ВМЕСТО ПРЕДГОВОР
Вечер, в тихото на тъмното, когато образите и звуците отвън, са отстъпили пред тези – отвътре, го срещах. Приличаше на герой. На мой си герой. Днес – лирически, утре – на нашето време, друг път, пък – напълно скаран с всякаква героика…
Пристигаше внезапно и палеше цигара. Палех и аз, ако имах. Сядахме на по едно малко и се заслушвахме в историите, които разказваха струйките цигарен дим… Нямате представа, колко истории знае цигареният дим. И всичките – истински.
Призори, когато всички цигари бяха свършили и първите шумове отвън прогонваха последните облачета тютюневи истории, се сбогувахме. Разказани, чути и разбрани до край. Защото, този мой герой никога повече не се връщаше същият…
Сполай му за разказите на тютюневия дим…
А, аз, все по-често стоя с неразпечатан пакет цигари в тихото на тъмното.
И го чакам…
© Парис Таквор Сивриян, автор, 2022
© Христо Янков – Осата, художник, 2022
© Факел, издателство, 2022
ПОДАРЪК
Пътувам си из главата. Главите ни са онези възлови кръстовища, където се пресичат пътищата на миналото, настоящето, а, понякога, и… бъдещето ни. Светофарът на спомените ме спира на януари 2017-та. Вглеждам се през витрината на паметта…
…Трудна зима. Струва ми се, че сътворението ме е поставило на матура по живеене. Лошото е, че съм избрала съкратена форма на обучение и вземам три – за една. И, добро, и лошо, са се стоварили отгоре ми, като куфар без дръжка и, някак, трябва да го пренеса от точка А – до точка Б по личната си житейска пътека. Но, в условието на задачата липсват главни детайли. Къде е точка Б? Колко време имам? Каква е скоростта на движение?… Много неизвестни, а вярното решение е само едно. И, всичко, с което разполагам е интуиция. За да прережа правилната жица и да избегна взрива…
Точно такава, съсредоточена върху жиците на взривовете си, работя на три места.
Половин ден трия безмислено стол в някаква агенция за недвижими имоти, където старателно и безвъзмездно губят времето ми да ме „обучават“ в стандарти на манипулация – телефонни разговори, разговори с клиенти… зазубряне на словесни алгоритми, чиято крайна цел е „да не дадеш възможност на клиента да каже „не“.
Излизайки от агенцията, се втурвам към офиса на онлайн радио VOX, да пиша за култура и изкуство, да промотирам новоиздаден албум на приятел – жена-композитор, която половин година по-късно ще ме клевети публично във всички грехове, да участвам в провеждането на киноложки изложби, да правя интервюта… А, след това, от 17,00 часа – до полунощ, се затварям в трите квадратни метра на една улична лавка за кафе и пакетаж, откъдето, скрита зад спорадичните продажби на кафе, цигари и тунквани вафли, като на кино-екран гледам филма на битието.
Запомнила съм филма този януарски ден на 2017…
…Тя е клошарка. Облечена е в дрипи и мирише така, че, край нея, боклукчиите ухаят на цветя. Ръцете й са мръсни, видимо от рождение, с черни нокти и покрити с рани. Под изгубилото и цвят и материя яке – на гърдите й е издуто. Стиска, изгубило всичко детско, плюшено мече. Пие. Механджийско вино от 2 лева, ПВЦ бутилка – 2 литра и половина. Разрежда го с двойно кафе. Застава на прозорчето на кварталната лавка и дълго разпитва за една кутия бонбони. Шоколадови. Басирам се, че не е опитвала шоколад от 80-те на миналия век. Вади от безбройните гънки на увитите около тялото й парцали, грижливо сгъната на четири петолевка. Купува кутията бонбони и някак, като оправдание за абсурдното си поведение обяснява:“За доктора са. Подарък. Трябва да ида на доктор, защото ми измръзнаха пръстите на краката. Почерняха и са в рани. Ама ме е срам. Мириша, че не съм се къпала… Няма топла вода….Аз имах печка, ама… някой ми я взе. Пък докторът е възрастен. Обича сладко… Ще му занеса бонбоните. Няма да ги пипна. Ще му ги занеса…“
Миризмата й е отдръпнала чакащите за кафе на разстояние. Тя седи сама в кръга на изолацията си. С плюшено мече на гърдите и кутия евтини шоколадови бонбони. Подарък…
Замислям се за бедността, която е състояние на духа…
…Светофарът на паметта е включил зелено. Потеглям нататък из главата си. А, ти купи кутия бонбони и ги дай на някой клошар. Може да има нужда не от храна, а да направи някому подарък…
ЛУНА НА ПРОСТОРА
Огромна, портокалова луна жонглира върху опънатото въже на простора. Вълчата ми природа, разбудена от нея, проточва шия и надава вой. Безмълвието му прогонва бързолетите от гнедото им в подпокривното пространство. 16 етажа вой се стоварва върху покривите на централна София и ги натрошава на звезди.
