3 случки от 25, из книгата на Емилия Антова

Емилия Антова е дългогодишен журналист в агенция „София прес“,вестниците „Подкрепа“ и „Демокрация“, в радио „Свободна Европа“ и в програма „Хоризонт“ на БНР. Преди години има издадена стихосбирка със заглавие „Пияни мисли на една принцеса“,чийто тираж беше изкупен още в първите месеци.  Този път авторката ни изненадва с двайсет свръхемоционални разкази,някои от които са по действителни случаи. Има и разкази- дело на творческа инвенция.

Авторката на тази книга – Емилия Антова твърди,че в последните години живеем в общество,в което преобладават интроверти,отчаяни самотници,а нерядко и озлобени,негативни хора. Има и задкулисие,чиято цел е разделение мужду хората и насаждане на различни страхове,или омраза. Единственият лек срещу всичко това е Любовта и Обичта,а също уважението и взаимната помощ. „Добротата ще спаси света!“- би могло да бъде мотото на тази книга.
Надеждата на Емилия Антова е, че добрите човешки отношения, взаимопомощта, искрената съпричастност и почтеността, могат да променят начина ни на живот и да повдигнат Духа на нацията. Какъв ще е начина, по който свестните хора ще бият камбаната, зависи от съвестта и духовната сила на всеки един от нас, защото – трябва да признаем,че Светът е болен от свръх-егоизъм и тотално отчаяние!

БАЩА И СИН

Имало едно време едно сравнително щастливо семейство в малкото селце Кощрана,забутано в планината.Майката работела в кметството за малко пари – била уж нещо като заместник на кмета,но също така и секретарка,както и чистачка на сградата и прилежащия двор наоколо.

Мъжът й пътувал с каручка  до близкия град,покрай който минавала железопътната линия.Там се опитвал да си изкарва хляба като общ работник,където имало нужда. Въпреки настояването на майката сина им Павел да учи и да пътува с татко си до града,бащата бил против- „За какво му е на село да е учен?“-повтарял винаги,когато спорели по темата.“По-добре да копае градината в двора,да се грижи за дърветата,за да имаме зеленчук за лятото,а и туршия и компоти за зимата“.Ей така,Павката си останал неук,а и доста затворен като характер.Нямал и приятели,защото повечето от неговите връстници гледали да учат,за да се изнасят в градовете наоколо.

Като минал 20-те години,понякога – макар и рядко-влизал в местната мъничка кръчма да пие една малка бира със старците,които малко по смешен начин бистрели политиката,та и той научавал горе-долу какво се случва в държавата.

След една тежка зима и зловеща кашлица цял месец,внезапно ги напуснала грижовната майчица,а бащата хукнал по съседските къщи да събира помощи за скромното погребение. Заживели по мъжки – кратки разговори,запусната къща, само работата в двора не спирала,за да има храна.

Скоро след тъжното събитие,бащата се пенсионирал,но пенсията му била толкова скромна,че едва се справяли с живота.По какъв начин и къде бащата никога не казал,но се сдобил с пистолет,с който ходел в близката гора да стреля по зайци и хвъркати,от които правел най-вече супи – малко странни на вкус,но синът гледал да не се оплаква за да няма кавги.

След още няколко години,76 годишният баща се почувствал зле и все по-често, дълго се залежавал.На молбите на сина да ходят до града на лекар,отговарял че ще му мине,ако ли пък не- каквото Господ е рекъл.Веднъж месечно Павел отивал до пощата да вземе пенсията на стария и после в малкото магазинче,к ъдето продавали всичко най-важно- от храна до гумени ботуши.

Година след залежаването на татко си,една дъждовна привечер след малката биричка в кръчмата, 42-годишният Павел го намерил студен и без дъх- починал в съня си. Седял дълго до леглото му и чак след час успял да се разплаче.

От пенсията на баща му останали дребни пари и той не знаел как да се справи – за погребението му трябвали много повече.“Мисли момче,мислииии!“-си повтарял  през сълзи,но не виждал изход. Надявал се бащата да се оправи.След още час в ступор,усещайки вече неприятен мирис около баща си,той станал рязко,излязъл в двора и грабнал голямата лопата.Нивата в задната част на двора винаги бе добре обработвана и пръстта беше рохка.Копа повече от три  часа.От лицето му се стичаха солени вади пот,заедно със сълзите и сополите.Стремеше се виенето и хълцането му да не се чуват,за да не събуди съседите.

