Седем седми, от Стати Димитров, откъс от новия му роман

СЪМНЕНИЯТА ВЪРВЯТ РЕДОМ С ЧОВЕКА, с едно протягане на ръка може да досегне грапавата им, настръхнала сянка. Препречват пътя му с подмятания за несправедливост, отслабват силата му, карат го да спира, да се колебае – дали да ги заобиколи или да ги прескочи. В съмнения се забъркват предимно хора с творчески наклонности и напрегнато въображение. Преследваните влизат в голямата самота, събувайки прашните си обувки, обричайки нозете си на наранявания. А искат да извървят дълъг път. Да стигнат безсмъртието.

Воймир нямаше намерение да спира – нито с пиенето, нито с безмълвните си вопли. Не сещаше краката си сигурни, но мисълта му вървеше изправена. С такава неотстъпчивост поетите се вкопчват в музата или в чашата. Жадно, страстно, отдадено. Идваше му сила да спаси света, да помогне дори на себе си.  Но избавлението дойде от друг.

– Братко мой, без крака останах, докато те намеря – излезе от крайпътната мъгла Лъчезар Виденов. – Пиеш така свирепо, сякаш са те зарязали горгоните, малко преди да бъдат загрозени от зли помисли.

Но аз няма да те оставя в блатото на безпътицата. Нас, режисьорите, затова ни има – да се правим на регулировчици, когато някой затъне в средата на кръстовището. Съвземи се, приятелю, дошъл съм да те избавя от притесненията ти.

Побутна го с ръка, твърда като катаджийска палка. Воймир едва се задържа на стола. Нахилен като старшина, който застъпва на смяна, напреде му се кривеше млад известен режисьор. Познаваше Лъчезар, но не дотам, че да му позволи подобна фамилиарност. Щеше да го прати по дяволите, споходи го, обаче, тревожната мисъл за сметката. Вече имаше печеливш ход.

– Какво пък, сядай – покани го с половин уста. – Само от добро сърце ли се трепа да ме търсиш? Хайде, кажи си болката и ще те оставя да изпишеш вежди на сметката.

– Точно това имах предвид – намести се до него режисьорът. – Да затворим този малък пасив и да отворим другия тефтер – с вземанията. Няма да откажеш подобно предложение. Ще ме изслушаш ли?

– И без това не мога да те спра. Какъв ти е фокусът?

Режисьорът бръкна в джоба си, извади дебела пачка, скъса бандерола, остави банкнотите да се разтегнат върху масата като колода карти.

– Това са бележки. Оправдават ти неизвинените отсъствия от часовете по издължаване. Дават ти право да пропуснеш всички уроци и да си вземеш дипломата за техен придружител.

Само трябва да отвориш пещерата на Аладин в недрата си и да загребеш от нейните словесни съкровища. Вторачен в пъпа на поетичното си его. Недосегаем за житейските грижи. На прага на гениалната си лудост. На склона на Парнас. А защо не и на самия му връх? Всичко зависи от теб.

Светът се завъртя, разбяга се във всички посоки и пак се върна при Воймир. Почна да подрежда от двете му страни овце и кози. Едната част светлееше, другата тъмнееше. Грях и святост се мъчеха да опънат черта помежду си. Материя и Дух се гледаха враждебно. Някой трябваше да ги помири.

– Има още много от тези хартийки – просветли го режисьорът. – В твое лице ще намерят новия си собственик.

Можеш да им осигуриш бъдещето, което заслужават. Но трябва малко да се изпотиш, за да ги строиш за вечерна проверка.

Лъчезар продължи да ръкомаха, поетът се чудеше защо го върши, след като кръстовището вече беше разчистено. Сервитьорката разтреби масата, постла изгладена покривка, затисна я с бутилка, непомръкнала от черния етикет върху нея.

„Оправно момиче, разбира си от работата. Не бива, обаче,  да дава път на всяко съмнение”. – Воймир отдели няколко банкноти и ги подаде на сервитьорката. Тя му отвърна с предана усмивка. „Животът ще я научи да бъде пресметлива”.

