Леонид Войвода – Лъв Балкански
10 март 1878 – 2 септември 1905
Първото нещо, което видях, когато влязох в къщата на улица „Елена“ №9, бе портретът на Леонид Янков, прадядото на Румен. Светеше на стената като излъскана витрина, като най-представителна мебел в тази интересна и много скромна къща. Дядо Леонид е македонски войвода, на снимката е изпъчен, целият препасан с пушки, патрондаши и саби. Със засукани хайдушки мустаци и калпак. Имал е с буен нрав и лют характер. Роден е в село Мачуково. Легендата, а и песента, посветена на него, мълвят, че той е бил работливо момче, израснал в скромно семейство. Станал е пъдар, за да има право да носи пушка. Местен турчин озлочестява неговата сестра, която е била голяма красавица. Кипва кръвта на македонеца и той си отмъщава по македонски. Така хваща хайдутлука, а по-късно става и водач на чета. Бил пъргав, умен и силен младеж. Историята му е много дълга и наситена с героични случки за краткия му 27-годишен живот. Ще ви я разкажа накратко.
Жени се за хубавицата Мария. Имат двама синове: Коста и Александър, по-големият Коста е дядо на Румен.
Героизмът на Леонид до такава степен притеснява турците, че срещу неговата скромна дружина те изпращат хилядна войска, решени твърдо този път да го затрият. Разбира се, и тук е имало предателство от свой. Битката е била епична, в местността Гявото, почти до бега на река Вардар. Леонид Янков решава да заблуди врага, като се крие и стреля от различни места. И турците наистина са повярвали, че четниците му са много. Направили са обръч и когато войводата разбира, че този път няма да може да се измъкне, се изправя и казва на онбашията: „В моя револвер има два патрона. Единият е за теб, а другият е за мен!“.
Така се самоубива пред смаяния им поглед.
И тук е най-вълнуващата част в легендата. Вземат трупа му и го отнасят на мегдана в Гевгелия, за назидание на цялото население. Дошъл е валията на Солун, който накарал да доведат Ката, майката на Леонид. Накарал я пред всички да потвърди, че това е нейният син. И тя, горката, изплашена, мълчала. Тогава валията изрича нещо изключително, което хем въздига подвига на нашия дядо и едновременно с това очовечава образа на врага. Според легендата той казва: „Не се страхувай да кажеш, че това е твоят син. Халал ти млякото, с което си го откърмила! Ако имах двама като него, цела Македония щеше да е мирна…“.
Минутка мълчание за тебе, Дядо Леонид! Дано не ми се сърдиш, но в този момент обикнах и твоя убиец. Толкова страст, мъка, любов и сълзи има в тази история, че им завиждам на децата си, че си техен дядо. Затова я разказвам, защото трябва да я знаят. И дали е легенда, или истина, не е толкова важно, важното е, че нашият Леонид войвода си е заслужил тази легенда и за нея се пее още по-вълнуваща песен. „Тръба тръби Гевгелия…“ Марсилезата на Гевгелия.
Песента е толкова хубава, че е номинирана за химн на младата Република Македония. Думите ѝ са пълни със заряд. А експлозията е навътре, като прилив на вълна, само че под сърцето…
Затова преди 16 години, когато поканиха Румен на прочутото литературно сборище „Стружки вечери“, решихме да заведем и нашия син, а после да направим пътуване до Гевгелия. Пак там, в Македония, се запознахме с изключителната личност, която ще остане завинаги в колекцията от образи в сърцето ми. Михаил Ренджов е много голям поет, а музиката, която изригва от душата му, прониква чак в костите ти. Благодарение на него видяхме Македония, стигнахме до Гевгелия, та чак до Мачуково. Видяхме и Щип и Велес, сякаш влязох в някоя от къщите на „Железният светилник“. И нека да ме простят „специалистите“, но по-голяма литература от Димитър Талев на български език май не съм чела.
