Загадъчният Тибет и неговият будизъм винаги са учудвали Европа и Америка. Те са смятани за пазители на изначалното човешко познание. Казват, че животът е или вечно опънато въже, или пухено легло. Когато става дума за тибетската културна история обаче, животът е мистика, сурова страст, посветено тайнство и търсене на вечността. Тибет е най-загадъчното място на земята. Още от най-далечни времена се смята, че там се отключват особен вид енергии, че там е заровен ключът към разгадаването на вселенската тайна.
Изобщо магическите способности на постигналите съвършенство будистки монаси са централен образ в тибетската народопсихология. През лятото на 2014 г. посетих Китай в състава на група съветници от Централна и Източна Европа по покана на китайското Министерство на външните работи. На 9 юли във ВИП залата на летището в Шанхай се събрахме Леонард Кастрати (помощник на президента на Албания), Саша Марич (съветник на премиера на Босна и Херцеговина), Далибор Дворни (съветник на премиера на Хърватия), Марис Лаури (съветничка на премиера на Естония), Мегиеси Джено (съветник на премиера на Унгария), Ланци Тамас (съветник на премиера на Унгария), Артис Гринбергс (съветник на премиера на Латвия), Климент Шекеровски (зам.-директор на Агенцията за чужди инвестиции в Македония), Небойша Калудерович (съветник на премиера на Черна гора), Раду Йонел Пучиу (съветник на премиера на Румъния), Дерд Маткович (съветник на премиера на Сърбия) и моя милост. От китайска страна ни посрещнаха Лиу Шайшин, генерален директор в китайското външно министерство, и неговата заместничка Чен Бо. Към посрещачите бяха аташирани младши китайски дипломати от Дирекцията за сътрудничество между Китай и Централна и Източна Европа. Гонг Шиаодан бе нашата очарователна преводачка с английски език. Стана ясно, че тя знае перфектно и сръбски, поназнайва и български. Въпреки наличието на сръбски, хърватски, босненски, македонски и български език ние, „балканците“, си говорехме всеки на своя език и се разбирахме прекрасно. Когато с Артис искахме никой да не ни разбира, преминавахме на руски. На четвъртия ден от нашия престой, вече добре опознали се, пристигнахме на летището в град Ченду, провинция Съчуан, откъдето трябваше да се отправим към Тибет. Почти всички колеги без изключение имаха прекрасно чувство за хумор; обикновено Леонард (Албания), пълен с енергия, се занасяше с Климент (Македония). Всички останали сериозно се включвахме, за да доуточним „водещата“ роля на Македония на Балканите. След около два часа полет в 21:15 часа се приземихме на летище Гонкар в столицата на Тибет Лхаса. Ето че най-после се намирах в Тибет, място, за което се носят безброй легенди, слухове, екзотични вярвания и др. Бях чувал, че хората тук споделят убеждението, че по-силна от физическата болка е тази от неудовлетворението; по-точно, ако искаш да не си нещастен, не бива да имаш желания. Ние не можем да проумеем, казват тибетците, че самото желание ни причинява физическо страдание, защото жаждата води личността до ситуация, в която възниква нараняване. Изобщо желанията пораждат вкопчване, а след това идва и страданието.
