Напуснах Пловдив преди 42 го­ди­ни и цял живот съжалявах. Но сега намерих спокойствие. Защото най-после разбрах, че Пловдив никога не може да бъде напуснат. Щом вед­нъж си проходил по неговите хилядолетни каменни улици, той оста­ва завинаги в теб.

Обиколих целия свят. Няма такъв град. В него искам да умра…

Тодор Костадинов

Мартениците

Катя беше странно момиче. Не помня как точно се запознахме, но със сигурност се случи по време на последното ми продължително пребиваване в родния Пловдив. Бях двайсет и шест-седем годишен и така се случи, че прекарах почти година при родителите ми, в родния дом, което за тях си беше голямо щастие, понеже отдавна бях напуснал Пловдив и идванията ми бяха започнали да стават все по-редки.

Катя беше самотница и беше дошла в Пловдив от едно от близките околни градчета. Живееше на квартира в центъра, съвсем сама на целия етаж в една голяма къща, а стаята, която държеше, имаше огромна тераса и гледаше към Бунарджика. Там вечер си седяхме, пушехме и изпивахме по бутилка евтино вино. Никога не видях хазяин или хазяйка, знаех само, че ходи някъде да носи парите за наема. Тя беше на моята възраст, но почти нямаше познати в града и живееше много усамотено. Започнах да я водя в клуба на културните дейци Кристал и постепенно я запознах с повечето си приятели писатели, художници, артисти, музиканти. Тя беше много мълчалива и предпочиташе да седи в ъгъла и да слуша какво говорят другите.

Катя беше самоука майсторка на приложни изкуства. Макар че никога не се беше учила за това, тя майстореше разни предмети и картини от сухи цветя, които продаваше на една сергия на Главната и от това живееше. Вазички, бърдучета, шарени чинийки, бижута и най-различни украшения красяха масичката ѝ. Но това не беше постоянно, защото често я гонеха и се налагаше да изчезва за месеци. По Великден правеше сувенири – шарени яйца, кошнички за великденски яйца, иконки и най-различни украшения, свързани с празника. По Коледа изработваше зайчета, дядо Мразовци, играчки за елха и всякакви други дребни подаръци, които хората с радост купуваха, понеже ги даваше доста по-евтино, отколкото струваха в магазините. А и нейните бяха по-хубави. Отвреме-навреме я проверяваха от милицията и ѝ конфискуваха някои от играчките, особено всички онези христосчета, богородички и свети духчета. Тя знаеше коя магазинерка я е наклеветила и се преместваше на друго място, далече от магазина за сувенири. Никога не се отчая, приемаше всичко това спокойно и без злоба и след всяка конфискация, се заемаше да работи още по-упорито и понякога не спеше по цели нощи, особено по време на „кампания“, както тя се изразяваше.

Друга от нейните кампании бяха мартениците. Март беше сигурно най-натовареният ѝ месец, започваше с мартениците, после 8 март и накрая Първа пролет. Тези неща тя започваше да изработва веднага след Нова година и два месеца трупаше ли, трупаше мартеници, изкуствени букетчета, нашарени вазички, ръчно рисувани картички – честита Баба Марта, Честит Осми март, Честита Първа пролет! Всичко това трябваше да продаде за няколко дни – поводите идват и бързо отминават, та много от нещата ѝ оставаха за следващата година. Стаичката ѝ беше пълна с кашони сувенири, останали от предишни кампании, но тя продължаваше да прави нови и нови.

Катя никога не беше работила държавна работа. След завършването на гимназията в родното си градче, дошла в Пловдив и започнала да прави сувенири. От това живееше вече десетина години. Скромно, тихо, далеч от хората през огромната част от времето и сред тях по време на кампания. Беше ми разказала как опитала да започне в някакъв цех като шивачка, но напуснала още първия ден, шефът нещо ѝ се скарал, тя му възразила, че не е прав, а той ѝ отговорил, че трябва да работи и да мълчи. Още този първи ден разбрала, че за работничка не става. След време, когато хората я забелязали и запомнили нейната масичка с красиви подаръчета, започнала да получава предложения да работи в някое от държавните предприятия за сувенири, но тя винаги отказвала. После ѝ предложили да влезе в задругата на майсторите на художествени занаяти, но за това пък трябвало диплома за приложно изкуство, каквато тя нямала. След време, като станала популярна на Главната със своята сергийка, ѝ предложили да я приемат и без диплома, а нейни неща да се продават в държавните магазини за сувенири. Но Катя вече имала постоянни клиенти и въпреки периодичните конфискации на сувенири с религиозна тематика, припечелвала добре, а държавните магазини щели да взимат една трета от печалбата ѝ и освен това нямало в никакъв случай да приемат за продажба нейните христосчета, богородички и свети духчета. А точно такива неща хората най-много търсели, защото нямало откъде другаде да ги купят. Такива бяха времената.

Постепенно се сближихме и започнах все по-често да оставам в нейната стая с голямата тераса. Една вечер тя ми сподели своя най-голям проблем. От нищо друго нямала нужда, само от един помощник, и то не в работата, с работата тя се справяше чудесно и сама, а в продажбите.