12-годишното ми момченце Сандо се беше пренавил, накокошинен като младо петле. А едва наболото му гребенче се наежи като току-що украсена сурвачка. Беше много сладък и смешен. Разпитваше хората. Помагаше ни във всичко. Нямаше ги обичайните за възрастта му глезотии и капризи.
Първата вечер спахме в едно соцхотелче, близо до Гевгелия, под едни вековни борове, които цяла нощ бутаха клоните си в прозореца на стаята ни и фучаха своите заклинания. Румен не можа да спи и цяла нощ писа стихове. По-късно ги издаде в стихосбирка, с която след време спечели голямата награда за поезия във Вилиница, Словения. Бяхме решени да отидем на всяка цена в Мачуково, родното село на Леонид войвода, което сега е в пределите на Гърция, на два километра от границата. Помня, че бащата на Румен веднъж ни разказа как е ходил там заедно с родителите си. Бил е малко момченце, на възрастта на своя внук, също Александър. В началото на века все още са имали роднини в селото. Спомените му бяха като сюрреалистични картини от типичните за възрожденския ни стил къщи с турски керемиди. Големи бостани, пълни с карпузи, които македонците режели на ширина на едри филии. И един мистичен сюжет в обора, където живеела кравичката заедно с два големи смока, навъртени като изящна резба върху гредите. И стопанката всяка сутрин, след като издои кравата, оставяла по една паничка за едроглавите змии, които тутакси ловко се спущали към млякото, изпивали го до дъно, държейки се с опашките си за гредите. След което се набирали обратно и се скривали под керемидите.
Днешното име на село Мачуково
Вече се казва Евзони, защото се намира в пределите на Гърция. Евзони са наричали елитните части от пехотата на гръцката армия, които са имали отличителна от другите пехотинци униформа. Съвременните евзони имат същата униформа, те сформират почетния караул пред Гръцкия парламент. У нас подобни функции имат българските гвардейци. Мачуково е преименувано на Евзони през 1927 г. Поводът е, че в близост до това някога българско село са открити останките на 9 евзони, убити по времето на Междусъюзническата война.
Селцето е на два километра от македонско-гръцката граница. За да стигнем до там, използвахме европейските си паспорти. Тръгнахме пеш. Както са се движили навремето нашите деди. Старите хайдушки пътечки са заменени с широки многолентови магистрали. Горичките, които навремето са приютявали в утробата си хайдутите, също са изсечени или някак подравнени. Отстрани са посадени и нови по-благородни видове дървета, клонирани в някоя научна лаборатория или разсадник. Тревичката около пътя подстригана. А самото село е китно и спокойно. Няма ги къщите, описани от класика, а тези, които са останали, са реставрирани, нагиздени с нарочно състарени грънци, но някак аранжирани красиво. Вместо пъстроцветни градинки в дворовете опъната канадска ливада и по средата търкулнато за красота колело от някоя талига, но не отдавнашно, а направена скоро, може би в Китай. И никой тук не е чувал песента, нито знае легендата за Леонид войвода. Хората симпатични, приветливи, но сякаш подменени. И ленивите смокове ги няма, запилели са се нанякъде, подгонени от цивилизацията. Камбанният звън от църквичката на баира ни даде надежда, че може би ще открием нещо отдавнашно. Но не. Дори иконите бяха сегашни. Всичко беше чисто, спретнато, излъскано като за витрина. Само облите хълмове в далечината и синьото небе ни подсещаха, че може би тук е кипял и друг живот.
Насочиха ни към баба Елефтерия, която може би знае нещо, но тя пък заминала за няколко дни при роднините си в Солун.