После огледа внимателно съседските къщи и дворове,потънали в тъмнина и чак тогава влезе в къщата,за да довлече тялото на баща си до изкопа.След като затъпка добре пръстта отгоре и кой знае защо сложи камък,се прибра вътре и цял час тялото му трепереше в неуправляеми конвулсии.Не можеше да спре сълзите.

После се сети, че зад вратичката под мифката има шише с ракия,която ползваха за разтривки при настинка.Беше силна и баща му не даваше да се пие от нея.Разреди я с вода и изпи една чаша,за да може да поспи.

Когато се събуди,слънцето го беше огряло и целият бе вир-вода от пот. Ужасът от това,което беше направил снощи го хвана за гушата и му разблъска сърцето!Чак сега започна да мисли какво ще се случва нататък- не само как ще живее с ТОВА,но и как ще преживява без пенсията на баща си. С тези мисли в главата и с парче хляб на ден,той се щураше като луд из двора и в къщата няколко дни. Не можеше да намери решение как да оцелее.

Междувременно съседи не спираха да питат как е баща му,искаха да идват да го видят и Павел измисли,че бил отишъл към гората и не се е прибрал.Така, 76-годишния мъж беше обявен за издирване.Двайсет и четири часа по-късно,след много объркани мисли и сълзи, 42-годишния Павел отиде в полицията и си призна какво се е случило.На въпроса защо,отговори че не е имал пари за погребение, а и смятал да прибира пенсията му,с която да живее.

Арестуваха го за малко.Аутопсията на възрастния мъж не установи следи от насилие и след 24 часа сина беше освободен от ареста.Беше петък.

В събота намериха мъртвия Павел с огнестрелна рана в главата.

В понеделник погребаха него и баща му в селското гробище.Парите за това бяха осигурени от кметството.

Б Е З В Р Е М И Е

Двама са и вече 15 години седят заедно на маса за вечеря.През деня ходят на работа.

Най-често вечерят рано,около залез слънце.Вече почти не говорят.

Обичаха се много първите три-четири години.После дойдоха проблемите- злобни роднини с претенции,клюки,предрасъдъци,задължения към възрастните родители,проблеми на децата от предишен брак…

И двамата бяха минали 50-те,но не усетиха как затъват в дребнавости.

Той обичаше футбол,тя-не.Тя обичаше да пътува,той- не.Е, в началото той казваше,че не обича футбол,а тя тогава нямаше пари за пътуване.

След пет години заедно той вече живееше между работата и телевизора.А тя съчетаваше работата с кръстосването на континенти и океани. За общо дете и дума не можеше да става- според него било късно/лъжа!/,а всъщност близките му роднини „не разрешаваха“…

Постепенно започнаха да се отчуждават емоционално- обичта беше изядена от злостни човешки приказки,глупави спорове на дребно,мъжки претенции, егоизъм, а понякога дори липса на човечност.

Тази вечер хапнаха мълчаливо свинско със зеле.Той гледаше поредния мач така, сякаш това беше смисала на живота му. Тя гледаше през голямата витрина залеза, облаците- причудливи и толкова променливи, а Слънцето финално пробиваше през тях и оформяше лица на чудовища,тела на животни,букети, какво ли не…

Мужду двамата на масата стоеше бутилка с тежко,гъсто вино.Чашата й отдавна беше празна- знаеше, че той няма да се сети да я допълни.А не беше така първите години.Когато тя си наля и отпи, видя едра червена капка как бавно се плъзва надолу по бутилката- едва-едва пълзеше.Омръзна й да я следи и отново се вторачи в залеза.Беше като зомбирана- вглъбяване,затъване в нищото,или в ефира.Безвремие!

Когато пак погледна капката вино,бе на секунда разстояние от бялата покривка.“Все ми е едно“-каза си и погледна профила на мъжа- замръзнал пред екрана, подпухнал,остарял и безразличен.Беше забравила да диша.Помисли си- „Може да не съм жива,къде ми е душата!“ и тази мисъл я изплаши.Усети,че се изпотява- паника.После грабна бързо една салфетка и попи капката.Заприлича й на петно от кръв и смачка набързо хартията.

Залезът си беше отишъл и небето грозно посивя,внушавайки хладна тъга-„Остаряваш момиче!“ Стана и разтреби набързо.Реши да си легне рано,но имаше и друго решение,което от утре щеше да промени живота й.