– Ако имам на кого да се доверя и да сложим още една масичка в друга част на Главната, ще изкарвам два пъти повече – въздъхна тя.

Опитвала това веднъж-два пъти, но хората, на които се доверявала, я бяха измамили и бяха откраднали парите ѝ, спечелени с толкова труд. А пловдивската Главна бе много голяма, след години щяхме да научим, че тя е най-дългата пешеходна улица в Европа. Дните за продажби около тези празници бяха преброени, а с парите, спечелени от тях, Катя трябваше да изкара цялата година. За постоянна сергийка, камо ли магазинче, тя не смееше вече да мечтае, а и сама нямаше да може да го захранва със стока. Та затова работеше само за няколкото тематични кампании през годината, а през другото време изработваше вкъщи своите неща. Часове наред съм наблюдавал как изпод сръчните ѝ пръсти изникват миниатюрни куклички, вазички, столчета, масички, букетчета и безброй огромни Пижо и Пенда с очи, уста, вежди и всеки имаше своя физиономия, един с друг не се повтаряха. Стаята ѝ беше пълна с всякакви материали, платове, конци, летвички, лепила, бои и какво ли не. Тя владееше пирография, рисуване, конструиране и съчетаваше тези умения в интересни сувенири, каквито човек не можеше да види никъде другаде, освен на нейната сергийка.

Беше зима и вече не се заседявахме отвън на терасата, а и Катя работеше усърдно за Мартенската кампания. Вечер си лягахме и тя се сгушваше в мен, а нощем се събуждах и все по-често я намирах да работи на масичката си. Събуждаше ме не светлината, не шумът, не и студът, макар че тя често отваряше вратата, а миризмата на лепилото. Не запомних името на това лепило, но обичах миризмата му. И така, една нощ, докато я наблюдавах от леглото, ѝ предложих да стана неин помощник, да ми направи втора сергийка и да продавам нещата ѝ, за да си увеличи печалбата. Катя не ми отговори веднага, явно не беше очаквала такова предложение от мен, младия столичен писател, който е на ти с почти всички пловдивски културни величия от клуба Кристал. Каза само, че ще помисли. Едва после разбрах какво е имала предвид. Аз, честно казано, също не си представях как ще застана зад някаква сергия на Главната и как покрай мен ще минават разни познати журналисти, художници, поети, артисти, музиканти, с които всяка вечер пиехме в клуба на културните дейци. Но много исках да ѝ помогна, а и какво ми струваше да помръзна няколко дни на Главната, да продавам мартеници и да опознавам живота, нали ужким бях писател.

Една вечер Катя се прибра доста след мен. Трябва да е било събота или неделя, тогава клуб Кристал не работеше. Аз отдавна имах ключ и от къщата, и от етажа, и от стаичката ѝ, та се прибирах там когато си пожелая. Даже, като се върнех от някое от все по-редките ми ходения до София, от гарата отивах направо там, а не у дома. Тя беше премръзнала и се зарадва, че съм там и съм запалил печката преди повече от час.

– Поръчах ти масичка – каза тя. – След три дни ще е готова. Знаеш какво да правиш. Другата седмица започваме.

Вече бях ходил няколко пъти с нея през декември и около Нова година и ѝ бях помагал да разтваря масата, подреждах с нея играчките и знаех откъде да извадя нови от кашона, кои къде стоят и колко остават от определен вид. Бях я отменял няколко пъти, за да донесе от вкъщи нови неща, квартирата ѝ беше на стотина метра от Главната, не случайно я беше избрала там, но тя винаги бързо се връщаше и заставаше до мен, а и клиентите все се оглеждаха за нея.

И така, в края на февруари, аз станах продавач на мартеници на Главната. Катя беше помислила за всичко. А който не е продавал на сергия на улицата, само той не знае за колко много неща трябва да се помисли предварително. На първо място – да се уговориш с най-близкото заведение за тоалетна. От това зависеше мястото. Също и да се разбереш със съответния продавач, барман или сервитьор да ти наблюдава сергийката, докато си вътре. Катя беше продавала на различни места по Главната и познаваше достатъчно такива хора. С изненада установих, че тази услуга съвсем не е безплатна. Следващото важно нещо беше да си далеч от други продавачи на мартеници. Те всички познаваха Катя и тя се беше уговорила с две жени да съм между техните масички, на по двайсетина метра. Повечето пъти те наблюдаваха и сергията ми, докато съм в тоалетната на кафенето. Беше се погрижила и за два-три сгънати кашона, върху които да стоя. Нали се сещате, че ако стоиш върху камъка десет часа, на другия ден няма да можеш да излезеш, ако вече не си в болница с пневмония. И още доста други такива подробности, за които на мен и през ум не ми беше минало, бяха обмислени, предвидени и уредени от Катя предварително.

Кампанията продължи около седмица. Наистина ме видяха много познати, но за мое учудване, не само, че не ми се подиграваха, а с радост купуваха от моите мартеници. Тогава разбрах, че срамен труд няма. Пикът беше 27 и 28 февруари и, разбира се, самият 1 март, след което още един-два дни мартениците вървяха и след това изчезнаха и сергиите, и клиентите. Аз обаче не можах да видя това, защото още на 1 март се разболях и вечерта вдигнах температура. Макар че стоически издържах целия този най-важен ден, като се прибрахме, яко ме тресеше и докато се стопли изстиналата стая, вече бях плувнал в ледена пот. Но Катя и това беше предвидила. Извади предварително приготвени лекарства, чайове и ракия за разтривка. Цяла нощ траках със зъби, но на сутринта се почувствах доста по-добре. Толкова добре, че настоях отново да изляза със сергийката си. Катя обаче решително отказа.

