17.07.2017 | автор: Вивиана Асса
Днес е специален ден. На 17. 07.1977 година с Румен Леонидов завъртяхме по един подпис за пред хората… Инак ние си празнуваме една друга дата, където в един горещ септемврийски следобед се видяхме случайно на улица „Владимир Заимов“. Движехме се в срещуположните тротоари, а по средата бдеше милиционер с палка. Но нали съм гласовита, и извиках по име състудента си от отсрещния тротоар,а той е доста късоглед и по това време от суета не си носеше очилата, и почти не можа да различи силуета ми. Аз пък недочувам от гентамицините в детската си възраст и не разбрах какво ми вика. Изкрещях му да не пресича, за да не го глобят, но той не виждаше нито милиционера, нито мен, и тръгна като куче след някакво имагинерно усещане за жена. Фуражката се засмя и го пусна да пресече неправилно широката улица. Май оттогава сме заедно, вече повече от 40 години. Милицията е виновна! Така си казвам, когато съм угнетена… А в останалите случаи на мимолетно задоволство си казвах: „Ех, та ех , как пък се навързаха в един-единствен миг толкова много случайности“.
Но датата с многото еврейски цифри е друго нещо. Година по-късно решихме, че не можем да се крием по тавани и студентски квартири, и се запътихме към гражданското. Събитието се случи в една малка ритуална зала, сбутана в една още по-малка и неугледна уличка на име „Емил Шекерджийски”. Пред залата къщите бяха разкривени, дворовете разхвърляни, но този метален надпис, на който бе изписан с големи сини букви името на еврейския революционер, сякаш даде малко кураж на мама и татко. Бяха нащрек, даваха си детето далеч, в някаква македонска, комитска фамилия.
И сватба! И последното нещо в това събитие беше желанието на младоженците. Родителите ни вече се бяха наговорили и списъкът с високопоставените гости, за някои от които дори не бях чувала, беше готов. И аз, и Румен бяхме с хипарски възглед към това еснафско представление, но никой дори не ни изслуша. Спомням си, че два пъти в сърцето си поисках да дам заден ход, но някак си вече не беше възможно. Досрамя ме. Тогава осъзнах за първи път, че съм изпаднала в чупливата атмосфера на неизбежните неща в живота. Приготовленията вървяха с пълна сила. Аз се скатах, казах, че имам тежка сесия, и да не ме пипат. Но какво се случи?
Никога не казвай никога!
Една седмица преди въпросното събитие бяхме поканени при бабата и дядото на Румен. Дядо Коста, висок, изправен като струна мъж, с хитлеровски мустачки, беше ме харесал. Този достолепен човек, син на войводата Леонид Янков, за когото в Македония се пеят песни за легендарната му храброст. За малко една от тези песни да стане химн на македонците, била е сред номинираните. Та цялата македонска рода, от горе до долу окичени с пищови и патрондаши, се канеше на тази сватба. Боже, Боже, та ние сме си страхливи еврейчета и аз се чудех и маех как ще се напасват възгледите на тези две фамилии. В една посока обаче цареше безапелационна хармония. Всички до един бяха убедени комунисти.
Дядо Коста е бил голям майстор бояджия във фабриката на братята Ландау. Те толкова много са ценили всеотдайния му труд, че го бяха направили съдружник във фирмата си. За събитието бях си харесала една бананова рокля и казах, че не е нужно да се покривам с воал. И без това първата брачна нощ отдавна беше изконсумирана. Но това отново вкара смут и неодобрение в македонските редици, отчасти и в еврейските. Тогава видях класата на големия бояджия. Успя да докара цвета на белия тюл в същия нюанс на роклята ми. Получи се красиво.
Една седмица преди сватбата отидохме на гости при родителите на Румен. Тази къща на „Елена” 9 ще помня до края на дните си. Имаше нещо тягостно и съдбовно в тухлената постройка с тоалетна в двора. Независимо от това, че в къщата нямаше и баня, тя, както и дворът ѝ, блестяха от чистота. Семпло, дори малко старомодно, но подредено. Сякаш този ред цареше и в главите на стопаните им. В началото на миналия век македонските бежанци са си построявали за една нощ някаква стаичка с керемиден покрив и така са ги узаконявали. Така е постъпил и нашият дядо Коста. По-късно, като се е замогнал, се нароили и другите стаи, за да се смести цялата голяма фамилия, където заживели задружно като „Гераците”. Живот, изпълнен с молитви и любов. И точно както в „Гераците“, след смъртта на вдовицата на войводата Леонид тази задружност рухва, както се случва след раздяла на стара семейна двойка. Но най-вълнуващото и мистично „същество” в тази къща беше огромната надвиснала череша, чиито клони нощем се полюшваха в прозорците и шепнеха своите вълшебни заклинания. Още първия ден, когато се запознахме със свекъра ми, татко Сашо, както го наричах, той ми каза: „Знаеш ли, тук в корените на това дърво съм заровил мъртвородената сестра на Румен, Леонида“. Не знам защо изтърси тази зловеща, почти сюрреалистична случка, беше сдържан човек, атеист, професионален партиен секретар. Може би от неудобство, търсеше май някаква тема за разговор или просто искаше да ме шокира. Къщата отдавна я няма и уличката „Елена“ също изчезна, но черешата продължава да ражда всяко лято сладките си плодове. И винаги, когато мина оттам, ми помахва с клоните си с чувство на обреченост и надежда…
Но да се върна към седмицата преди сватбата. Отидохме на гости в къщата.
