Този тип поезия е буквална, изповедна, разчита на зашеметяващата струя от споделени емоции, тя е безхитросна, пряма и често пъти, макар и много лична, крещи със социален патост, с обществено неудовлетворение, несъгласие и дори бунтовност.

Обикновено тези поети пишат сякаш декрамират стиховете си пред неизброимата си, невидима публика. Естетиката на словото им е такава, че смисълът да стигне до съзнанието не всеки слушател. И ако може да остане там, поне за известно време. Защото и Янко Димов разчита да бъде не само разбран, но и съпреживян, да сепне, да развълнува ума на четящия.

Димов е между малцината днешни автори, които имат позиция, с която можем и да не се съгласим, но е ясна, изразена с болезнена искреност. Казвам малцина и си напрягам паметта да се сетя за друго име от днешността, което да продължава тази директна линия на изповедание.

При Янко има и нещо от забравения чар на артистичното бохемство, на тягата по мировата скръб, от съзнанието за преходността на бита. Точно срещу този масов бит и скука е бунтът на редица български лирици, за които вдигната високо чаша с червено вино е повече алена факла на себеутвърждаването и наздравица за бъдещето на света, отколкото отрицание на всичко еснафско, робско, чиновническо, бездуховно.

Янко Димов – Янкич е рисков играч, играе ва банк, не се съобразявава с нормите на стохотлетското стихосложение, в „барабана“ на лирическия му револвер винаги има един сребърен куршум, винаги готов да се завърти с бързината на класическата руска ролетка. И за това няма да остана изненадан, ако между любимите поети на този автор е и трагичния силует на Сергей Есенин.

И Димов в словотворчеството си разчита на своята спонтанност, не го интересува умната и красива критическа мисъл, нито естетиката на филологическите поети.

Това е много симпатично като вътрешна опозиция, като хъшлашки хъс, като хипарски ек от залязващото междувремие.

Дебютната книга на Димов вече има своите читатели. Надявам се, че с нейната поява и поетическото му отшелничество
да приключи, защото на автора ще се наложи да се срещне
с различни аудитории, с различни среди, с различните цветове на реката, наречена творчество. И с блатото около нея.

Румен Ленидов

4 август 2022

Предишна статияДЯДО БЛАГО ОБЪРНАТИЯ, разказ от Бисер Тошев
Следваща статияПловдивски разкази от Тодор Костадинов, из книгата му „НИЧИЯ. Трите начина на Мариана“