– Ще изляза днес, пък за утре ще видим – успокои ме тя. – След ден-два никой няма да купува мартеници. Ти се справи чудесно и дори май си продал повече от мен.

Наистина, тя излезе на втори март, а на трети си дойде рано следобед и обяви, че кампанията е свършила. Беше топло, печката гореше по цял ден, а аз лежах сам и я чаках да се прибере. Моята масичка стоеше сгъната в ъгъла.

– Сега да видим какво сме направили – каза Катя и извади кутиите.

Парите тя събираше в две кутии от обувки. Отвори ги и започна старателно да подрежда на масата стотинки и левчета. Сортираше ги бързо и обиграно, като ги подреждаше на купчинки. Купчинка от десет монети по 10 стотинки беше левче. Купчинка от пет монети по 20 стотинки. Купчинка от двайсет монети по 50 стотинки. Купчинка от левчета, смачканите изглаждаше с ютията, купчинка от два лева, купчинка от пет лева и накрая – немалко банкноти от десет и дори двайсет лева, тях си слагаше отделно. Всичко записваше в една тетрадка, а дребните пари отиде да обмени в отсрещния магазин, където се познавала с продавачката. Катя за всичко беше помислила. Оказа се, че наистина печалбата ѝ е приблизително двойно по-голяма от миналогодишната, а и почти не бяха останали непродадени мартеници, което досега не ѝ се беше случвало. Не помня нито по колко сме продавали мартениците, нито колко пари бяхме спечелили, но сумата беше огромна и аз бях искрено смаян.

– Това е за теб – отдели Катя една част от купчинката. – А това е за мен. С тези пари трябва да изкарам почти до Коледа. Остава само Великденската кампания през април. Но тя е много по-слаба, а и кой знае колко пъти ще ми опразнят масичката милиционерите…

Спорихме дълго, но тя не отстъпи. Трябваше да взема парите. Единственото, което успях да измисля, беше да стоят в нейната къща и с тях да си пазаруваме храна и да плащаме сметки – нали все пак живеехме заедно почти постоянно.

Дойде и Великденската кампания. И Катя както винаги се оказа права. Тя решително ми отказа да излизам пак да продавам, почти през цялото време валеше дъжд и тя се прибираше всеки ден мокра. Добре, че аз винаги отивах по-рано в квартирата, за да запаля печката и да я посрещна. Вече почти не ходех в клуба Кристал. Този път два пъти ѝ конфискуваха сувенирите, вторият път заедно с масичката, та се наложи последните два дни да излиза с моята масичка. А печалбите бяха несравними с тези от мартениците.

Напролет изтече времето на престоя ми в родния град. Прибрах се в София, но често си идвах в Пловдив и оставах при Катя. Тя си беше все там и все си работеше. А парите от моята кутия си стояха непипнати от последното ми идване. С тях пазарувах и се стремях преди да си замина, да ѝ накупя колкото се може повече храна.

На следващата година Катя ме попита може ли да дойде в София за мартенската кампания. Била говорила с колеги и ѝ казали, че мартениците най-много вървят в подлеза на ЦУМ, а в София цените били почти двойни на пловдивските. Зарадвах се и казах, че ще ѝ помагам с каквото мога.

– Ще се наложи – каза тя. – В София съм била само веднъж и не я познавам. Може би ще трябва да стоим двамата на сергията. Едва ли ще намерим и база наблизо – така се наричаше мястото, където можеш да отидеш до тоалетната.

Както винаги, Катя се оказа права. ЦУМ беше твърде далече от квартирата ми и всяка сутрин двамата пътувахме дълго в трамвая с масичката и кашоните до там. Тъй като тогава бях безработен, стоях почти целия ден при нея и я оставях сама за не повече от час-два. Случиха се твърде студени дни в края на февруари, та този път Катя се разболя. Но се предаде на болестта чак като свърши кампанията. Беше свикнала да стиска зъби и издържа до трети март. След това легна в моето таванче и почти три дни не стана от леглото. Грижех се за нея, както тя за мен в Пловдив, по нейните инструкции и с нейните лечебни средства – чай, аналгин, аспирин и разтривки с ракия. Едва на четвъртия ден се надигна и отворихме кутиите. Печалбата наистина беше повече от двойна на пловдивската. При почти същите продажби. А и в София хората често не си взимаха рестото, от съжаление към премръзналите продавачи на мартеници. Подлеза на ЦУМ беше до хотел Шератон, често минаваха и чужденци, та в кутиите се мяркаха тук-там и еднодоларови банкноти. Имаше и две от цели пет долара.

Катя дойде още само един път в София със своите мар­теници. След това изведнъж изчезна. Спря да се обажда и не я видях повече. Така се случи, че тогава рядко пътувах до Пловдив. Ходих и до квартирата, но беше тъмно и заключено. Изведнъж установих, че ние нямаме общи познати и приятели и няма кого да попитам какво става с нея.