Посрещнаха ни представители на ръководството на Тибетския автономен район. В залата на летището ни подариха в знак на уважение копринени бели тибетски шалове, наречени кхата. В Тибет има много вярвания за злите духове, които носят болести и беди. Няма визита в Тибет, на която местните да не подаряват кхата. Белият шал пази човека от злите духове. Още с излизането от самолета обаче всички почувствахме недостига на кислород във въздуха. Тибетската столица Лхаса е на около 3660 м надморска височина. Веднага усетих как ми се покачва телесната температура и изведнъж по тялото ми се разнесе неприятна вълна на отпадналост. Под задната седалка на автобуса, който ни отведе от летището, имаше голяма метална бутилка с кислород за тези, които не могат да издържат и им прилошава; имаше и малки метални флакони с кислород с пластмасови маски. След 45-минутно пътуване между високите планини пристигнахме в Лхаса в хотел „Шангри Ла“. Домакините ни предложиха флакони с кислород за стаите, а тези, които бяха по-зле, имаха възможност да посетят специалната хотелска oxygen room, преди да си легнат в леглото. Всяко по-рязко движение предизвикваше сърцебиене. Хотелът бе фантастичен, но не можех да заспя. В главата ми се завъртяха едновременно всичките познания, които имах до този момент за тази част на света. Съдбата ми е предоставила интересна възможност – дори в българското посолство в Пекин няма служител, който да е посетил Тибет. Лхаса е градът в Азия, за който будистите говорят така, както мюсюлманите за Мека или католиците за Рим. В Тибет са искали да отидат (и някои са го направили) пътешественици като граф Сен Жермен, сър Чарлс Бел, Николай Пржевалски, Николай Рьорих, Елена Блаватска и много други. По тези земи според легендите се намира Шамбала, наричана още Агарта. Тя е религиозна метафора или философско понятие. Смята се, че Шамбала е мястото, където светът на хората се докосва с висшия разум на небето, точка на пресичане между Земята и Космоса, духовен център на планетата. Има легенда, че по тези земи е пребивавал и Христос. Ламите смятат, че Шамбала концентрира и преобразува психическата енергия, енергията на мисълта. Според тях тази невидима сила дреме в човека; нейното освобождаване е равносилно на разцепление на атома.
В Тибет са забелязали, че ясновидството е дар, който хората придобиват обик- новено след мозъчна травма. Древният ритуал е следният. За да открият третото око, се подбират монаси по особени признаци. Правят им операции, понякога завършващи със смърт. В средата на челото се пробива отвор, който се запушва с дървена тапа и целебни мазила. После се оставя да зарасне. Със свръхестествените способности на човека по тибетските земи се е занимавала предимно сектата на „червените шапки“. За да се повдигне завесата над тайнствената съкровищница на човешкото съзнание, според местните човек трябва да премине сурова психофизична тренировка. Нейните форми по света са едни и същи: молитва, пост, отшелничество. Ако будизмът е наука, то тибетската йога е технология. Монахът се зазижда за три години, три месеца и три дни в пещера. Оставя се само един отвор, чиято ширина е равна на разстоянието между палеца и средния пръст на човешката ръка. През тази тясна цепка веднъж на ден се дават вода и цампа, традиционно тибетско високоенергийно ястие. В края на този срок у зазидания лама трябва да се появят три свръхестествени способности.
Първо, да смири плътта си. Второ, „да умножи жарта“, т.е. да седне на заледена кожа от як и да я изсуши със своето тяло. Трето, да достигне до състояние на „дхадли сидхи“, или първа степен на левитация. Тибетците са убедени, че освен ясновидство, телепатия и левитация може да се придобие и умение да бъдеш невидим. В миналото в Тибет е имало и един друг религиозен подвиг. Малолетни момчета се довеждат до състояние на самадхи, спиране на сърцебиенето и дишането. Поставят се легнали в ниша, която се покрива с каменна плоча. Саркофагът се зазижда в ъглите на основите на манастирите. С това се обясняват намерените детски скелети на тези места под постройките. Казват, че човешките останки под крайъгълните камъни на манастирите служат за „радиофарове“ за телепатични контакти между обитателите по тези земи – нещо като безжичен телеграф.
Будистите смятат, че потискайки у себе си желанията и медитирайки, могат да се забавят жизнените функции на организма. Висшата степен на това ниво е достигането на състояние на самадхи. Спират се сърцебиенето и дишането. Достига се до способността да се стои 15 минути под водата. Ламите в състояние на самадхи се закопават за една нощ в земята. Така те отиват „от другата страна на смъртта“. Още от древни времена тибетците смятат, че може да се постигне и умението да бъдеш невидим. Последното е много трудно, защото трябва да се преустанови умствената дейност, тъй като мозъкът излъчва телепатични вълни. В Тибет са на мнение, че тази способност е загубена от хората.