Масата беше отрупана с мезета и много шумни гости. Сякаш виното се провикваше от гърлата им. Разказваха мръсни вицове, мъжете се перчеха като големи специалисти в секса, жените хихикаха срамежливо в шепите си… Нямам обяснение за това поколение, някакъв много потискан нагон беше се развихрил в мозъците им, та само това им беше в главите. Всъщност да, политическите вицове бяха забранени, с какво друго да се забавляват.
Ние се отделихме и седнахме с дядо Коста и баба Райна до печката. Помня, че бях се настанила върху едно малко бяло столче със струговани крачета. Много сладко, пазя го и до днес. Казват, че дядо Коста бил много суров към мъжлетата във фамилията, но обожавал момичетата. Впи поглед в мен и ме потупа по бузата. Тогава все още имах мечтателен поглед. Някак си чувстваше се длъжен да ми разкаже за неговите чорбаджии Ландау. Колко много са направили за него. Как са го отглеждали като техен син. Как от един прост работник е станал най-големият специалист във фабриката. И ми каза нещо, което точно тогава не исках да чуя. Когато са подготвяли всички евреи за изселването в посока към Ешелоните на смъртта, фабрикантите му дават цялата си посуда, барабар с мебелите, на съхранение. „Задръстиха цялата ми къща, а тя, както виждаш, не е голяма. А когато опасността от изселването отмина, аз му върнах всичко. Но буйните ми момчета бяха счупили две чашки от сервиза. И те бяха недоволни от това, бил майсенски порцелан. Дядо Коста се огорчил. И аз също. Всеки евреин ще ме разбере. Нямам вина за глупостите на всички евреи по света, както нямам заслуга и за техните постижения, но някак си в социализма растяхме тихомълком с малцинствените си комплекси. И родителите ни не ни помагаха, оставяха ни да се справяме сами с проблема. Точно тук е моментът да призная, че за тези 40 години се е случвало да имам всякакви проблеми с Леонидовото семейство, но никога, никога, никога не са закачали еврейския ми произход. Обратното, винаги са го бранили. Румен до такава степен е настървен в темата, че често се налага аз да го успокоявам. В творческите среди ние сме с различни фамилии, много хора дори не знаят, че сме семейство, но редовно го разпознават като евреин. И когато като редактор в списание „Факел” се налагаше често да ходи в Съветския съюз, в техните писателски среди, за да подбира автори за превод. Руснаците направиха специално оплакване в нашия писателски съюз, че са изпращали при тях някакъв, Леонидов, който избирал само евреи за списанието. Тогава си спомням, че Румен им се озъби: „ами аз откъде да знам, че са евреи, ние подбираме най-талантливите им автори …”. Толкоз по темата и за да не се разлее прекалено розовият цвят по екрана на компютъра ми, ще добавя, че по-нататък в съжителството си с него съм имала хиляди поводи да му извия врата. И нерядко съм го правила по моя си, „еврейски” начин. Но ключът на нашия дълголетен брак бе, че през всичките тези години никога не сме скучали. Имахме много общи приятели и общи интереси. Живот наситен с божествени ветрове и спокойствие в тежестта на котвата. Но се отплеснах…
Да се върна в седмицата преди сватбата, пак там, когато си говорехме, седнали в кухнята до печката, Румен се залепи за дядо си и го заразпитва къде си държи все пак пистолетите. А дядо Коста го поглежда с най-голямата благост, която носи в красивите си издължени очи, и му признава: „Знаеш ли, за първи път в живота си съм без оръжие. Днес си изхвърлих пистолета в Искъра. Баба ти Райна ме накара, за да не взема да се изкуша и да гърмя на сватбата“. Не помня какво точно имаше в очите му. Нямаше тъга. Май беше извършил нещо, което бе обмислял дълго преди това. На следващия ден се качи на една стълба, за да оправи покрива на бараката си, и падна. Няколко дни по-късно умря. Погребаха го в деня преди сватбата ни.