Може би бяха минали два или три месеца, когато майка ми се обади и каза, че някакви хора ме търсили. Казали, че става въпрос за дъщеря им и ако може да се свържат с мен. Още първата събота си отидох у дома и се обадих на хората в Брезово, малко градче близо до Пловдив. Оказаха се родителите на Катя. На другия ден дойдоха у нас и отидохме заедно до квартирата ѝ. Оказало се, че само аз имам ключ от там. Дъщеря им така била казала. Тя им дала и телефона на родителите ми в Пловдив. Та молбата им беше да им помогна да съберат багажа ѝ.

А Катя… Катя им беше писала от Канада. Без да каже на никого, се беше записала за екскурзия до Куба и се беше качила на един от онези самолети по линията София-Хавана, които спираха за презареждане в Нюфаундленд и беше останала там. После разбрах, че мнозина българи са постъпили по същия начин и това бяха едни от първите емигранти. В Нюфаундленд, в транзитния салон на летището, имало бюро за емиграция, а самолетът не можел да зареди, без да свали всички пътници, такива били правилата за безопасност. И тогава доста българи отивали на това гише за емигранти и искали политическо убежище в Канада. Та Катя била една от тях. Вест получили от нея чак след два месеца.

Отидохме с майка ѝ и баща ѝ, обикновени отрудени и свити хорица, до квартирата и отключих вратите. В стаята на Катя всичко си стоеше както обикновено, сякаш всеки момент ще се върне. На стола беше преметната жилетката ѝ, чехлите ѝ стояха до вратата, леглото беше оправено надве-натри, както винаги го оставяше, на шкаф­чето стояха нашите две кутии от обувки, в които събирахме печалбите от мартениците. И всичко стоеше така, сякаш тя всеки момент ще отвори вратата и ще влезе. Събрахме нещата ѝ, те не бяха никак много. Родителите ѝ казаха, че на другия ден ще дойдат да ги вземат с кола, та дали мога да им помогна. Нищо не ме попитаха, нищо не ми казаха, почти не разговаряхме. Разбрахме се в колко часа да съм тук. Предложих им да вземат ключовете, но те отказаха. „Вие нали ще дойдете, – казаха – пък и знаете как се отваря.“

Изпратих ги и излязох на нашата тераска. Беше края на май и ухаеше на липи. Колко пъти бяхме седели тук с Катя, бяхме пили от най-евтиното вино „Брезовски мискет“ и бяхме гледали към Бунарджика. В ъгъла стояха подредени дръвцата за печката. Колко години от живота ѝ бяха минали тук… В три кашона насред стаята бяха събрани дрехите ѝ и нейните парченца плат, цветни кълбенца прежда, лепила, дъсчици, ножици, боички, малкото трионче, пирографа и още много причудливи инструменти за изрязване, извиване, слепване, притискане на нейните красиви играчки, вазички, бърдучета, шарени чинийки, герданчета и гривнички, мартенички и картички. Най-отгоре стоеше цяла торба със сухи цветя. Но тя, Катя, беше изчезнала завинаги.

Никога повече не я видях.

* * *

Минаха повече от трийсет години. Поканиха ме от българското дружество в Монреал и така за пръв път попаднах в Канада. След срещата в Българския клуб забелязах, че до входа има магазинче, в което се продават всякакви български сувенири – бърдучета, мускалчета с розово масло, пирографирани чинийки, бродирани кърпички, шарени покривчици, герданчета, гривнички и много, много… мартеници. Попитах защо продават мартеници през ноември, а нашите хора ми отговориха, че канадците много ги харесвали и ги купували цяла година, понеже не знаели че се закичват на Първи март. Взех едни големи Пижо и Пенда, закрепени върху картонче и опаковани в целофан. Отзад прочетох името на фирмата – Kate from Plovdiv Ltd. Попитах моите домакини знаят ли нещо за тази фирма. Знаеха и още как. Тя била на една българка и произвеждала мартеници и всякакви български сувенири за Щатите и цяла Канада. Централният ѝ офис

Ех, Сия…

Тогава бяха други времена… Беше хубаво да си млад писател. А аз бях наистина млад. На 26 години… И наистина бях писател. С две книги по книжарниците. Вярно, и двете в по 5-6000 тираж, свършиха се за няколко седмици. Но как ли звучи това на днешните млади писатели… А и не само на младите.