Отдавна не се беше усмихвала в осиротялата вече спалня.

Песента на  Гугутката

Това е първият ми детски спомен като звук.Сигурно е било по времето,когато едно малко момиче се опитва да заспи следобед и стиска очи, но все пак не успява винаги.

Така започва полека да изучава гласовете в малката провинциална къщичка- женските гласове на мама,леля и баба,авторитетният глас на татко.Влюбва се в гласа на баба си –мек като кадифе,донякъде кротък, много напевен,без капка агресия и никога прекалено взискателен.

Когато момичето порастна вече знаеше,че и нейният ще бъде такъв.Установи също,че ще прилича външно на същата баба по бащина линия- овала на лицето, цвета на очите, висока като всички в рода и рогато упорита, с твърд характер като тях.

В по-късните години се питаше- Защо ли не се метнах на мама?- в другия род бяха по-меки, „по-тихи води“, кротки и дипломати, по-нисички,по-бавни, по-дистанцирани, повече домошари, повече примирени- с всичко и всички. Е, като не можеш да си избереш гените, пак трябва да се примириш по някое време – с невинаги сговорчивата ти упоритост и с това, че повечето ще те гледат „изкосо“,а и ти – тях.Ама това е по-късно.

А тогава, малко преди задължителния сън,мъничкото момиче свито на кравай,подстригано смешно „на паница“,защото така е било прието тогава, най-накрая се унася в нежелания сън на една тясна кушетка в южната стая на дядовата скромна къща.И заспива благодарение само на песента на десетките гургулици в дърветата около къщата – „гугу- гу, гугу-гу“…нещо като две плюс едно,като поантата е на едното.Някакво вълшебно ударение,извънземна морзова азбука, или златната ръка на Господ,която е създала тези прекрасни птици,които да помагат на хората да заспиват усмихнати.А не сте ли забелязали,че майчиното „нани- на“ доста прилича на гълъбовото?

Съвсем честно казано, това е единственият звуков спомен от моето ранно детство.Може би защото живеехме доста скромно,без музика, а някои от звуците навън не ми харесваха никак- плашех се от много неща- от големите, бръмчащи мухи, бръмбари и комари,които ме докарваха до продължителен рев на двора, от кочияшите на каруци в малкото градче,които биеха с камшик горките кончета и крещяха по тях, от попа на градчето, който всеки ден привечер на прибиране от църквата, раздразнен от моя рев, напевно припяваше- „Млъкни дете, защото ще дойде баба Яга със тояга…“

И най-накрая мама намираше малко време да дойде и да ме прибере.После с видима досада ми обясняваше как мухи,комари и други такива, са стократно по-малки от мен и аз винаги мога да ги победя в битка…Което не ми попречи цял живот да живея с някакъв упорит вирус, наречен страхова невроза- така и никой доктор не можа да я излекува!

Ако това го чуят приятелите ми,с които общувам сега,ще изпаднат в дълбоко учудване,а може би и недоверие. Сега имам вид на бойна жена- бабаит,която се справя с какво ли не, имам „черен пояс“ и законно притежавано оръжие за самоотбрана,което няколко пъти е вършело работа пред „тъмни Балкански субекти“.

Е така било писано в този мой човешки живот, а и при други вероятно е така – голяма метаморфоза. Една от тях е, че докато пораствах все повече, което като бурна река довлачи безбройните задължения на отговорния Човек, така и не разбрах че съм загубила през годините песента на гугутката.А няма как да не я е имало…

Странното е,че точно преди да отпразнувам една кръгла годишнина, внезапно установих че пак я чувам- в една друга къща до красиво езеро,където имаше много музика и филми,много приятели и роднини понякога…а напоследък оставам сама. И не е вярно,че когато порастваш сетивата ти се притъпяват. Бих казала,че част от тях се изострят до кресчендо – чувам два пъти по-силно вечерната песен на щурците, както и песента на славеите рано сутрин. Наскоро дойдоха и гургулиците от моето детство!- Толкова се зарадвах, че излязох на балкона на втория етаж и проговорих на техния език, а после се смях до сълзи  и плаках от радост.

Установих също, че колкото и да харесвам песента им, тя също така ме натъжава- имам усещането,че това може би ще е последния звук, който ще чуя преди да се затворят завинаги очите на тялото, в което духът ми живее сега.

Не зная дали звучи логично, но ми се вижда съвсем естествено.