4 дни под небето на Тибет, продължение

Боян Чуков

Определено се вижда огромната помощ, която оказват китайците на Тибет. За 50 години населението на Тибет се е увеличило три пъти и е достигнало до 3,1 млн. жители. Приказките за „измиране“ или „китаизация“ на населението са абсолютно безпочвени. Китайците в Тибет са под 4%, около 80 000. Половината от тях са в столицата и са предимно строители, лекари, учители, работещи на договор. Пекин редовно изпраща китайски специалисти на работа в Тибет. Обикновено престоят им там е 4–5 години. Но след завръщане по родните им места някои не могат да се адаптират и доста от тях умират (завръщат се с разширени сърце и бели дробове от Тибет). Нашата преводачка госпожа Чиренг Янгжи е завършила с отличие престижен университет в Шанхай. Имала е възможност да остане на работа във външното министерство в Пекин, но е предпочела да се върне в родния Тибет. Самата тя не живее в Лхаса, а в населено място на 2000 м по-високо от тибетската столица. Нейният съпруг е тибетец и е полицай. Двамата имат добри заплати и предпочитат да живеят със своите семейства в Тибет. Чиренг Янгжи ми разказа, че боготвори своя дядо и обожава в моментите на отдих да играе с него шах. При тибетците забелязах това, което е много характерно и за китайците: дълбоко уважение към по-възрастните родители. В средата на миналия век Тибет е недокоснат средновековен резерват. Днес това място е бурен и всестранно развиващ се регион на Китай; средната продължителност на живота в Тибет се е увеличила от 35 на 65 години. Отново отидохме до Потала. Този път посетихме историческия музей. Там имахме възможност да сравним живота в стария и новия Тибет. Видях ужасяващи снимки от миналото на крепостните тибетци.

Осакатени хора с отрязани крайници за най-малки провинения, като например неподчинение или дребна кражба. При влизането ни в музея група живописно облечени възрастни жени застанаха в шпалир пред нас. При преминаването ни те сведоха глави и започнаха да си плезят езика учестено. Запитах един от тибетските ни домакини за смисъла от този жест. Да си призная, отговорът ме впечатли: преди 50 години простолюдието и слугите не са имали право да говорят на господарите. Било им разрешено само да се плезят, за да покажат уважение. Имах уникалната възможност да видя един жив пример от стария Тибет, който все още е останал като условен рефлекс в съзнанието на обикновени хора от по-далечните тибетски краища. Към края на деня домакините ни заведоха в една от експерименталните детски градини в Лхаса. Разходихме се из всички помещения и видяхме рояк от спретнати красиви тибетски деца. В детската градина всичко блестеше от чистота. Спалните помещения бяха уникални, сервизните помещения също, децата имаха всичко, за което всеки родител може да мечтае. Един от китайските колеги, дипломат, въздъхна и ми каза, че той не може да си позволи подобна детска градина за неговите деца в Пекин, защото там такива градини са частни, а таксата е висока за неговата заплата. Тибетската детска градина беше държавна и достъпна за децата на обикновените жители на Лхаса. Привечер групата ни бе приета от висшето ръководство на Тибетската автономна република.

В Тибет винаги се спазва формулата: партийният секретар е китаец, неговият заместник е тибетец, който заема и длъжността премиер на Тибетската автономия. Люосанг Джианкун, премиерът на Тибетската автономия, ни покани на вечеря в „Шангри Ла“. Любопитно е да се наблюдава една такава вечеря. Премиерът с чаша в ръка обиколи масата, спря се пред всеки един от нашата група. Люосанг Джианкун проведе 12 отделни разговора, като в края на всеки разговор вдигаше наздравица за успехите на съответната страна. Бях приятно изненадан от това, че тибетският премиер познава сравнително добре България и има приятелско отношение към нашата страна. Джианкун ми сподели, че „ако Западът се бе настанил в Тибет, той вероятно в този момент е щял да пасе якове някъде по тибетските плата“. Десет минути след Люосанг Джианкун около масата тръгна и вторият по ранг тибетски домакин. След него и третият. В един момент се оказа, че около масата всички стоят прави и си говорят с чаши в ръка – необичайно и симпатично. Късно вечерта, към 21:00 часа, тръгнахме, за да гледаме операта „Принцеса Уенченг“. От историята е известно, че с пристигането си в Тибет тя довежда учени и майстори, които полагат основите на много науки и занаяти. След около двайсетина минути пътуване с автобус излязохме от Лхаса и пристигнахме до мястото на представлението. Беше студено и валеше дъжд. Раздадоха ни армейски шуби, ушанки и мощни бинокли. Групата ни се настани във ВИП ложата.