Та обикалях из България по срещи с читатели. Някои от тях наистина бяха чели книгите ми и дори се нареждаха за автографи. В онези времена не беше проблем да се купуват книги. Едната ми книга струваше 86 стотинки, а другата – 65. Но тогава и хлябът струваше 30 стотинки, та едната ми книга чинеше 2, а другата 3 хляба. Имаше обаче и случаи, когато хората на тези срещи дори не бяха виждали книгите ми, та нерядко някой ставаше и наивно поставяше въпроса: Бихте ли споделил с нас за какво се разказва във Вашите книги? И аз разказвах…

Тъй като съм от Пловдив и нямах софийско жителство, не можех да започна работа в София, та срещите с читатели бяха един от основните ми източници на доходи. Другите два бяха печеленето на литературни конкурси и публикуването на разкази във вестници и списания. В повечето случаи хората от журитата на конкурсите и редакторите в литературните издания бяха едни и същи, а повечето ме познаваха и знаеха, че съм безработен, та охотно ми даваха награди и публикуваха творбите ми, за да имам доходи. Но също, и защото разказите ми бяха добри. Тъй като и двете пера носеха суми, равняващи се на една-две месечни заплати, макар и нередовно, припечелвах повече от добре и нямах никакви финансови притеснения. Притеснения имах единствено с домоуправителите от многобройните ми квартири, които не можеха да ме запишат в домовата книга поради липса на жителство, вследствие на което нямах и адресна регистрация, та си живеех в София направо нелегално. Затова често ги сменях. Квартирите де…

С тия конкурси смешни истории и недоразумения имаше не малко. Но те бяха маловажни подробности по пътя ми на известен и търсен автор.

Въртях се ежедневно из кафенето на писателите на “Ангел Кънчев“ 5 и често изпадаха нови конкурси, публикации и източници на доходи за безработен като мене. Веднъж например, срещнах един познат мастит млад литературен критик със завидна номенклатурна позиция в Съюза на писателите, който, като ме видя, се плесна по главата и попита:

-Тодоре, имаш ли у себе си някакъв разказ?

-Разбира се – отговорих. В кожената чанта през рамо винаги носех по няколко разказа.

– Отиваш в ЦК на Комсомола. На третия етаж в стая 306 заседава едно жури. Там са Калин Доневски и Никола Матев. Казваш им, че аз те пращам и им оставяш един разказ.

Речено-сторено. ЦК на Комсомола беше на съседната улица „Цар Калоян“. След десетина минути бях в стая 306. Посрещнаха ме хората, като разбраха кой ме праща, и на излизане дочух галеща ухото реплика:

– Кальо, ти тука за втора награда имаше ли някого предвид?

Трябваше все пак да си тръгна и да хлопна вратата.

След има-няма десетина дни някой ми каза, че прочел във вестник „Народна младеж“ съобщение за наградите от някакъв конкурс, та му се мярнало и моето име. Издирих вестника и се оказа, че получавам втора награда за разказ на националния литературен конкурс „Април в моя живот“, посветен на еди-каква си годишнина от Априлския пленум на ЦК на БКП (довел на власт Тодор Живков). Разбира се, някой би възразил какво място може да заема този пленум в моя живот, след като той се е провел през 1956 година, а аз съм роден през 1959… Но наградата си е награда. В касата на Комсомола ми наброиха към 500 лева, а тогава това бяха почти три заплати на млад висшист – примерно коремен хирург.

Виж, със срещите с читатели беше друго. Там бях много търсен, понеже, поради липса на постоянни служебни ангажименти, винаги откликвах и не се мръщех да пътувам до малки градчета, отдалечени от столицата и с не особено бурен културен живот. Та пътувах аз до Дулово, Луковит и Омуртаг, до Балчик, Сандански и Берковица, до Кричим, Сунгурларе и Златоград… А хората си плащаха. Пътни, дневни, че и хонорар за срещата, сумата все се въртеше около стотина лева, но както казах преди малко, месечната заплата на коремния хирург беше 170 лева, а той, предполагам, всяка сутрин в 7 ч. е бил в операционната. Да, имаше невероятни аномалии в онзи, предишния живот. Но кой можеше да ме обвини, че се възползвам от тях? Аз – гоненият от квартирите безработен аутсайдер – пристигайки в някое от тези градчета, изведнъж се превръщах в известния млад столичен писател, когото хората се събираха да слушат в зали срещу заплащане. Е, не от своя джоб, разбира се…

Понеже, казах го вече, бях двайсет и шест-седем годишен, а и без това съвсем не бях за изхвърляне, имаше немалко влюбвания и сърдечни приключения с представителки на домакините от съответното градче. Моят контингент бяха библиотекарки, книжарки, учителки по литература от местното училище или гимназия, комсомолски организаторки, читалищни деятелки и други инициаторки, свързани с посрещането на младия столичен писател. Сближаванията с тях ставаха обикновено на разпивката в местния културен клуб, следхождаща срещата с младия писател, разбира се, и тя за сметка на организаторите.

Тези мои пътувания продължиха почти две години и престанаха внезапно, така, както и започнаха. Десетки пъти се събуждах с натежала глава в някакви хотелчета в някакви градчета и бързо установих колко много си приличат малките градчета в България. В клубчетата на културните дейци водката струваше стотинки, на банкета след срещата с мен компаниите бяха големи и обикновено включваха цялата културна общественост в градчето – от местния поет до партийния секретар по културата и от местния художник до директорката на градската библиотека. Та взе да ми се случва да се събудя сутринта и да не мога да си спомня къде се намирам, кога съм пристигнал и разни подобни неща…

Рязкото прекратяване на тези пътувания обаче стана единствено и само по мое решение, не че съвсем спряха да ме канят, но и поканите намаляваха. Малките градчета в България са все пак някакъв краен брой. Виж, София, Пловдив, Варна, Бургас – те бяха за старите мастити писатели – там мен не ме канеха. Но решението ми няма общо с това. Друга, съвсем друга беше причината…

Моят приятел от литературните семинари Георги Миладинов беше шеф на клуба на дейците на културата в едно от най-големите градчета, в което някога ме поканиха. Човекът беше уточнил с мен датата на срещата и всичко предварително, че даже и хонорара – впечатляващ дори за мен, столичния писател.