Тъмно е. Сенките ми са се сбъднали до мрак.
Клошарката-С-Транспортната-Количка пие от три дни на ъгъла на „Стамболийски“ и „Средна гора“. Онзи ден погреба мъжа си
/ или поне така наричаше човека който до преди седмица буташе транспортната количка заедно с нея/. Оттогава седи върху празната платформа на четири колела и пие червено вино. Една абсурдна версия на любовта – мрачна, некъпана, воняща и облечена в зимни дрипи, сирота версия на любовта. Но, все пак, любов.
Вълчият ми вой, с окървавени от острите звезди ходила, присяда до нея на количката. Мълчаливо вдига бутилката евтино вино и отлива…
ДЖУЛАЙ
Косата ми се разрошва, дрехите ми стават цветни, очите ми – виолетови… В сърцето ми звучи “There I was on a July morning, looking for love…“ Разумът досадно подчертава „WAS“…
…Джулай! Истинският. Този, без камерите, без журналистите, без дърдорковците, без Цонко и евтината реклама. Джулай – млад, дългокос, гол, заровил крака в хладното на пясъка, гушнал нечия близка душа (или тяло), хрипкаво тананикащ блус в съпровода на полунастроена китара…
Джулай „По пътя“ с Керуак, с дрехите на цветя, с любовта,
с любенето, с автостопа, с „розовия октопод“, със „Слънце недосегаемо“, с историите за овчите коне, измислени край споделената бутилка плодова… Джулай с празните джобове,
с гривните от кожена лентичка, с развяните гриви, с „Коса“, Джанис и Доорс… Джулай с единствената потребност да бъде истински себе си до себеподобни на един пуст бряг с изгряващо слънце и „Юлско утро“ в сърцето…
…„Хипи поколението“ на потъващия социализъм… Жадни за нещо, което нямаше още име, поради което го припознавахме
в какво ли не… Давахме му различни имена – Доорс, Джанис, Джими, Коса, „По пътя“, Фърлингети, „котки“, паркизан, плодова, автостоп, секс, Джулай…
Безброй имена…
А, всъщност, истинското име на това жадувано беше свобода. Такава, каквато може да я копнее единствено младостта…
Събираме се, понякога, в малка „махала“ на социалното село – „Старите кучета“. Поостарели хипита, всички, до един, овчи коне, „завърнали се от Woodstock“. Говорим си. Припомняме си хавата от едно време. Стопа, музиката, разговорите, напиванките,… всичко. Слушаме си музиката. Споменаваме си мъртвите. Знаете ли, старите хипита, дето ги брояха за „упадъка на образователната система“, пишат грамотно. Те и мислят грамотно. И, както някога, са свободни. Щото винаги сме могли, като стане адски нетърпимо, да избягаме във въображението…
в музиката… в стиховете на Буковски и Фърлингети, в кнгите… Някои дори си позволиха свободата да умрат. Просто, хванаха „стопа“ за нагоре. Обичам ги тия пичове. Всеки от тях носи парченце от пъзела на една голяма поовехтяла картина, наречена „българската хипария на 80-те и 90-те“.