Тибетските мъдреци казват: „Дори и цял живот да убиваш, пак няма да свършат враговете ти. Но ако убиеш собствения си гняв, ще сразиш същинския си враг.“ Според будизма това, което сме ние, е резултат от това, което сме мислили; т.е. ако човек говори или действа с лоша мисъл, ще го следва болка; ако действа с чиста мисъл – ще го следва щастие. Тибетците са убедени, че има сила на енергията, породена от човешките мисли, думи и действия; затова в живота трябва да се действа добронамерено.
Вечерта заспах трудно и късно. На сутринта групата бе в ресторанта на хотела за закуска. „Шангри Ла“ предлагаше 56 на брой ястия. На обяд бяха 76. В хотела имаше много туристи от Европа, Америка и Азия. Китайците също не бяха малко. Нашият местен очарователен гид и преводач от Тибет беше госпожа Чиренг Янгжи, служителка в тибетското представителство на китайското Министерство на външните работи. След 20 минути придвижване с автобус пред нас блесна в цялото си сурово велич е дворецът Потала, зимната резиденция на Далай Лама. Той е най-високопоставеният лама в тибетския будизъм, означава „учител, чиято мъдрост е голяма колкото океана“. Според будисткото учение да се родиш човек е рядък шанс, защото има шест форми на съществуване, които съставят йерархична цялост: от божествата през животните, та чак до демоните в чистилището т.е. да се преродиш като човек е само една от възможностите, която се постига много трудно. Хората се прераждат в съответствие със своята морална стойност.
Биха могли да останат призраци – това не е шега, това е истината, изказана от будисткия светоглед, според който различните форми на живот са разположени на различни нива; и някои животи биха могли да бъдат изживени в проявления, различни от човешкото. Потала е бяло-червена фасада, един палат, устремен към небето. Този 13-етажен комплекс разполага с 999 дворцови помещения. Изграден е на стръмна скала през VII век. След пожар, причинен от мълния, дворецът е възстановен по съхранените фрески през 1645 г. Преди построяването на Айфеловата кула Потала се е смятал за най-високата сграда в света. Дворецът дава усещане, че е разгънат във вертикалната плоскост. Има вид на пресечена пирамида. Стените му са дебели от 3 до 5 м и са укрепени противоземетръсно с налята в зидарията разтопена мед.
Изкачвайки стълбите към входа на Потала, срещнахме много чужденци туристи, но местните бяха повече. Около нас вървяха тълпи от усмихнати хора с екзотични прически, пъстри дрехи, с накити, молитвени барабанчета в ръце и омазнени броеници. Останахме впечатлени от добротата, която излъчваха тибетците. Усмивката по лицата на тези хора изгряваше при всяко срещане на погледите. Тибетската добронамереност ободрява, дава настроение и оптимизъм. Външният вид на тибетците много напомня на американските индианци, за които сме чели в романите на Майн Рид и Джеймс Фенимор Купър. Тибетците са с лица като изсечени от камък, с горда осанка на хора, свикнали да носят оръжие. Мъже и жени (и двата пола) носят украшения – пръстени, обици, гривни.
Тибетската национална архитектура има поразително сходство с историческите паметници на Доколумбова Америка. Дрехите, битът, етническите черти на днешните жители на Андите и полуостров Юкатан като че ли потвърждават хипотезата, че Америка е била заселена от тибетци, пресекли Беринговия пролив, когато все още ивица суша е съединявала двата континента. Преди да влезем в двореца Потала ни предупредиха, че вътре е абсолютно забранено да се снима с фотоапарат или камера.
