Мила Валя,
Мина вече едно денонощие, откакто затворих книгата ти и още не мога да се измъкна от страниците, от думите ти, от живота ти. Затова седнах да ти напиша тези редове, за да ме пуснеш, най-после да ме освободиш…
Много близки никога не сме били, освен някак на битово, разговорно равнище. Но, разбира се аз съм надничала в твоите стихове, от доста отдавна „таму назад“. От тях знам за твоята голяма слабост към Марина Цветаева. Това няма как да се скрие. Докато четях книгата ти си мислех за усещането, което изпитах, когато четох „Моят Пушкин“. Бях почти дете, бях в Созопол – ноември „сезонът на легендите и чашите“. В прозореца ми буйстваше ноемврийското море, а аз се търкалях в леглото с томчето на Цветаева. Усещането беше физическо. Точно такова „користно“ чувство ме връхлетя, докато разлиствах книгата ти и вървях след „тигела на живота ти“. Най-хубавото там е, че ми го разказа чрез стиховете си. През твоите анализи, съмнения, предателства, изпитания, тревоги… Защото ти живееш чрез думите, те са най-голямата ти, при това споделена любов. Ти ги обичаш като любими същества, галиш ги, понякога им се караш, заканваш им се, но ги обожаваш. Обаче страдаш през метафорите. Поетеса! Прекрасни са тези твои прелюбовни обяснения към думите!
Скъпа Валя, това, че книгата ти ми хареса, не е толкова важно. Същественото в нея е, че ти правиш фотография на епохата, на тогавашната бохема, разказваш по твоя си начин, през твоето користно око и през безкористната си душа, през сълзи и през смях, през обида и усмивка… Разказваш откровено за срещите си с големи писатели, издялали лицето на нашето столетие. Безценна книга или по-скоро наръчник по творческо писане, за бъдещи поети. Аз, никога не съм била изкушена от поезията, или почти никога, но я изгълтах като изключителен специалитет – с необикновен вкус, с аромат… цвят и сладко горчив дъх на бадем и още… Извинявай, явно нямам достатъчно сетива,
за да те изразя, както заслужаваш.
И за още нещо искам да ти благодаря, Валя. Разказите ти за Русия, за Москва, за Литературния институт събудиха в мен спомени, образи, събития, които
не спират да се въртят в главата ми, като на филмова лента. 1988 г. отидох
за първи път в Москва. Първите дни, ужасно се потиснах. Исках моментално
да се върна в България. Мрачно, високи сталински здания. Хората намръщени, ругаят… Огромен концлагер. Но прекарах страхотно. Благодарение на Румен и Георги Борисов. Запознах се със страхотни хора, гостувахме на Юрий Рост, в бохемската му квартира, чийто полилей беше шлем от тежководолазен костюм. Показа ни уникална снимка. Знаеш преклонението на руснаците към Пушкин. Беше снимал мястото, където е убит поета и бе изчислил какъв е бил неговият последен взор. Последната гледка в очите на падащия от куршума
на Дантес, Пушкин в местността Черная речка (така ли се пише). Невероятно. Гостувахме и на Юрий Шчекачихин, журналист, колега на Политковска, убит преди нея. Кооперацията, в която живееше, беше залепена за оградата на затвор, а прозорците му гледаха към килиите. Беше удивително преживяване. Видях с очите си преклонението на руснаците към своите писатели, поети. Беше време преди перестройката и бяха направили такъв „паметник“ на Булгаков от графити… Като тръгнеш още от Патриаршеските езера, та чак до неговата квартира. Но това са моите спомени, които видях отново разчоплени до кръв от твоите Користни записки. Благодаря!
И последно, книгата ти е оптимистична поема или както казваш „позитивна деструкция“, показно как да станеш част от „науката на приемането, науката
да приемеш всичко, което Господ ти изпраща, с благодарност“. Как да вървиш по разкаляния житейски път, като се държиш здраво за въжето от думи!
Валя! Нямаш представа какви сталактити образува книгата ти, в кухините
на гърлото ми. Ще внимавам с времето да не ги отчупя по невнимание. Защото, ако мисля за бъдещето трябва да помня, защото вече ме предупреди: „алхимиците в древността, които търсят метафоричното злато го събират капка по капка, за да придобият накрая мъдрост“.
ПС Извинявай, че нахвърлих мислите си в пълен безпорядък. Но това писмо
е лично.
Просто ме връхлетяха и нямах време, нито сили да ги подредя…
Прегръдка!
Вивиана Асса