Имаше покрив, топъл чай и удобни фотьойли. Под нас бяха местата за останалите зрители; беше нещо като сектор А на стадион „Васил Левски“. Отсреща имаше големи тъмни хълмове, а непосредствено пред нас се виждаше огромна сцена под открито небе – далеч по-голяма от футболен стадион. Изведнъж околните хълмове се осветиха от прожектори. Гръмна музика. На сцената под нас се задвижиха огромни процесии, предвождани от конници и каляски. По хълмовете започнаха да се разиграват батални сцени между стотици воини. Зрителите на опе-рата бяха далеч по-малко от участниците в т.нар. live show. Зрелището беше невероятно. По хълмовете галопираха десетки конници, които се сражаваха помежду си. На сцената артистите в разноцветни костюми пресъздаваха най-важните години от историята на Тибет. Захласнат от величествените сцени, изведнъж по тялото ми полазиха тръпки. Сред типичната тибетска и китайска музика, която затихна, се откроиха до болка познати на всеки българин звуци. Над огромното множество от хора се понесе типична българска народна музика. Бях втрещен.

Спогледахме се с Климент. Не смеех да кажа нищо. В този момент хърватският ми колега Далибор ми каза ясно и отчетливо: „Боян, та това е българска музика!“ Усетих някаква необяснима гордост, че над тибетската земя се носи българска музика, която местните смятат за своя. Може би и тази случка е доказателство, че в Тибет няма нищо случайно – дори българският трибагреник във величествения палат Потала, преметнат през ръката на статуята на младия Буда! Тази вечер заспах трудно. Но това е нормално, когато намаляват кислородните молекули, които постъпват с едно вдишване, се появяват главоболие, учестен пулс, замайване.

Главата ми гъмжеше от тибетски образи и звуци. На следващата сутрин тръгнахме рано с автобуса за Намцо, най-соленото високопланинско езеро в света на 4718 м надморска височина. През изминалите три дни бях посвикнал и липсата на кислород не ми причиняваше толкова силен дискомфорт. В хотела останаха Леонард, Саша, Далибор и Климент – не издържаха на натоварването. Пътят ни за езерото Намцо минаваше през връх с височина 5190 м. Автобусът ни минаваше през огромните рядко населени тибетски плата. От време на време се виждаше по някоя шатра и пасящи около нея якове. Към обяд се спряхме да обядваме в шатрата на един високопланински хиподрум. Тя приличаше на палатка на пътуващ цирк. Вътре в шатрата бе топло и комфортно. Обзавеждането бе типично, в тибетски национален стил. Имаше двайсетина млади тибетки, които ни сервираха. Те ни гледаха с огромно любопитство; ние тях също. Отново ястията бяха предимно на основата на месо от як (трудни за ядене, поне за мен). Имаше и екзотичен твърд кашкавал, който приличаше на жълта пластмасова лента с ширина около 50 мм и дебелина 3–4 мм. Слънцето стана палещо, а на сянка усещането за студ ставаше неприятно. След като се нахранихме, продължихме към езерото. По едно време стигнахме до заветните 5190 м надморска височина. Около върха имаше множество тибетци, които се снимаха на изградената площадка на фона на хилядите завързани цветни лентички по опънатите тънки въжета във формата на шатра. Дишането ни ставаше все по-трудно. След още час път пред нас се откри в пълното си величие езерото Намцо. То е едно от трите свещени езера в Тибет. Неговите пет необитавани острова се ползват от поклонници за медитация. Поклонниците прекосяват замръзналите води на езерото в края на зимата, носейки храна, и остават там до следващата зима без каквато и да е възможност да се върнат обратно на сушата. Намцо е свещено място за тибетските будисти и на тибетската Нова година по бреговете му се събират хиляди хора, за да се молят и да отдадат почит на Буда. По пътя към езерото видяхме отново завързани по камъните хиляди цветни лентички за гонене на злите духове. В околните скали се виждаха тесните проходи към пещерите, в които живеят поклонниците на меди-тацията. Около брега на езерото имаше множество тибетци, които със своитенакичени якове предлагаха на туристите да си направят снимки за спомен. Има една тибетска мъдрост, която гласи: „Насипеш ли пясък в ухото на магаре, то ще го изтръска; насипеш ли в ухото му злато – ще го изтръска.“ Много прилича на древногръцка мъдрост. Мъдростите на различните цивилизации и култури много си приличат, защото те въплъщават опита на човека със себе си и със света.

Когато някой няма сетива за духовното, нищо духовно не може да му се случи. Рецептата на Буда за щастие е много простичка: упование в собствените си сили и хладна рационалност. Въпреки силния дискомфорт от липсата на кислород всички чувствахме мистичната атмосфера на това толкова близко до небето място. Вечерта се върнахме в хотела безумно уморени и веднага се прибрахме по стаите. На сутринта тръгнахме към летището. В 9:30 часа нашият самолет излетя за Пекин. Гледайки през илюминатора на самолета, си мислех за тези фантастични четири дни; за възможността да видя с очите си хората и небето над Тибет.

15 април 2015