Все тези птици. Идват. А в средата на ноември небето става гълъбовосиво. Хвърлена мараня. Хвърлена над скалите мараня. Само листата на сухите лози шепнат нещо. След месец усмихнатите ще се превърнат в зверове и ще дишат късните ноемврийски дъждове. В малкия град зверовете не крият стъпките и мислите си. В малкия град е безгримно. Ноемврийските стъпки са порочни и краткотрайни. Битките бесуват. Защото няма место под слънцето. Защото вече няма слънце. Дошъл е предпоследният месец.

Долу, върху влажната неравност на калдъръма, дишаше човек. Някакъв стопанин премиташе листа и усещането за дъжд. Вмъглени турски сечаци, керемиди и замръзналостта на заковани по небето гларуси. Морският градец се опитваше да се събуди. Солен, в недобро настроение…

Денят бе оставил по небцето му вкус на горчивост и престоял тамян. Някъде камбаната разсече с език. Неделя. Денят на мъртвите. Закованите по небето гларуси отлетяха.

Бам… Бам…

Да, понякога душата има нужда от тишина и море. За да прозре и преоткрие самотата си. Той имаше нужда от тишина и море. От някакво последно завръщане, което би осмислило всички просеки, безлунията, емигрантството. Кой би могъл да осмисли емигантството? Глупости. Ядоса се на себе си. Завръщане сега, завръщане, различно от тези гурбетчийски завръщания, които носят мирис на вина и раздяла. Време бе да емигрира от емигрантските завръщания. Докато още имаше време, докато още можеше да различава глина и прах. Въпреки вината. Въпреки вината си. Чергарстваше повече от тридесет години. Загуби годините.

Бам…Бам…

Денят на мъртвите. Но в този морски градец мъртвите остават незабравени. Забравени оставаме ние, още живите. Чужденците. Долу, човекът бе взел дъх за последен път. Между червените покриви изригна мастилен хълм. Облаците губеха слънцето си. Едва различимите хълмове на Странджа бяха пренесли цвета на късното море. На индиго. Тишина. Тишина преди камбанния звън. Тишина и небе. Бе ли успял най-сетне да се завърне в предбитието, в цялата тази ситност на света, в невидните щрихи на неказаните думи, след които оставаше само предзорие. „Ще има тишина и само от фонтаните… ще иде дълъг шум на падаща вода…“ Имаше тишина… и дълъг шум на вода. Далеко някъде. Имаше и такъв поет, поет зарит в забравата на неградската арогантност. Фонтаните бяха останали там, в родния му град, който бе напуснал преди безкрай години и който искаше да забрави. Който трябваше да забравя всеки ден. Отново и отново.

Имам нужда от помощ. Не от спасение. От помощ.

Не от спасение. Не от спасение. Никой и никъде няма нужда от спасение. Така учи морето. В този крайморски градец. Град на Спасението му викат тук. Фенерите на есента. Необходимост от болезненост. Самонараняване и вятър. Спасение не съществува. Има само съпричасност към високите бели гриви на вълните. Ако още може да ги видим. Има съпричасност към вятъра, който винаги преминава през ръждясалата огърлица на високия кръст. В тези няколко крайморски къщи е захвърлен всичкия живот. С красотите и тъгите си. В един морски град има винаги повече прошепване и повече смърт.

Денят на мъртвите, който трябва да те накара да се почувстваш жив.

Бам…Бам…

В кафенето усети мирис на мухъл. Тютюн, влага и мухъл. Забравено е това кафене – помисли. Отдавна. Поръча скоча си. Беше американец, но не пиеше бърбън. Беше гост на тази миризма на мухъл. Чуждо и сиво бе сега. Както всичко около него – чуждо и сиво. Чуждо и свое. Свое. В ъгъла шептяха двама гололобови мъже и изрусена птицечовка. Всички мъже в долината, където се бе завърнал, бяха с голи лобове, набити, напънато мускулести. Някакъв моден образ на балкански фалус? В гласовете нямаше деликатност и разбиране. Арогантност, джафкане имаше. Чуваше далечната им интонация, без да може да разчлени думите им. Промени се и езикът ми. И мелодиите и интонациите на езика ми са станали бръснати и гололобови. Пфу. Мъжете говореха за сметки и за телефони. Птицечовката протягаше лениво миглите си. Влажно, мухъл, воня на тютюн.

