Тодор Костадинов е писател на магнетична проза. Този магнетизъм идва, според мен, от вроденото му чувство на разказвач, който знае как да докосне читателя с атмосферата на своя сказ. Притежава силно изявена способност да създава релефни образи, да сюжетира така естествено, така предметно, сякаш разказаното може да се пипне с пръст, макар всичко да е визуално и въздушно слово.

И в тези пловдивски разкази блести перодръжката му на старомоден стилист, грее мастиления му авторски почерк, вижда се писалището и върху него мълчанието на попивателната хартия, заслушана в скърцането на писеца. Тя очаква да дойде и нейния ред, за да затвори, запечата написаното, подобно на читателя, който мълчаливо бди развоя на случилото се събитие.

Това важи и за по-старите му, по-предишни претворения, както и за най-новите му текстове. Защото във времето между написването им Тодор не се е поддал на натиска да бъде на разстояние от себе си. Той е предишен, но и нов, уж различен, но много приличащ на себе си от епохата на младостта.

Не е трудно да се забележи от всеки, да се отличи умението му да дирижира диалозите на своите персонажи. Което говори за две неща – за таланта му на артистичен превъплътител, за недоосъществен сценичен дар, както и за писач на динамична драматургия…

Тайната е може би в знанието и познанието на характерите, в които се въплътява, или в услужливата памет за типажите, с които го е срещало всекидневието. А може в това, че Тодор има прецизно, много наблюдателно око на истински белетрист. Особеното зрение в случая е важно, но по-важна е фината настройката на фокуса върху същественото, доведено до подробности. То е различното при този автор, което пък е типично за всички негови учители в майсторлъка да пишеш както дишаш.

Накрая ще припомня, че Тодор Костадинов е от поколението, което стана жертва не на безвремието, а на междувремието, когато след блатния застой бяхме понесени от пороя на масовата култура, която става за някакъв вид консумация, но не и за духовна храна.

Слава Богу, в литературата не се влиза групово, а и Тодор Костадинов не е от авторите, които обичат масовките, масовия читател, масовия вкус. Което не му пречи да пише увлекателно и достъпно, та дано всеки, който вкуси от задушевния му хляб, остане верен на религията, наречена словесно изкуство.

Лично аз вярвам, че завръщането на Костадинов в съвременното книгоиздаване е знаково. Мъдростта, гордостта, горчивината, сладостта, блаженството в тези истории са не просто пловдивски като топография, а са част от чара и загадъчността на националния ни манталитет.

Знам, че всеки, който се разтвори в това четиво, сам ще се убеди в правотата на моите твърдения.

Румен Леонидов
4 август 2022

Тодор Костадинов успя да превърне своето дългогодишно писателско мълчание в ценна руда и то сега щастливо му се отплаща. Отдавна не бяхме срещали такова красиво писане, което ни връща някои от най-важните опори на младостта.

Деян Енев

Някога студентският ми приятел Тодор Костадинов стартира така многообещаващо на литературната писта у нас, че ако беше продължил в същото високо и талантливо темпо, вероятно днес щеше да е сред най-авторитетните и одумвани имена в прозата ни. Но абдикацията му от Словото очевидно е била временна, защото с този сборник разкази той несъмнено се завръща при своето истинско „Аз“. Удивителна е лекотата, с която писателят пак рисува характери и случки – ту оковани в тесните рамки на натирената соцепоха, ту завихрени в посттоталитарния хаос на днешната ни държава. И навсякъде – жажда да бъдат издигнати въздушните кули на любовта! Но те уви – все се срутват върху уж невредимите сърца на героите в книгата… Остава последната утеха – спасителната прегръдка на хилядолетния град Пловдив, откъдето е получил първия си дъх разказвачът на тези почти истински истории. Истории, описани така свежо и майсторски, че не разбрах как и от мен се отрони една носталгична сълза и кацна някъде там – край прословутите седем тепета, върху най-дългата главна улица, приютила някогашните стъпки на отказващата да си отиде завинаги, ала все пак безвъзвратно отишла си младост…

Атанас Капралов

Предишна статияЗащо няма Апокалипсис? Разказано ми по телефона, изтрито от фейс полицията
Следваща статияДЯДО БЛАГО ОБЪРНАТИЯ, разказ от Бисер Тошев