– За твое здраве! – режисьорът изтръгна кристален звън от чашите. Отпи и пак забълбука заговорнически:

– Само едно подписче слагаш върху този лист. Даваш си  съгласието да съвместиш твоите творчески напъни с моите и парите те припознават. Образно казано, излизат иззад кулисите, за да стъпят върху битовата сцена на живота. Ти ще им осигуриш успех. Аплодисментите ще дойдат по – късно. Аз имам грижа да се навъртат край нас.

Целия ден Воймир беше спорил със себе си, не му се щеше да поднови това занимание, въпреки че можеше да разгорещи словото до огън и жупел. Режисьорът се укрепи на сигурен бряг:

– Работата няма да те спъне. Талантът ти ще се извиси до небето. Натам са се напътили много писачи, но избрах теб. Не ми трябва съчинител и сръчен сценарист. Някой трябва да хвърли искри върху сухата прахан на живота. Да изтръгне пламък, не само дим. В подробностите ще те въведа по – нататък.

Режисьорът премести картите пред Воймир и му направи знак да се погрижи за тях. А той се погрижи да изчисти  разговора от неясноти:

– На тебе, братко, се падна уникалната възможност да натъкмиш подредбата на цял сериал. Не на някакво незначително филмче, а на същинска епопея. Честно, ангажирано, както ти иде отвътре. Щом чуеш темата, криле ще ти поникнат. Цялата история ще се върти около човещината.

Дойде време социалната поръчка на времето да обърне очи към човещината, да я извади от дрямката й,  да я вдигне за полет. Повярвай ми, никак не беше лесно да получа тази поръчка. Знаеш колко набедени творци се напъват да надскочат себе си. Имат съмишленици във всички комисии и винаги печелят конкурсите

Воймир кимаше безмълвно, без да знае от коя страна на разговора да застане, защото режисьорът го  беше въвел в еднопосочна улица, по която само той  напредваше  в правилната посока:

– Сега вземаш аванса. Няколко пъти по толкова ще получиш, когато направим филма. Ще обходим  Странджа – Сакар, знаеш, към този западнал край са се запътили млади, ентусиазирани хора. Ще побият корен там, ще напият извора на живата му вода.

Ние ще създадем филмова поредица, художествено – документална. Но без да затъваме в производствени и битови проблеми. Районът тепърва ще се въздига, младите ще израстват духовно. Корави възли ще се навързват в душите им, чисти ръце трябва да пипат там. Само ти знаеш как да го направиш.

Навън заваля – задъхано, премаляло. От небето, сякаш не падаха капки, а думи. Думи, които режисьорът премяташе ловко като фокусник, сигурен че Воймир не може да разтвори чадър над главата си – да се скрие от хлъзгавата наметка. Думите – капки се целеха в тънката кожа на поета, барабаняха болезнено върху нея, проникваха чак до костите му. Загубили своята памет, сетивата му кръжаха ниско над земята, подобно ранена птица. Думите – капки пресметливо разчупваха незащитеното пространство на едно голямо колебание.

Поетът продължаваше да мълчи, а дъждът се усилваше. Капките намираха близост, трупаха се една върху друга и пропълзяваха в тънки струи. Събираха трохите на дъгата, съединяваха се в малки поточета, късаха от светлината на стъклата и хукваха по прашната улица. Воймир съзря раждането на мътен поток, който щеше да повлече и него, ако даде съгласието си. Но пропусна момента да го забенти с категоричен отказ. Позициите му  бяха твърде слаби, за да ги задържи. Огъваше се, но още не беше се предал.

Лъчезар ставаше нетърпелив, личеше по бързината, с която обръщаше чашите:

„Не свършиха Хамлетовците. Какво има да се колебае? Парите му трябват, иска да ги вземе, но му се струва, че е нередно да ги навирам в ръцете му. Само аз си знам колко тичане и притворство ми струваше, докато ги докопам. А той седнал да се чуди. Сякаш може да разчупи баницата на божията любов и да раздаде по равно на всички човеци.

Преди да вземе решение, ще вържи кънките. Трябва да  тръгне с мен. Заедно с всичките си съмнения. Ще му бъдат от полза. Ще го ядат отвътре, ще оголват нервите на въображението му, ще го настървяват за работа, за творчество. Ще надскочи себе си, с единия крак ще ходи по земята, с другия ще стъпва по небето. Баирите на Странджа – Сакар няма да го препънат.”

