледаше с очи на страдалец. Опитах се да го погаля, но то изскимтя болезнено, сякаш докоснах рана, и се отдръпна. Почуках, но вратата бе залостена. Стопанката не беше за хляб, аз го взех от лавката. И тогава забелязах, че по пътеката към къщата се катери жената, която ми даде хляба.
– Ей, момче – подвикна отдалеч. – Как забравих да ти кажа. Няма я баба Марийка, тя си отиде…
– Как така, къде отиде? – смотолевих объркан, но вече се досещах за отговора.
Жената сви рамене:
– Преди три дни се почувствала зле и се обадила на сина си. Не я заварил… Кучето виело, та отдалеч предусетил… Един след друг си отиват старците. Вчера погребахме баба Марийка, днес бай Христо. Струва ми се, че нищо съществено не правим, а само се изпращаме. Опустява селото, на доизживяване е, като нас…
Носих торбичка с хранителни продукти за нея. Исках да я зарадвам и да й се отблагодаря за радушния прием. Подадох я на жената с молба да я раздаде за Бог да прости. А хляба оставих на кучето. За колко ли време щеше да му стигне и няма ли да го убие мъката?
От книгата „Трохи от шоколад“
ЛЮБОВ И ЧЕСТ
Законът на любовта й даваше пълни права. Сграбчи главата му и го целуна болезнено страстно.
Младият мъж се олюля и положи последно, съвсем вяло усилие, за да се изтръгне от смъртоносната хватка, но накрая се предаде и рухна в сеното. Тъмносиният здрач ги погълна, а едрите капки дъжд весело забарабаниха по покрива.
Сръбкинята беше завладяваща жена. Дързостта й граничеше с безумие и връзката им започна бурно, но се оказа, че тя може да я управлява стратегически вярно, без да им навреди и да ги злепостави пред хората. Той ненавиждаше притворството, завоалираните действия и лицемерието, подплатени с лъжа. Беше му се случвало да се среща с тях и наивността му въставаше. Истината понякога нараняваше, но беше предпочитана. Останалото бе грозното й разкривяване и водеше по незнайни пътеки.
Страстта на Драгана го опияняваше и възнасяше към небето, но въпреки това той проведе напълно трезвен разговор с нея още на следващата сутрин. Искаше да е честен и да не я поставя в заблуждение. В родината го очакваше момиче. Тя запротестира енергично. Не искаше нищо от него. Нито да става ханджийка, нито съпруга. Нека това между тях остане необвързващо приключение. Дотогава, докато решат и двамата. Отдалечи я рязко от себе си, за да я погледне с други очи и да изкаже благодарността си, но жадна да навакса пропуснатото, младата жена прилепна още по-плътно към тялото му, превърнало се в магнит за нейното. Той не бе в състояние да се изтръгне. Сърцето му запрепуска бясно в гърдите… Щеше да запомни този шеметен миг до края на живота си.
Това, че Кирко бе българин, не му помагаше, но не му и пречеше. Тук, в столицата, българи винаги е имало, а и някога са я владеели. Доскоро по белградските улици са марширували и пели български момци в униформи, препасали саби, с белгийски пушки през рамо. Те са заставали рамо до рамо със сърбите срещу турците. Повечето от посетителите знаеха, че е участвал в Сръбско-турската война и го уважаваха. Пресни бяха следите от турските кланета и пожарите, пръскащи искри до небето. Омразата и проклятията отлитаха натам и отрицателните емоции и завистта не раздираха гърдите на столичани. Кирко минаваше за герой в очите на мнозина и често го молеха да им разказва как е избягал от България, как е тръгнал от Румъния с доброволците българи и руснаци и как са го измъкнали циганите изпод мъртвите. Той не обичаше да си спомня и не искаше да разказва, но когато не му се даваше път за отстъпление, споделяше преживяното пред чаша вино.
Един душен летен следобед, близо година след като гостилницата заработи, прага пристъпиха петима сръбски офицери. Кирко не си спомняше някой от тях да е идвал преди това. Те влязоха самоуверено, с надменни усмивки и мътни погледи. По килнатите шапки, които веднага метнаха на свободната маса, личеше, че са достатъчно почерпени другаде. Явно тук бяха решили да си допиват или пък да търсят повод за свада. Последното се предугаждаше от заплашителното дрънчене на сабите и гръмкия тропот на подкованите обуща по дъсчения под. Стовариха се върху столовете и подвикнаха за литър ракия, сифон вода и мезета. Дегустираха шумно, с отрицателно поцъкване и пренебрежителен смях.
Бе пазарен ден и помещението беше препълнено. Горещините бяха приканили на хлад голяма част от търговците, отседнали от два дни тук. Независимо от цвърчащото месо върху жарта, хладината се усещаше благотворно и мнозина настроиха глътка към печеното. И те, и обичайните клиенти се посмутиха от арогантността на военните и повдигнаха в недоумение рамене. Други погледнаха към съдържателя, очаквайки с любопитство реакцията му. Някои, по-далновидни, побързаха да излязат, предчувствайки кървав развой. Но други останаха, водени от глад за зрелища. Двама-трима, най-близо до вратата, така и не забелязаха нищо, защото си пиеха кафето зад вестника.