Започнахме да преминаваме от етаж на етаж, от зала в зала. Първо през Белия дворец – светската част на Потала. После преминахме в Червения дворец – покоите на Далай Лама. В помещенията се пазят над 200 000 култови статуи, огромно количество фрески, скъпоценни тханки – изображения, рисувани върху плат с темперни бои. Можеха да се видят безброй ритуални книги, предмети, скъпоценности и орнаменти. Стояхме безмълвни пред статуи и изображения на будистки божества, които се спотайваха в мистичен полумрак. Усетих нещо зловещо в лицата на огромните скулптури. По пътя периодично срещахме лами, които редяха безкрайните си мантри. Тибетският будизъм не задължава мирянина да знае свещените текстове в 108-те тома на Канигиур – това е задължение на монасите. Вярващият трябва да повтаря някоя мантра, например „Ом мани падме хум“ (Бъди благословен, роден от лотоса). Любопитно бе, че личните покои на всеки Далай Лама в Потала са били изрисувани с фрески, показващи неговия бъдещ живот – явно тибетците наистина имат способност да надничат напред във времето. В най-древната част на Потала, в пещерната молитвена зала, може да се види статуята на тибетския крал Сонгцен Гампо и неговата любима жена, китай- ската принцеса Уенченг. Той е обединил живущите в планините племена и е основал династията Тубо. Дворецът е построен именно в чест на бракосъчетанието на тибетския крал с китайската принцеса Уенченг. Потала буди възхищение с благородното съчетаване на белия, червения и златистия цвят. Вървяхме през залите на Потала, а наоколо поток от хора: жени, които носеха на гръб пеленачета, мъже водеха за ръка невръстни деца, които гледаха със страхопочитание огромните статуи, които стояха в залите. Мнозина държаха в ръцете си малки медни чашки, пълни с мас от як, които оставяха пред многобройните олтари, украсяващи почти всяка стая в двореца. Изведнъж нашата група влезе в зала, в която стоеше огромна статуя на младия Буда.
Още като прекрачих прага на помещението, усетих нещо близко, което ми напомни за България. Веднага разбрах кое е „българското“ в тази полутъмна зала в Потала. На дясната ръка на младия Буда бяха преметнати множество огромни и разноцветни копринени шалове кхата. Те бяха в три цвята, подредени величествено като нашия български трикольор – бяло, зелено, червено. Погледнах македонския ми приятел Климент; явно и той бе изненадан. Усмихнах се и му казах: „Приятелю, не съм влизал тук, за да подредя шаловете по този начин.“ И допълних: „Поне става абсолютно ясно, че Буда не е от македонски произход.“ Споделих с нашите тибетски и китайски домакини, че шаловете на младия Буда повтарят цветовете на българското знаме. Те бяха силно изненадани, но ме впечатли тяхната реплика: „В Потала нищо не е случайно.“
Дворецът излъчва мрачна масивност. Безбройни са стръмните стълби с протрити каменни стъпала. Тесни прозорци като бойници пронизват стени, дебели един метър. Ниските тавани се опират на четвъртити дървени колони с дърворезба. Навсякъде има съдове, напълнени с мас, и запалени фитили. Мазните сажди правят стъпалата в Потала хлъзгави и навсякъде се носи характерният мирис на прегоряла мас от як. Изкачихме се на покрива на двореца. От площадката се откри великолепен изглед към столицата Лхаса. Дворецът е висок 117 м. Оказва се, че сме се качили на място, което е по-високо от Фуджи, най-високата точка в Япония; а тибетските скотовъдци си опъват шатрите от якова кожа на 4000–4500 м височина. По тези места когато има слънце, то пече безмилостно – когато се скрие зад облаци, замръзваш. Суровата природа на Тибет е породила много своеобразни черти в начина на живот на тибетците. Някои от тях трудно се възприемат от европеец. През вековете в Тибет е нямало гробища, нито отделни могили. Изключение прави надгробната могила на крал Сонгцен Гампо и на няколко от неговите потомци. В Тибет от древността погребението символизира не „предаване на земята“, а „предаване на небето“. В околностите на Лхаса близо до манастира Сера има огромен речен камък. На него се извършвало тайнство. Тялото на мъртвеца, завито в бяла тъкан, се оставя на камъка. Запалва се огън от сухи листа. Димът, който се вдига до небето, привлича гигантски лешояди, които долитат от околни-те планини. Професионалните „разчленители на трупове“ разсичат тялото надве, от темето до опашката. Лешоядите първо изкълвават мозъка от двете половини на черепа. След това вътрешностите на покойника, следва месото и накрая им се дават стритите на брашно кости, омесени в тесто. Така на мокрия от сутрешната мъгла камък остават само няколко кървави петна. Нахранените лешояди отлитат.
