
Докато мумията на времето
развива бинта си,
ние, призраците на живота,
се подпираме на историята –
декор, който никога не издържа тежестта ни.
Но лично аз
познавам от няколко страни
навременната и правдива смърт,
понеже погледът ми често
се пръска на парчета.
И въпреки това –
преди 38 човешки есени,
това, което бива движено от краката ми,
е спряло да се ражда.
Оглеждам се и виждам,
че всичкото е тук
и даже повече.
А щом затворя очи –
то изчезва.
Тогава или то е нереално,
или аз.
Но точно нереалността
твори.
И прясно положените магистрали
не успяват да свържат човека
с причината за неговото бързане.
Мантинелите безнадеждно
опитват да обуздаят
неспокойствието.
И толкова много хора
са сами на пътя,
един през друг,
че превозните им тела
образуват неотменима композиция,
запътена към най-населените места.
Към най-нечовешкото човечество.
А поотделно
всеки от нас
отдавна чака всички останали там.
Когато светне тъмнината
и живне вярата човешка –
аз гледам малко по-нататък
в житейската ни въртележка.
И щом угасне всичко светло –
поддържа вярата ми жива.
Аз вярвам на това, което
не идва и не си отива.
Разхождам се по гърба на нощта.
Оглеждам някои места,
на които знам, че преди векове
някой е засявал тишина.
Гладен съм от деветстотин години,
но тя чака своя сезон.
И аз поглъщам всичко, което не засища –
власт или протест от фермата наблизо.
И плащам на съседа
предимно с очите си.
Така е най-естествено –
след няколко епохи
той ще се оглежда за
кълновете на тишината.
Не е ли хубаво
последното човечество
ей сега да приключва?
Както е хубаво
поредното човечество
да продължава безпределно дълго…
Гледам маските и виждам
колко красиви са лицата,
макар и уморени от
опровергаване на умората.
Преди това видях
и мъртвите, и мъдрите –
и всички гледаха усмихнати насам.
След като завесите се дръпнат
става ясно –
само те поддържат идеята за сцена.
Няма по-остро
от нефокусираното внимание.
То прави напречни разрези на пространството.
И там се оказва,
че това не са предизвикани рани,
а напълно естествено
и незаявено зарастване.
Преди медицината да изобрети болестта,
самата природа боравеше с тази алхимия:
отстраняваш съзнанието
от всички случайни неща
и те „случайно” пораждат живота,
като взаимност.
Все още я има вратата,
от която стаята ще излезе
от представите за разстояния
и от орбитите разкаляни.
На пръв поглед този маршрут
е съвсем безполезен,
но след палтото на психиката
има още много ризи за сваляне.
Ако не ме лъже
безпаметността,
някъде в сърцебиенето на стаята
изпреварих последната си крачка.
Това не се брои обаче,
а всичко друго аз
само опитах да опитам.
И не знам:
не стигнах до подножията на предвкусването,
или пък отдавна съм напуснал
отегчаващите върхове
на онази театралност,
която обременените наричат опит.
Не разполагам с бройките.
В спокойната аритмия на стаята
и те не разполагат с мен.
–––––––––
Венцислав Василев е роден в Добрич, израсъл в Силистра, дълго време обитавал Варна а отскоро – София. Третата му поетична книга е „Утаяване на естеството“, ИК „Жанет 45“, а преди дни излезе „Някой идва с моята походка“, изд. „Смисъл“.

Някои направиха тази асоциация, други може би не. Червената прежда, с допълнително намекнат лабиринт, разбира се насочва към нишката на Ариадна. Името Ариадна означава „най-святата“, а мнозина свързват нейните божествени отговорности с виното, не само защото става съпруга на Дионисий (когото иначе можем да свържем и с Орфей, ама да не говорим за поезия
). Много вино има в старите митологии и изглежда това означава повече отколкото ние днес си представяме. Виното е кръвта на природата, умението да извличаш от видимото същността на нещата. Това са гроздето и неговият сок, но разбира се – който за каквото е жаден.

Ето, как аз я виждам тази книга. Хората около мен знаят, че когато излизаха предишните, аз бях вече снизходителен към тях. Пръкнал съм се с око, което вижда недостатъците, даже и тези, които не вижда. Тази книга обаче, макар и моя, влиза в онзи специален набор от творби, които аз ще препрочитам, защото ще продължават да са неизбродими. Критичното ми око има какво да види и тук. Но все пак донякъде успях да осъществя разбиранията си за литература. Според мен нейната основна роля е в това – да опитва да разширява съзнанието. Не в мистичен, а в чисто психологически смисъл, макар понякога двете да са свързани. „Подсъзнание“ за нас е онова, което все още не можем, а много често и не искаме да познаваме в себе си и в колективната психологична атмосфера на обществото, културата, цивилизацията. „Съзнание“ е осветената част от тази „земя“, осветената за нас. Разбира се, че е удобно да стоим под прожектора на познатото, но най-общо ние се подчиняваме на един непресекващ цикъл от ментални и емоционални клишета, и наричаме това „свят“. Като цяло и литературата е служела за поддържане на това удобство, но това, което аз бих нарекъл литература, е тази малка част от нея, която е успявала да се пресегне извън утвърдения кръг, да разкрие и да придаде плът на някой от обслужващите психологичните ни движения призраци. За аудиторията в началото това е изглеждало абсурдно, все пак е нещо непознато, непризнато – та как може някой да има глупостта и дързостта да го заявява някак. Но с течение на времето самата реалност е подготвяла умовете и първо по-отворените, а после и всички останали, са приемали у себе си това разширяване на съзнанието. Това са истинските революции, тръгвали от усещането за ограничение – не наложено от някаква политическа конюнктура, не заради механизмите на обществения строй, а заради присъщата капсулираност на човешкото съзнание, начинът по който то борави със своите си неща, които в по-голямата си част не са свои изобщо, а са струпани от актуалните условия.
Не, аз не съм изобретил нищо. И тази книжка е посто книжка. Но в най-общ план самото вдъхновение за нещата в нея е произлизало от някаква форма на напускане на автоматичността на психичния процес и проглеждане към механизмите, които го управляват и на които обикновено сме сляпо подчинени. Иначе не бих виждал смисъл да бъдат изобщо написани. За мен това е интересното, това е провокацията, понеже другото си е част от ежедневието ни. Аз смятам, че и поезията е сама по себе си точно това. Или поне именно тези зрънца аз лично си търся, при неспирното ми ровене в жанра. Сега ги намирам в това книжно тяло, затова съм го направил и затова го предлагам за тези, които също търсят.
(обещаното дълбоконарцистично авторевю)