Завръщането на Тодор Костадинов в съвременната литература е знаково

Тодор Костадинов е писател на магнетична проза. Този магнетизъм идва, според мен, от вроденото му чувство на разказвач, който знае как да докосне читателя с атмосферата на своя сказ. Притежава силно изявена способност да създава релефни образи, да сюжетира така естествено, така предметно, сякаш разказаното може да се пипне с пръст, макар всичко да е визуално и въздушно слово.

И в тези пловдивски разкази блести перодръжката му на старомоден стилист, грее мастиления му авторски почерк, вижда се писалището и върху него мълчанието на попивателната хартия, заслушана в скърцането на писеца. Тя очаква да дойде и нейния ред, за да затвори, запечата написаното, подобно на читателя, който мълчаливо бди развоя на случилото се събитие.

Това важи и за по-старите му, по-предишни претворения, както и за най-новите му текстове. Защото във времето между написването им Тодор не се е поддал на натиска да бъде на разстояние от себе си. Той е предишен, но и нов, уж различен, но много приличащ на себе си от епохата на младостта.

Не е трудно да се забележи от всеки, да се отличи умението му да дирижира диалозите на своите персонажи. Което говори за две неща – за таланта му на артистичен превъплътител, за недоосъществен сценичен дар, както и за писач на динамична драматургия…

Тайната е може би в знанието и познанието на характерите, в които се въплътява, или в услужливата памет за типажите, с които го е срещало всекидневието. А може в това, че Тодор има прецизно, много наблюдателно око на истински белетрист. Особеното зрение в случая е важно, но по-важна е фината настройката на фокуса върху същественото, доведено до подробности. То е различното при този автор, което пък е типично за всички негови учители в майсторлъка да пишеш както дишаш.

Накрая ще припомня, че Тодор Костадинов е от поколението, което стана жертва не на безвремието, а на междувремието, когато след блатния застой бяхме понесени от пороя на масовата култура, която става за някакъв вид консумация, но не и за духовна храна.

Слава Богу, в литературата не се влиза групово, а и Тодор Костадинов не е от авторите, които обичат масовките, масовия читател, масовия вкус. Което не му пречи да пише увлекателно и достъпно, та дано всеки, който вкуси от задушевния му хляб, остане верен на религията, наречена словесно изкуство.

Лично аз вярвам, че завръщането на Костадинов в съвременното книгоиздаване е знаково. Мъдростта, гордостта, горчивината, сладостта, блаженството в тези истории са не просто пловдивски като топография, а са част от чара и загадъчността на националния ни манталитет.

Знам, че всеки, който се разтвори в това четиво, сам ще се убеди в правотата на моите твърдения.

Румен Леонидов
4 август 2022

Тодор Костадинов успя да превърне своето дългогодишно писателско мълчание в ценна руда и то сега щастливо му се отплаща. Отдавна не бяхме срещали такова красиво писане, което ни връща някои от най-важните опори на младостта.

Деян Енев

Някога студентският ми приятел Тодор Костадинов стартира така многообещаващо на литературната писта у нас, че ако беше продължил в същото високо и талантливо темпо, вероятно днес щеше да е сред най-авторитетните и одумвани имена в прозата ни. Но абдикацията му от Словото очевидно е била временна, защото с този сборник разкази той несъмнено се завръща при своето истинско „Аз“. Удивителна е лекотата, с която писателят пак рисува характери и случки – ту оковани в тесните рамки на натирената соцепоха, ту завихрени в посттоталитарния хаос на днешната ни държава. И навсякъде – жажда да бъдат издигнати въздушните кули на любовта! Но те уви – все се срутват върху уж невредимите сърца на героите в книгата… Остава последната утеха – спасителната прегръдка на хилядолетния град Пловдив, откъдето е получил първия си дъх разказвачът на тези почти истински истории. Истории, описани така свежо и майсторски, че не разбрах как и от мен се отрони една носталгична сълза и кацна някъде там – край прословутите седем тепета, върху най-дългата главна улица, приютила някогашните стъпки на отказващата да си отиде завинаги, ала все пак безвъзвратно отишла си младост…

Атанас Капралов