От умрелия не остава абсолютно нищо и той благополучно се преселва на небето. В будизма основната идея е, че „сегашният живот е следствие от миналия и причина за бъдещия“. Тази форма на погребение в Тибет във времето е станала доминираща (копаенето на могила в скалистата земя е много трудно). При отсъствието на топливо (освен кизяк, пресовани брикети от тор на як) кремирането се оказва много скъпо. Този ритуал следва практическите съображения, но безспорно основна роля играе и религиозната философия. Будистите смятат, че смъртта е раждане, преход на друго ниво на битието – затова умрялото тяло трябва да се принесе в дар на другите форми на живот. Поначало Буда е основал учение за начин на живот, чиято цел е премахване на страданието чрез постъпателно лечение на егоизма.
На Запад тази концепция е невъзможно да се разбере, тъй като Западът изповядва точно обратното: егото преди всичко, щастието е функция от осъществените желания. В Тибет съществува и една уникална за нашата земя традиция – многомъжеството (полиандрия); рядка форма на полигамия. Обяснението е преди всичко икономическо. За бедните семейства това е начин за запазване под бащиния покрив на всички синове и плащане на зестра само за една снаха. Така се избягва разделянето на семейното имущество, което би довело до разоряване на повечето тибетци. Прието е да се жени само най-големият син, наследник на бащиния дял или пасбище; по-малките братя, като пораснат, също се присъединяват към брака на по-големия си брат. Естествени се смятат отношенията между свекъра и снахата. Въпросът за бащинството никога не се поставя на дневен ред. Има само обща майка, тъй като всички деца се раждат от една утроба. Когато момчетата отраснат и станат юноши, пак им се взема жена. Груповият брак в Тибет може да има и друга форма. Когато заможни родители имат само дъщери и нито един син, ги сватосват с общ мъж. При тези случаи зетят се oсиновява, а майка на всички внуци се смята най-голямата дъщеря. Ако вдовица се жени повторно, нейните дъщери стават жени на доведения си баща, но всички деца се смятат за потомство на стопанката на дома. Традицията на многомъжеството и безбрачието на монасите от много време създават недостиг на мъже и излишък на жени в Тибет (Марко Поло в своите книги пише, че в Тибет е по-добре човек да ходи, когато е млад).
От Потала отидохме в старата част на столицата Лхаса. Център на тази частна града е храмът Джокханг, или Храмът на Буда – той е най-голямата светиня тук. В първия месец на тибетския календар на площада пред Джокханг се провежда десетдневна церемония на великото богослужение, учредена още през 1409 г. Обиколката на храма образува първия свещен кръг на Лхаса. Джокханг е построен от Сонгцен Гампо през 648 г. специално за статуята на Буда Шакямуни, докарана от Китай от принцеса Уенченг. Съгласно преданието скулптурата на Шакямуни е възникнала от кюлчета злато и има портретна прилика с младия Буда. Основата на статуята е покрита със скъпоценни камъни, пожертвования за храма. Тях ги пазят черни котки, които изскачат от мрака и се впиват в гърлото на всеки, който се осмели да посегне към съкровищата. Става дума за същия този образ на младия Буда, който е преметнал през ръка българския трикольор в една от залите на Потала. По това време будизмът е обявен за държавна религия в Тибет.