Точките, които Воймир грижливо събираше върху дъното на чашата, се раздвижиха, почнаха да се отдръпват, да се подреждат по твърде изразителен начин. Видя ги да изписват голяма въпросителна и се запита дали знакът ще се разпадне, ако протегне ръка към него.

Отначало точките се смаляваха, сякаш искаха да потънат в себе си, сега наедряваха, набъбваха, уголемявайки въпросителната. Щом доби човешки ръст, чуденката го доближи, допря челото си в мокрото стъкло, залепи се за него и остави широка, чиста следа. Напреде му се избистри една питаща усмивка, чудата като птица. Задържа се върху покъртително красивото лице на момиче с пуснати коси. Втора, също толкова гъвкава и изразителна въпросителна се нареди до нея. Косата на второто момиче беше прибрана, чертите на лицето – изтънчени до крайност.

– Покани ги да влязат – стресна му се режисьорът. – Момичетата питат могат ли да дойдат при нас. Несъмнено по много оригинален начин.

Лъчезар скочи и с елегантен жест сам покани момичетата. Посрещна ги с нескрита радост, сякаш идваха да вразумят поета. Настани ги на масата, напълни чашите им с непомръкналата от черния етикет течност и посочи Воймир:

– Моля за вашето великодушие. Простете на нашия приятел. Внезапните му прозрения го отделят в момента от нас.

Тъкмо сега божествената искра се блъска с яростна наслада в душата му. Същинска клада просветлява мрака в нея.

Момичето с пусната коса премигна възхитено:

– Господи, Вие се изразявате толкова красиво и неясно, приличате на нашия режисьор.

Момичето с прибраната коса допълни:

– Това много ни пречи да разберем какво иска да ни каже. После се сърди, че не проникваме в дълбините на неговия замисъл. Подлагали сме концепцията му на произволни интерпретации, опорочавали сме посланията.

Пуснатата коса се разпиля сърдито:

– С вродената си склонност да флиртуваме и да се кълчим сме го дърпали към провал. Разигравали сме пошли мелодрами, вместо да ваем красота и съвършенство.

Лъчезар скочи на крака, поклони се:

– Целувам ви ръцете, сладки феи от храма на Мелпомена. – Направи каквото обеща и пак напълни чашите им.

– Какво е вашето амплоа, ако позволите да изпусна от контрол любопитството си? Имам предвид изразните средства, с които боравите, за да вършите благословените си превъплъщения на сцената.

– При нас е по – различно – започна колебливо момичето с пусната коса, но другото продължи по – решително:

– Ние боравим с телата си. За съжаление само с тях. С тях изразяваме каквото поискат от нас.

– Невинни мои, струва ми се, че разбрахме моя въпрос прекалено конкретно – побърза да изглади недоразумението режисьорът.  –   Исках само да разбера на коя школа сте следовници.

Дали сте за пълното сливане с образа, за цялостно потапяне в неговата същност или предпочитате една деликатна дистанцираност. Едно леко отдръпване, отдалечаване от героя, което ще ви позволи да покажете личното си отношение.

– Телата не могат да правят тези тънки разлики – намеси се Воймир, който с усилие се върна при тях. – Момичетата играят с телата си, тяхното изкуство е пантомимата. По – древно е от античния театър. Сигурно поназнайваш нещо за тишината?

Лъчезар не даде вид, че се е засегнал. В главата си носеше цялата енциклопедия на изкуствата, подредена по раздели. Пристрастията и търсенията му обхващаха територии колкото за една държава. Въодушеви се да надникне в стародавното мълчание на людете:

– Тишината е първият култ, на който хората паднали в краката. Говорът още бил само опит, невинаги сполучлив, да подреждат членоразделно звуците, когато познали тишината. Сами създали нейните образи, с движенията на очите и на ръцете си, с всичко, което е тяхно – жестове, мимики, гримаси. Направили първата крачка към своята духовна същност. Много по – сетне, други хора щели да нарекат изкуство езическите им занимания.