Съдържателят се движеше пъргаво покрай масите и със скрито неудоволствие забеляза как пръстите на единия офицер мачкат и късат листчета от цветята на прозореца. Той преглътна това, въпреки че сам се грижеше за тях и се радваше на всеки напъпил и разтворен цвят. Но когато видя как същата тази ръка се протегна и плесна отзад Драгана, която излизаше навън с кош пране, застана нащрек. Така както се бе завъртял и устроил животът му, тя му беше станала предан и скъп човек.
Кирко тръгна с ракията и сифона към офицерите. Този, същият, който продължаваше да мачка цветето, изрева срещу него:
– Не ти, оная хубавица искаме да ни сервира!
– Жените не сервират. Мястото им е в кухнята – поясни той, като го изгледа остро.
– И кой го казва?
– Аз го казвам – собственикът!
– Не си никакъв собственик, българино – надигна чашата с ракия мъжът и я изпи наведнъж. – Ние сме собственици, дето сме насядали тук. Богатееш на наша земя, за наша сметка и се възползваш от жените ни…
– Я си затваряй устата! – спусна се към него Драгана, която до момента тръпнеше от лошо предчувствие зад кухненската завеса. – Защо късаш китките, бре? У дома си така ли правиш?
– Ха, я каква защитница си имал! Под полите й ли ще се скриеш, ако реша да те порна със сабята? – и се обърна към другарите си с призив: – Яжте и пийте, няма да плащаме, този е българин! – той хвърли чашата си на пода и я счупи. – Тук нищо не значи и е никой!
Младият човек стисна зъби. На ясно бе, че го провокират. Имаше опит в предотвратяването на пиянски скандали. Нужно бе да запази присъствие на духа, защото знаеше до какво водят и колко пагубни могат да са последствията. Той направи знак на Драгана да се прибере в кухнята, но тя не помръдна. Черните й очи мятаха мълнии. Готова бе да се хвърли пред любимия мъж, за да защити гърдите му от сабите. Беше обзета и от покровителствено чувство, че тя е сред свои, а той сред чужди.
Кирко остана сдържан до момента, когато настоя да му платят. Думите му бяха посрещнати с взрив от пиянски смях и тропане по пода в знак на протест и неодобрение. Отказът бе подсилен от подсвиркване и неприлични жестове към Драгана, която му прошушна:
– За Бога, не настоявай за тия пусти пари!
Той не я послуша, защото въпросът вече не опираше до парите, а до честта. Пребледня и отсече гневно за трети път:
– Парите, господа! Където се яде и пие, се плаща. Даром никому нищо не поднасям. Плащайте и вън! Не сте добре дошли тук!
– Българска свиня! – обърна се към оределите клиенти същият офицер с плешивото теме и малките сълзящи очи, който, по всичко личеше, бе тарторът. – Чувате ли я, братя сърби? Обижда нас, доблестните сръбски офицери, воювали до вчера и проливали кръвта си за отечеството. От нас пари иска, наместо да ни целува ръцете, че сме го пуснали на земята си да смуче като кърлеж и да богатее за наша сметка. Я да го заколим и опърлим…
Кирко Левашки политна напред от обидата. Сякаш сабята на башибозука отново се вряза в плътта му. Земята потрепери и се огъна под него. Разклати се целият негов свят, който с мъка и последователност беше градил върху тази неприветна земя, населявана от враждебно настроени хора. В главата му нахлу кръв, а в очите лумна див огън. Той, редом с бойци от различни народности, се беше борил, за да живеят сърбите като свободен и честит народ. Беше загубил другаря си, с когото мечтаеха със съвместни усилия да отхвърлят омразното иго и да заживеят в добросъседство. Дали не наближава мигът, който за сетен път ще промени живота му?!
Това беше последната му подредена мисъл, която по-късно възпроизвеждаше многократно. Всичко се накъса светкавично и изчезна – разумът отстъпи победен. Пръстите мигом сграбчиха тежкия стъклен сифон и преди офицерите да могат да отреагират, изпъна високо ръце нагоре и рязко, с всички сили, го стовари върху главата на седналия офицер, позволил си да го нарече „българска свиня“. Офицерът изрева и се свлече от стола. Зиналата му уста се наля с кръв, бликнала като фонтан от раната. Кръв пръсна по масата и за миг образува локва на пода.
След първия пристъп на смайване настана невъобразима суматоха. Офицерите наскачаха и закрещяха с пълно гърло. Псувни и проклятия разцепиха въздуха. Ръцете им бръкнаха за револверите и се прицелиха в гърдите на Кирко. Той се сниши и претича зад тезгяха с една единствена мисъл: „Объркай посоката и врага!“.
От романа „Образи и сенки“