Тръгнахме си, като пътьом минахме покрай няколко полуразрушени кирпичени къщи и оттам си взехме стара керемида, от онуй време. Запътихме се с натежало сърце към нашето българско бъдеще със старата керемида в раницата. От един баир си изровихме издънка от стар бор. Искахме да я посадим на брега на Искъра, там, където дядо Коста, големият син на Леонид, си захвърлил пистолета. В началото на дефилето, до с. Ромча. Последните години в живота му това място го омиротворяваше и душата му не беше стегната на възел. Но фиданката умря май още преди да стигне до България. Както е в живота. Миналото няма крака и иска да си стои там, където е. А настоящето е по-шавливо. Радва се на лукса и фалшификатите…
Паметникът
За да стигнем до местността Гюров дол, край село Гявото, където всъщност е паметникът и лобното място на Леонид Янков, взехме такси. В един момент шосето изчезна, минавахме по стар римски път по поречието на река Вардар. Шофьорът започна да протестира. И тъкмо беше взел решение да ни остави и да се върне обратно на пиацата, Мишо Ренджов го попита:
– Ти знаеш ли я тази песен „Тръба тръбе Гевгелийска…“?
– Е па како да не я знам, та тук няма ни сватба, ни погребение без да изпеем тази песен.
– А Леонид Янков знаеш ли кой е?
– Е па како да не го знам, он е голем воевода?
– Е, този човек тука е негов внук и е дошъл да види паметника на дядо си.
От този момент младежът млъкна и продължи да кара колата си. Но пътят наистина стана невъзможно лош. Тогава помолих шофьора да ни остави да отидем пеша и на връщане да ни изчака, но той продължи да кара безмълвно колата си. Отново му казах да спре и чух да казва нещо, което ме порази. Гледаше пътя пред себе си и промълви: „Леонид воевода е дал живота си за нас, а аз съм се загрижил за едни ламарини, ще ви откарам до мястото…“.
Може на някого тези думи да му се сторят прекалено патетични, но аз се просълзих. И съжалих, че българските младежи са станали твърде прагматични и вече в душите им почти отсъства тази дързост и достойнство.
Стигнахме до лобното място, където е издигнат и паметникът на Леонид. Тишина. В далечината меки хълмове, където казват, че се е водила битката. Красиво. Като нарисуван пейзаж. Надвисналото небе образуваше в кухините на телата ни чувство за самота. Усещането беше физическо. До нас Вардар ромолеше тихо като съпровод на песента „Тръба тръбе Гевгелия“… По пътя към нас се бяха прикрепили още двама-трима души от близкото село и всеки разказваше по нещо. Хем стоят малко дръпнати, ще си кажеш, че са сърдити, с вирнат настрани македонски нос, хем сърдечни и много съпричастни. Но всички имаха буци в гърлата си и затова често преглъщаха.
В този момент Мишо Ренджов, кой знае откъде, извади малка свирчица, почти самоделна, и засвири песента за Леонид войвода. И тутакси малката разнопосочна дружина се спогледа, прегърнаха се през рамената, наобиколиха паметника и заиграха страхотно мъжко македонско хоро, като в центъра му беше моят малък син.
Вардарът се лееше, а в кръвта на македонците се виеше песента, кехлибарените капки жолта ракия и солените мъжки сълзи. Това беше. После се прибрахме, а таксиметровият шофьор отказа да ни вземе пари.
Тръгнахме си за България с пясък в гърлото. Само синът ми беше истински щастлив. С македонците се разделихме като братя, каквито всъщност сме. Но „семейството“ ни бе потънало в голяма, почти вековна драма. И „братята“ не си говорят. Дали проблемът ни не е имотен? Между границата ни всеки ден расте като сметище огромна купчина вражда. Нещо като бунище от хули, а най-отдолу, в дъното, се е скрила изплашена историята. Стои си там, покрита с прах и нечистотии, като отломка от каменна кариатида, изровена от древността.
А днес политиците ни се наричат помежду си: „Воеводо!“. Твърдят, че имали били кауза… Мисля си, дори Берлинската стена е по-симпатична от Балканската! Но това не е моя тема…
Вивиана Асса