Та пристигнах аз в неговия град и даже на гарата ме чакаха с кола на градската управа. След лек късен обяд в клуба на културните дейци, Георги отправи приятна молба. Преди голямата среща в голямата зала на Културния дом, дали ще съм така любезен да ме заведат в градската книжарница. Книжарката била голяма моя почитателка и била организирала среща с мен, имало и от моите книги, поръчани в книжарницата за случая, и читатели, жадни за автографи, които ме очаквали… Как да му откажа?

Книжарката Сия се оказа дългокрака хубавица, две-три години по-млада от мен. Наистина беше събрала двайсетина читатели и предварително беше продала на повечето от тях моите книги. Това бе събитие, което не ми се случваше често, освен когато срещата с мен се провеждаше в книжарницата на градчето поради липса на клуб на културните дейци. Но такива градчета бяха малко. Тогавашната власт се грижеше навсякъде да има културни клубове с евтина водка и поименни клубни карти със снимка, затварящи входа за простолюдието към благата, запазени за местните поети, художници и артисти.

Така или иначе, срещата в книжарницата мина много добре, след нея книжарката Сия удари ключа и неусетно се присъедини към нас по пътя към Културния дом за „голямата“ среща с известния млад столичен писател – сиреч аз.

И срещата в Културния дом мина много добре, както и банкета в моя чест в клуба на културните дейци, където трябваше да вдигна първия тост, който пък стана повод за много други тостове, в които трябваше дейно да участвам и прочие.

Тук обаче свършва веселата част на тази история…

* * *

Продължението ѝ започва с едно главоцепещо събуждане в едно мъгливо утро върху една неизвестна спалня с едно непознато момиче в един неизвестен апартамент в някакъв неизвестен град. Още не се беше развиделило напълно и доста време лежах, напрягайки се да си спомня коя е тази жена, къде се намирам и в крайна сметка – кой съм аз, къде съм и защо съм…

Станах, отидох в кухнята и открехнах завесата. Това, което видях, още повече ме обърка и втрещи, та с нищо не ми помогна да си отговоря на който и да е от напиращите въпроси. От височината на поне шести или седми етаж, пред мен се откриваше гледка като от гигантски декори на странен филм – едно безкрайно поле, пълно с хора докъдето поглед стига, а освен хора – и коне, крави, магарета, овце, кози, кокошки, гъски, коли, камиони… купчини дини, тикви, килими, мебели, кожи… сергии с дрехи и обувки, палатки с печки, котлони, перални, хладилници, авточасти… скари с кебапчета и кюфтета, бъчви с вино и ракия, сергии, сергии, сергии и най-вече хора, хора, хора… През живота си не бях виждал такова множество, нито бях предполагал, че е възможно толкова много хора да се съберат на едно място, при това – насред голо поле…

Тази смайваща гледка изведнъж ме подтикна към крайно и неочаквано за самия мен решение – просто да избягам и да се спася от всичко това. Но все пак, като възпитан човек, реших да оставя писмо на дамата с цел някакво обяснение. Намерих молив и хартия, но се чудех как да започна, просто не знаех името ѝ. Отидох до входната врата, слава Богу, ключът беше там, отключих и погледнах табелката. Семейство Калоянови. Върнах се и написах следното:

„Уважаема другарко Калоянова,

Моля да ме извините, но не знам името ви, нито откъде се познаваме, нито къде се намирам и защо съм тук. Извинете ме, ако съм се държал неприлично или недостойно по време на нашето общуване, но нямам спомен от него. Аз си тръгвам и ще се опитам да разбера къде съм и защо съм тук. Не ми се сърдете, но така трябва да постъпя.“

Оставих писмото на кухненската маса и хлопнах вратата отвън.

Единствената ми мисъл беше да питам първия срещнат в кой град се намирам, но още с излизането от блока попаднах в безкрайното човешко гъмжило и реших, че идеята не е много добра. Това човешко стълпотворение при всички случаи трябваше да е много известно, та ако попитах някого къде се намирам, можеше да ме помисли за луд. И се оказах прав.

Докато се движех през този Вавилон на търговията, забелязах в далечината жп релси и се насочих към тях. Тръгнах покрай релсите по посока на сградите и града с намерението да стигна до гарата и там да прочета името на населеното място. Така и стана. Гарата беше доста голяма и с огромни сини букви на фасадата пишеше ДИМИТРОВГРАД. Аз бях в Димитровград. По-късно щях да разбера, че съм посетил прочутия Димитровградски пазар, но тогава не подозирах за съществуването на тази известна в цялата страна забележителност. Разкриването на името на града обаче, не ми помогна особено, тъй като все още не можех да си спомня какво правя тук, как съм попаднал, къде съм отседнал, къде е багажът ми и прочие напиращи въпроси. В онази спалня не бях намерил друго, освен дрехите и обувките си…