И разбира се, тръшкане и вайкане по македонски. И театрални подмятания с „тежката артилерия” за създаване на чувство за вина: „Ами нали не искахте сватба – ето сега няма да има!“. Но сватба все пак имаше. С воал и масури в косата. И предвид драматизма на ситуацията бях готова да изпълня всякакви прищевки на сватбарите. Защото животът е за това, да се опознава. Казах си – ще издържа.
Първият рубикон беше ритуалчичката в гражданското. Нагиздена с един козунак в косата, провикна се театрално като оперна певица.Така се беше екзалтирала, милата, може би заради партийния секретар, моя свекър. От нейните рецитации полетяха влюбени пиленца, гнезда и всякакви любовни картини, достойни да украсят и най-кичозните ковьорчета на баба ми. Но с Румен бяхме железни, издържахме, не прихнахме, докато майките ни си бършеха сълзите. Аз по стар навик се отнесох нанякъде. Той пък по селски взе, че ме настъпи. И до ден днешен си мисли, че ме управлява. Нека си мисли.
После започнаха поздравленията. И заваляха тенджери и тенджери, и тенджери… И после се случи нещо изключително. И преди 40 години на 17 юли бяха горещниците. Камък и дърво се пукаше от жега. А нямаше и климатици. Бях предупредила, че не умея да играя народни танци.
Оркестърът захвана някакво тежко хоро. И с края на окото си видях опечалената баба Райна, тази дребна женичка, още по-смалена от скръбта, която си беше оставила траура вкъщи, да поведе хорото. До нея се наредиха синовете ѝ и братът на дядо Коста, дядо Сандо. Бяха се прегърнали през раменете по македонски, сълзите им капеха и с всяка стъпка се настървяваха в това обречено хоро. Не бях виждала подобна отвара от скръб и страст. Без да се усетя, ги прегърнах и влязох в хорото. Оттогава съм там. Не че не ми е минавало през ум да се пусна… Бях глътнала от скрития извор на човещината, сълзите на съзиданието.
И както се полюшвахме прегърнати на дансинга, се чу страхотен грохот. Всички стъкла в залата се разтрепериха. Светкавица раздра небето. Какво ли ми каза моят Ел Дьо Бендичо (Благословен)Б-г? Май получих одобрение и От горе. Но някак си и по македонски, със салют.
Честито, Румене! Оцеляхме, защото през всичкото това време се обичахме.
Светла ти памет, дядо Коста… и всички, които те последваха отвъд…
Деца, разказах това, което видях, за вас.
После изкарахме нощта с баща ви на „Щастливеца”. Имаше барове, танци, рокове… и спах на най-високата планина, на която бях се изкачвала дотогава… Аз съм все пак морско момиче.
За другите планини – друг път.
Анонимен 30.08.2019 15:34 | #9
Човешко‚истинско и честно казано на няколко пъти ме стисна за гърлото.Благодаря!
Анонимен 17.07.2018 11:23 | #8
Добре написано‚ Вивиан! Както казва клишето – с чувство‚ без претенции и от сърце. Тъжно и весело. Драматично и трагикомично – добра основа за роман. И продължавай да Му извиваш врата по твоя си „еврейски начин“ – човекът го заслужава.:) Вл.Трифонов (едно морско момче)
Анонимен 06.12.2017 08:24 | #7
Румене‚железна ти е булката.Написала го е точно за Македонията.И за тези ваши четиресе годин. И аз ги направих баш толкова оженени аз съм от Вардар и мойте хора не умреха от своя си смърт.Ама назад път нема. Здрави да сте‚другото ке си доде самичко. Коце железото
Анонимен 24.10.2017 15:12 | #6
Удоволствие и радост ми достави Вашият разказ! Моля‚ пишете‚ както обещахте! – Защо анонимен!Ето ме – Нели Николова
Анонимен 21.07.2017 21:24 | #5
Прегръщаме ви с Дончето! Ние правим 37! ”Затова не искай от мене да ти кажа кое е лошо. Има правило без изключение: за любов — или хубаво‚ или още.”
Анонимен 20.07.2017 17:25 | #4
Човек е сам. За там – не знам.
Анонимен 20.07.2017 13:14 | #3
Да са ви здрави и плодовити и гените‚ и мемите‚ ВИВИ и РУМЕНЕ!!!!
Анонимен 18.07.2017 10:31 | #2
Любов като в приказките…
Анонимен 17.07.2017 18:44 | #1
Прекрасен текст! И носи светла енергия. Бъдете още дълго заедно!