Тогава Сонгцен Гампо дава и заповед да бъде създадена тибетската писменост. Любопитен е фактът, че две трети от мъжете на Тибет до 1959 г. са били монаси. Храмът Джокханг е опасан от осмоъгълната улица „Баркхор“. На тибетски това значи „вътрешна верига“. „Баркхор“ е вторият свещен кръг. Третият кръг е деветкилометровата улица „Линкхор“, която обхваща цялата древна част на града заедно с двореца Потала. Обикалянето по движението на Слънцето символизира причинно-следствената връзка между миналото, настоящето и бъдещето.
Ревностните поклонници преминават с пълни поклони по очи цялото разстояние около храма. Тибетецът смята, че е достигнал до най-високата точка на своето духовно развитие, когато направи поклонение до Лхаса и извърши обиколка около Джокханг, като пада на земята, която докосва с очи и с протегнати пред главата пръсти. Вечното въртене на колелото на живота се олицетворява по тези земи от свастиката. Нацистите са смятали Тибет за прародина на арийската раса.
За отбелязване е, че Третият райх е направил своя емблема не будисткия символ, а знака за обратно движение. Нацистите са го заимствали от езическата тибетска религия. Народът е наричал този символ „черна вяра“, религия на тъмнината. Религиозните догми на будизма играят от векове ролята на закони в Тибет – още нещо, което е много важно. Будизмът не изисква от вярващите да изпълняват религиозни обреди – достатъчно е да се донесе добродарение на манастира.
Молитвите са работа на монасите. Необходимо е само често да се повтаря изречението на Буда, че „днешният живот е следствие от миналия живот и причина за бъдещия“. Най-тежките грехове в Тибет са да убиеш баща си или майка си, да нанесеш вреда на монах или манастира, да оскверниш статуите на боговете.
Вярващият трябва да притежава следните добродетели: да отговаря на злото с добро, да се грижи за ближните, да слуша съветите на ламата, да прави добри дарения на манастирите. „Баркхор“ е невероятно живописна улица. Еднопосочна, без да има за товакаквито и да било знаци. Пъстроцветният поток от хора се движи бавно и тихо.
По „Баркхор“ могат да се видят всички разновидности на тибетския национален костюм, но най-впечатляващи са физиономиите на минувачите. От двете страни на улицата има малки магазинчета, в които могат да се купят множество занаятчийски изделия на тибетски майстори. Всички тибетски занаятчии от край време са се смятали за слуги на Далай Лама. Ако се отклониш от „Баркхор“ и навлезеш в някоя странична уличка, можеш, ако искаш, да си купиш и як. Няма как човек да си представи живота на тибетците без това животно. Якът е мечка с глава на крава и опашка на кон. Той е бил векове наред основно транспортно средство по тези земи. Якът оре на полето. Неговото мляко и месото му са основна храна за хората в Тибет. Ако се налага, от запазените кокали на животното може да се направи супа в труден момент. От якова кожа се правят въжета, тъкат се платна за палатки. От слама и изсушена тор на як се правят брикети за отопление. Когато се разхождаш из Лхаса, сякаш изведнъж се чувстваш по-възрастен. Откриваш колко малко са нещата в живота, за които си струва да се измъчваш, и колко много са тези, които някога силно си желал, но вече не искаш да притежаваш (това е утешителната награда за порастването и помъдряването). През втората половина на деня на 13 юли посетихме земеделската кооперация Янгда. Тя е реализирана като проект, финансиран от централното правителство в Пекин. На входа на Янгда ни посрещна председателят на кооперацията с група млади жени кооператорки. Преди да влезем в оранжериите, те ни предложиха да опитаме от тяхната селскостопанска продукция. На една маса бяха сложени големи тави, в които имаше диня, краставици, ягоди, червени и жълти домати, пъпеши. Останах изненадан. Тибетските домати се оказаха далеч по-вкусни и ароматни от тези, които имаме у нас като внос по софийските пазари – и жълтите, и червените. Те могатда се сравнят по вкусови качества само с истинските български домати, отгледани по селата около Пловдив. Оказа се, че една голяма част от продукцията на кооперацията е за износ. След като се