Воден все пак от някакви наченки на логика, реших, че ако успея да разбера нещо за себе си и причината за присъствието си тук, трябва да открия клуба на дейците на културата. Попитах, казаха ми хората и после вървях няколко километра по един широк булевард, който сякаш нямаше край. Като открих огромната сграда на Културния дом, наближаваше обяд. А на самия вход на самия Културен дом, огромен плакат, известяващ за предстояща среща с мен, младия столичен писател… Понеже нямах представа дали срещата се е състояла или предстои, реших да изям една чорба в клуба на културните дейци и да се опитам да установя как стоят нещата. По пътя към подземието, там беше клуба, няколко души любезно ме поздравиха, от което заключих, че съм донякъде известна личност в този град, или поне в района на Културния му дом. Влязох и се огледах за някоя свободна маса в ъгъла, но първото нещо, което забелязах, беше другарката Калоянова от онази спалня в онзи апартамент в онзи блок… Тя седеше заедно със симпатичен млад мъж и реших, че може би преди да изям чорбата, ще трябва да изям един хубав бой от другаря Калоянов. Противно на очакванията ми обаче, младата жена се насочи широко усмихната към мен и почти ме прегърна. Да съм отидел при тях да съм се запознаел с брат ѝ. Те били тук от сутринта и се надявали рано или късно да се появя.

Е, след тази мила среща нещата постепенно се изясниха. Дори и без чорба, защото те бяха така любезни да ми поръчат от популярните и модерни тогава „принцеси“ – ще рече запечена кайма върху филия.

Оказа се, че другарката Калоянова не е Калоянова, а Русинова. Калоянова била нейната приятелка, която ѝ дала ключа от апартамента си, за да приюти известния млад столичен писател. После се оказа, че другарката Русинова е всъщност книжарката Сия, която беше организирала срещата с автограф в градската книжарница. След това се разбра, че афиша на входа е за срещата в петък, ще рече вчера, и е минала много успешно, а днес е събота. Вече беше ясно, че се намирам в Димитровград по покана на шефа на Културния дом, приятеля Георги Миладинов, и без да знам съм посетил прочутия Димитровградски пазар в търсене на гарата, където да се информирам за името на града. Постепенно установихме, че съм отседнал в хотел „Димитровград“, където намерихме и стаята, и багажа ми непокътнати. Изобщо, макар и не веднага, нещата се подредиха и животът продължи, така да се каже…

Тогава обаче останах още няколко дни в Димитровград. Сия се оказа много мило момиче. Заведе ме навсякъде, запозна ме с всичките си приятели, включително и Елена Калоянова, най-добрата ѝ приятелка. Прекарахме два дни на тяхната вила с брат ѝ и Елена, те май имаха нещо… И все говореше за любов. Призна ми, че пише стихове за любовта. Но най-после я била срещнала наистина. Опитах се да ѝ обясня, че ми е доста странно да слушам тези неща от жена, до която съм се събудил след пиянска нощ, без да имам спомен от къде я познавам.

– А какво можех да направя – попита тя. – Ти дойде за един ден и на другия щеше да си заминеш. А аз бях влюбена в теб още преди да те познавам, влюбих се заради твоите книги. И ти ми каза, че ме обичаш, не помниш ли?

– Казах ти много пъти, че нищо не помня. Съжалявам, че така се случи…

– Но за вчера помниш, нали?

– Е, това е друго. Но моля те, недей да храниш празни надежди. Няма как да се получи нещо между нас. Нека просто си останем приятели. Моят живот е такъв, че не мога да си позволя…

Но тя не ме слушаше. Мечтаеше си как ще дойде в София, в пристъп на съжаление ѝ бях обещал да я заведа в кафенето на писателите и да я запозная с когото пожелае.

– Ама и Йордан Радичков ли познаваш?

– И Николай Хайтов?

– А Вера Мутафчиева?

– Да, разбира се – отговарях с усмивка. – Писателите не са чак толкова много. Аз ги познавам, но виж, мен едва ли те всички ме познават…

И Сия си представяше как се среща и разговаря с всички големи писатели, чиито книги е чела, препоръчвала и запазвала за своите клиенти.

И все повтаряше колко е щастлива, че е срещнала любовта. Опитвах се да я разочаровам, да охладя по някакъв начин ентусиазма и вдъхновението ѝ, доколкото беше възможно. Но явно не беше. Какво повече можех да направя? Освен да избягам…

Върнах се в София и скоро Димитровград, Сия, Георги Миладинов и Димитровградския пазар започнаха да ми изглеждат като един далечен сън…

Мина време и веднъж срещнах един приятел в кафенето на писателите на „Ангел Кънчев“ 5. „Георги Миладинов от Димитровград те издирва – връхлетя ме той. – Обади му се веднага!“ Аз, разбира се, нямах домашен телефон, нито служебен, поради липса на служба. Бях доста трудно откриваем. Обадих се на Георги Миладинов от една редакция.

– А бе, не мога да те открия сума време! – развика се той. – Къде си, какво става?

– Нищо не става, просто нямам телефон. Какво се е случило?

– А бе Сия… От книжарницата, нали се сещаш?

– Да бе…

– Ами подхванала ме е, иска да говори с теб. Страда май нещо, знам ли…

– По-добре ти ми дай нейния телефон. Аз ще ѝ се обадя.