– Още един скоч? – чу гласа, който кацна някъде над него.

– Да, да…

Илюзорно усещане, по-скоро драска от това, че е разбран.

– Тук хората са откровени и зли – каза гласът. – Като зимите ни. И вятърът след 5.

Вдигна поглед. Очите на сервитьора или, може би, това бе собственика, бяха мъгливогълъбови. Следобедни някак.

– Вие не сте от тук?

– Да, да… Още един скоч. Без лед – отвърна. – Да, вече никой не е от никъде. Звучи есенно, нали?

Гълъбовидните очи светнаха за миг. Сервитьорът-собственик изчезна.

Докато чакаше питието си се загледа в косите на птицечовката. Грубоизрусени. И птицечовката ги мяташе. Нервно. После тръсваше глава. Нервно. Отърсваше се от дим и от себе си. От този сън. От този градец.

За миг изпита съжаление. Уиското бе на масата му.

Шумът на морето. Колко много тишина има в него. Нали затова бе дошъл тук. Отърсване от изконната настървеност да се изкажеш, неистовата уплаха от това да не останеш нечут. Сега той искаше да чува, да слуша – море, дъх, стъпка. И ако имаше настървеност то това бе настървеността в това да изкаже собствената си тишина. Прозрението в красотата от това да останеш нечут. Смисълът да изкажеш единствено собствената си тишина…

Бе стигнал и избягал от пристанището. Тежеше му миризмата на риба и на хора. Риби бяха хората. Солни. Прекалено солни. Отсреща, върху кучешките зъби на скалите, бяха кацнали облаците. А ако светът, ако морето са други, а ако скалите са само бащите на богове, на златнокъдри богове, които слизат и те даряват с музика и сън. Представи си това море без човешките му брегове. Представи си морето в тази синя светлина, мълчеливо и необуздано. А ангелите, ангелите са дошли след това. Тези облаци отсреща са ангелите. Или облаците са белите лодки към другите ни светове.

Шофираше по изкорубения път край плажа. Камъните бяха изпълзели от леговищата си. Бяха се превърнали в костенурки и бяха изпълзели. Морето бе безумно. Празно е морето – помисли. Понякога морето е празно. Може ли морето да е толкова празно в началото на ноември. По радиото говореха за кражби, затвори, катастрофи. Не мога да слушам повече. Езикът на радиото провисна. Скъсан. Нямаше време. Искаше да мисли за това празно море и за сенките му, за лишеността му от хора и за красотата, която понякога те намира и разчита. Има крила красотата тук. Достига те. Стори му се, че сенките се нуждаят от безлюдие, безсловност, вечност. Разбира се вечност. Някъде над празния хоризонт видя, усети крилете на белите морски ангели. Крилата на морските ангели носят цвета на пръсналата пяна. Крилата на морските ангели носят цвета на пръсналата пяна… Някъде далеко, бяха светлината и предаността на вълните. Излишни бяха хорта. Грозно бе всичкото, което рушаха и обсебваха, приказките им, мислите им. Стигна до разклона за Ахтопол и зави вдясно. Тъмнината вече докосваше ниските овали на съседните планини. Тъмнината викаше Катерина. От всички човеци можеше да мисли единствено за Катерина… Дълго му бе разказвала за лъвската глава, вигнала грива над равните води на Ропотамо. Гривата на залеза. Трябваше да сигне там, преди падането на последното черно. Трябваше да стигне до думите на Катерина. Преди последното черно.

– Вие вероятно ще останете по-дълго тук? – гълъбововлажните очи на собственика бяха спрели. – А тук, по това време не се застоява никой. Освен болните птици.

– Освен ако не бягаш от нещо, нали?

– А вие от какво бягате? – във въпроса нямаше арогантност, по-скоро умора.

– Е, няма да ви казвам, че бягам от себе си. Би било обидно да ви подценявам. Нали? Двойно, моля, без лед.

– Да, разбира се. Без лед и без това отвън е вече ноември.

Отвън бе ноември.

Падаше късният следобед.