разделихме с гостоприемните хора от Янгда, посетихме дома на Чиле Гензен, тибетски частен земеделски производител. Беше представен от домакините като преуспяващ фермер. Пред неговия дом бе паркиран огромен японски джип мицубиши. Чиле Гензен изглеждаше 45–50-годишен. Имаше вид на главен герой от филмите на Холивуд от страната на инките и маите. Уверен в себе си и изключително приветлив и дружелюбно настроен, той ни по- срещна с отворени обятия. До него домакинстваше неговата сестра. Домът му бе скромен, но достатъчно уютен. Диваните, скриновете до стените, самите стени бяха ярко оцветени в тибетски национални цветове и фигури. Кухнята също бе скромна и бедно оборудвана. Настанихме се около една богато отрупана маса с тибетски ястия, деликатеси и напитки. В един от ъглите на стаята на централно място бяха сложени портретите на бивши и настоящи партийни ръководители на Китай. Почерпихме се и започнахме да говорим за живота, за ежедневието на Чиле. Изведнъж видях и чух нагледно ужасяващите последици от т.нар. Болонска образователна система в Европа. Моят латвийски колега Артис, който предния ден се бе учудил, че съм чел латвийския писател Вилис Лацис, реши да зададе въпрос на домакина. Гледайки портретите на китайските партийни лидери, той попита Чиле: „Кога беше по-добре в Китай? По време на комунизма или след това?“ Домакинът се замисли само за броени секунди и отговори: „Преди нямаше много възможности, но животът ни беше сигурен. Сега има повече възможности, но живеем по-несигурно.“ След тези думи Чиле се усмихна дружелюбно и снизходително.
На входа на неговия дом видяхме и прословутата спомената по-горе тибетска свастика. Привечер отидохме да ядем в известен в Лхаса ресторант. В него всички ястия бяха приготвени от як. Обстановката в ресторанта наподобяваше на тибетска битова механа. Имаше на разположение и приятна градина. За съжаление, не успях да свикна с месото от як. Въпреки различните блюда неизменно оставаше една непозната за мен миризма, която рязко намаляваше желанието ми да се храня. По време на вечерята имахме възможност да чуем и няколко тибетски песни в изпълнение на местен дует, красиви девойка и младеж. На една от масите седяха 4–5 тибетски полицаи, които явно ни охраняваха. На 14 юли сутринта в заседателната зала на хотел „Шангри Ла“ се състоя среща на нашата група с ръководни кадри на различни институции на Тибет – Комитета за реформи, Комитета за етнически и религиозни въпроси, Дирекцията за образование, Дирекцията за култура, Дирекцията за защита, Информационния офис на Тибетския автономен регион и Тибетския клон на Будистката асоциация на Китай. Старши сред домакините бе господин Ма Чинлин, зам.-генерален директор на Комитета за развитие и реформи на Тибет. Бяхме запознати с икономическото и културното развитие на Тибетския автономен регион. През последните години централното правителство в Пекин продължава активно да осъществява широкомащабна програма за инвестиции в Тибет. Акцентът е поставен върху три направления: икономическо развитие, изграждане на местни кадри и възраждане на националната култура. Държавният съвет на Китай отделя редовно средства за реставриране на двореца Потала. В Тибет е построена високопланинска жп линия за скоростни влакове; съоръжението няма аналог в света.
Работниците са полагали релсите с кислородни маски. В определени моменти те са работили на около 5000 м надморска височина. Около 95% от тибетската инфраструктура са реализирани с инвестиции от централното правителство в Пекин. Специално внимание се обръща на земеделието в региона. През последните години се забелязва и определено индустриално развитие, което до този момент винаги е отсъствало в Тибет. Китай полага и специални усилия за свободата на вероизповеданието в Тибет – възродени са около 1000 манастира. През 1985 г. е създаден Тибетският университет. Над 1500 студенти се обучават във физико-математическия, електротехническия, стопанско-икономическия, обществено-политическия и други факултети. Има и специален факултет за тибетско изкуство. Същевременно в манастирите е запазено специфичното обучение.
Следва продължение