Обадих се на Сия и след няколко дни тя пристигна в София. Пристигна обаче не при известния млад столичен писател, а при жалкия безработен аутсайдер, който живееше нелегално на тавана на един свой приятел – без баня и с една воняща тоалетна на целия тавански етаж. Казах ѝ за кой ли път, че е излишно да говорим за любов и бъдеще, колкото и тя да ме уверяваше, че за нищо на света няма да се откаже от мен. Стоя няколко дни и накрая се наложи почти да я изгоня. Тръгна си със сълзи на очи. Няколко месеца ми писа писма, които моят приятел, собственика на таванчето, ми носеше акуратно. Не ѝ отговорих нито веднъж, след известно време спрях и да ги чета…

След тази история в Димитровград желанието ми за обикаляне на страната по срещи с читатели рязко намаля. Скоро се отказах от това перо на доходи и се съсредоточих върху литературните конкурси и публикуването във вестници и списания. И най-вече – крайно време беше да се върна към заниманието, което ми беше донесло тези три пера – писането на разкази…

* * *

Минаха много години от тогава… Случиха се разни промени, Георги Миладинов се премести в Хасково и стана шеф на театъра. Така и не се случи да се видим отново. Така и не се случи да попадна отново в Димитровград. Отказах се и от писането на разкази. Захванах се с бизнес, защото трябваше да се живее от нещо. Вече нямаше нито награди от литературни конкурси, нито хонорари от вестници и списания, нито срещи с читатели. Но пък бизнесът потръгна. Веднъж, сигурно бяха минали десетина и повече години от онази среща в Културния дом, пътувах до Хасково с един италианец да правим някакъв договор. Нашият домакин Евгени се оказа от Димитровград и след подписването на договора, предложи да ни заведе там в един нашумял ресторант. Минахме с колата по големия булевард и мярнах централната книжарница. Помолих го да спре за малко и влязох. Вътре всичко си беше като преди. Попитах момичето работи ли още тук Сия Русинова.

– Не я познавам – отговори то. – Сигурно е било отдавна.

– Да, отдавна беше… Както и да е. Довиждане.

Качих се в колата и Евгени попита:

– Познаваш ли някого тук?

– Да, познавах една книжарка. Тук работеше. Казваше се Сия. Питах момичето, но не знае нищо за нея.

– Сия Русинова?

– Да. Познаваш ли я?

– Как да не я познавам? Беше първа приятелка на сестра ми.

– Чакай, чакай, Евгени Калоянов! Сестра ти не живееше ли до Димитровградския пазар?

– Да, последния блок до пазара, десететажния. Ти откъде знаеш?

– Другарката Калоянова…

– Какво?

– Нищо. Просто си спомних за предишния живот…

– Спомена за Сия… Сия Русинова. Познаваше ли я?

– Да. Като бях млад писател идвах тук на среща с читатели. Тя ме покани в книжарницата. Но от тогава не сме се виждали. Ако имаш връзка с нея, може да ѝ се обадим.

– Значи не знаеш.

– Какво да знам?

– Тя си отиде отдавна, човек. Хвърли се от терасата на кухнята, от апартамента на сестра ми. Така и не се разбра защо. Нещастна любов, каза сестрата. Някакъв от София ѝ разбил сърцето. Да не си ти, ей!

– Що пък аз? – изсмях се. – Аз съм я виждал само веднъж, тогава, на тази среща.

– А бе сигурно те е водила в апартамента на сестра ми, щом го знаеш. Те двете си водеха гаджета там.

– Не бе, човек. Заведе ме да ми покаже Димитровградския пазар. И като обикаляхме, ми показа блока и рече: Тук живее една моя приятелка…

Колата спря.

– Това е ресторанта – каза Евгени Калоянов. – Ха добре дошли! Биенвенути, така да се каже!

На другия ден си тръгнах за София, а италианеца го взеха едни колеги и заминаха за Варна. По пътя минах през Димитровград. Влязох в книжарницата, отбих се в Културния дом, който отдавна беше казино, намерих и блока на края на града, почти в полето на Димитровградския пазар, който едва ли вече съществуваше…

Ех, Сия…

Защо трябваше при мен да търсиш любовта? Защо не ми повярва, а вярваше само на себе си и на своите мечти? Какво толкова намери в мен, младия писател, бедняка от софийското таванче? Аз тогава набелязвах разни софиянки, за да се оженя за софийско жителство… А ти все говореше за любов. Само след няколко години спрях да пиша разкази и едва ли някой ден ще започна отново. Вече отдавна не съм писател. Обикалям пак из страната, но не за срещи с читатели, а по търговия. Всъщност, Сия, отдавна вече съм просто един търговец. Ето, вчера направихме добър договор с брата на Елена Калоянова. Той ми каза какво си направила тогава…

Но ако някой ден отново напиша разказ, той ще бъде за теб, Сия! За теб и твоята мечта за истинска любов.

Ех, Сия…

Предишна статияЗа първата книга със стихове на Янко Димов – Янкич
Следваща статияСговор на сподвижници, ЛЮБОСЛОВ, алманах на Лигата на българските писатели в САЩ и по света