Незнайно защо собственикът продължи:

– Успяхте ли днес да намерите себе си, господине? – подобно чувство за хумор изискваше поне два семесъра в някой от новоскалъпените махленски университети.

– If there is a will, there is a way – отвърна. – Или в търсене на изгубеното време сме. Но не и в града на Спасението. Защото в града на Спасението сме спасени, нали? – дали имаше и трети семестър.

Сервитьорът-собственик бе повече собственик сега. Кимна и се отдалечи.

Познаваше вече това влажясало место, бе свикнал с него. Груб навик, може би. Навикът на преминаващ, който се забравя бързо. На преминаващ, който ще бъде забравен бързо. Харесваха му и грубите посетители, които взстановяваха прикритата си непретенциозност. Рязкостта си. Брулена от солен вятър и море. Ще ме накара този вятър да се разтъжа и аз. И да проговоря. А поетите не се променят. Ако не са се продали. Остават същите – излишни и тихи. Ако не са се продали.

Сервитьорът-собственик донесе питието му. Ирландско и рижаво. Има ли рижав есеннен дъжд. Нямаше.

Дъждът тук, до морето, бе син.

На път за стаята, която го бе приютила, мина по улицата, която вдигаше чупка срещу пощата на града. Сградата на пощата бе единствената с високите си тавани и корделите на гипсовите си декорации. Загубени сега бяха строителите ѝ, собствениците ѝ. Прогонени гърци, имотни хора, загубени по време на преселенията или може би заминали за Америка. Емигранти в Америка. И те. Само че без завръщане, без завръщането си. Без разнебитености и разрушености на обещания. Преди години Катерина го бе посрещнала тук, точно на този праг, както се посреща бъдещ съпруг. Както гъркинята посреща и чака съпруга си. Бе седяла на каменното стъпало, срещу къщата, с цвят на нар, и го очкваше. Не бе виждал по красиво земно същество от Катерина. А надземни не познаваше. Още. Гарвановата ѝ коса, матовото съвършенство на кожата ѝ, изваяните прасци на гръцка богиня. Чакаше го за да го въведе в дома си. А там, в дома ѝ, бяха близките и родителите ѝ. За да видят бащата на внуците си.

… От онези дни си спомняше само дъхът на водорасли и косите на Катерина. И тогава, в топлото, обеща, че ще напише най-красивите стихове, писани за този морски градец, за родния град на Катерина.

А тя. Понякога тя танцуваше.

В предзалеза.

Отпи от рижавата течност и усети вълната на яростта. Идваше от подмолите. От най-дълбокото. Късаща. Яростта към самия него. Усети дъжда. Празнотата. Абсолютната, смразяваща празнота. Имаше ли нещо значение? Днес, до това небе, до това море. Без Катерина и детето. Пое въздух. Въздухът се отвърна. Влажен, сплъстен въздух. Дъждът отвън. Бяха вървели по тези улици. Бе му подарила преданост и дете.

Сега усети свирепост. Свирепост към себе си.

Най-добре е един мъж да умре бързо.

Веднага щом…

Следобедът бе станал вечер.

Не са възможни толерантност и изчакване. Вече. Времето е отстранило толерантността. Днес е, може би, красив, късноесенен ден. Крайниците тържествуват, още, солта гали, още, стори му се, че животът може да бъде живян. Още. До онази прокуденост на съня, която трябва да затвори името ти. Скъпа птицо, каза на празното море…

Скъпа птицо, за теб са оранжевите овали на наровете.
За грозната ти човка са оранжевите овали на наровете.
Детето няма да ги докосне с бялата си длан, няма да играят пръстите му.
Детето е до голямото кално море, до студената вода и никога няма да сънува
тихата приказка за огромните оранжеви нарове.

Далеко са те, скъпа, грозна птицо.

Затова кацни днес, в този измислен ден, слез по зелените стъпки на бръшляна
и вкърви противния си клюн.
С кръвта на наровете, мила, на недочакалите нарове.

И преди смъртта си те ще се огледат в овалното, оранжево слънце и ще го помолят
да пренесе сенките за тях, спомена за тях към детето,
което стъпва сега в далечното, кално море.

Следобедът бе станал вечер.