При „Старите кучета“ напасваме парченцата си. Може и да я сглобм един ден цялата картина… Нали всеки я има непокътната в главата си…
Сипете си по бира за старите хипари. Все някъде го има Джулай. Непокътнат… Честит празник, момчета и момичета, посрещали първото утро на юли на варненския вълнолом през далечните „осемдесет“ на миналия век…
Джулай е мъртъв, да живее Джулай!
ПРОСТО ЖИВОТ
Вероятно, ти, който четеш този спомен, ще кажеш „Баси хоръра!“… Не. Не е хорър. Просто живот…
…Лятото на 1989 година ме завари бременна на финалната права, неомъжена наемателка на квартира на днешната улица „Кавала“ във Варна, която тогава се наричаше „Благой Касабов“. /Тази улица е много близо до популярния по онова време клуб на писателите във Варна, където повечето от хипарливо-артистичната варненска бохема се подвизаваше почти денонощно, или поне, докато съдържателят на клуба – Христо Ботев не ни изгонваше с обичайното:“уважаеми клиенти, вашите близки се безпокоят за вас!“/ Именно заради близостта с Кочмобон, както наричахме писателския клуб, на „Благой Касабов“ квартируваше не малка част от някогашната активна варненска хипария. Светлана Павлова, Янко Димов, Яшката, Еко и неколцина други деляха обща квартира за купони през няколко къщи от мен, нагоре по улицата.
Живеех в голяма, стара къща на два етажа, с множество пристройки и широк вътрешен двор, застлан с камъни и тук – там паве. Собственици бяха арменска фамилия, която от години не обитаваше имота и целият беше отдаден под наем.
В основната сграда – на два етажа с пруски сводове и кирпичени стени – на горния етаж живеехме ние с цигуларката и свободен дух – Любомира Стойчева – и нейният тогава 1-годишен Божил, а под нас /по-точно под моята стая – на партера/ живееше самотна старица, за която от тук – от там се носеха слухове, че е изхвърлена от роднините си на улицата. Беше простовата, тиха селска жена, с която в тогавашната ми възраст нямах почти никакви допирни точки, освен поделянето на режийните разходи за ток и вода.
В пристройките на къщата живееха едно възрастно арменско семейство – баба и дядо веселяци, едно младо турско семейство, което въртеше търговия с персийски килими, доколкото е съхранила паметта ми, и още някакви хора, за които времето е изтрило спомените ми.
По това време, работех, като рецепционист в почивния дом на СМК – Варна, а свободното си време запълвах с автостопни пътувания насам-натам, с писане на поезия, пеене и безкрайни среднощни купони, пълни с музика и разговори за света, за хипитата, вярвахме, че сме, и, изобщо карахме я, като по библията на Керуак – „По пътя“
Старците от партера стоически се опитваха да удържат на нескончаемата глъч, която идваше от моята стая, покрай безкрайните сбирки, но, така, или иначе стигнахме до неизбежния поколенчески конфликт, като резултат от който, те ме обявиха единодушно за „уруспия“, дето не я е срам да ражда неомъжена, а аз – тях – за изчадия на сатаната и дори разминаването ни по двора ставаше на почетна дистанция. Вербалната ни комуникация бе сведена до нула от моя страна, а от тяхна – до многозначителни шушукания, подмигвания и поклащания на глави.
И, ето, защо, едва не изгубих говор, когато много рано сутринта
в един от почивните ми и от работа и от купон дни, на вратата на стаята ми се почука и видях възпълната бабичка от арменското семейство в отсрещната пристройка да стои на прага ми, кой знае, как изкачила стръмното дървено стълбище, и да хлипа. Поканих я да седне, преди да е колабирала и, на пресекулки и подхлипвания, тя ми обясни, че старицата, която живее под мен, е починала през нощта. По-важното, което ми каза е, че нямат връзка с никакви нейни роднини, че не са намерили в дома й никакви пари, с които да я погребат, и, че не знае, какво да прави. Тялото трябвало да се преоблече, да се измие, да се извикат погребални, смъртен акт да се издаде… Седеше, хлипаше и изреждаше, какво трябва да се свърши и се чудеше, какво да прави…
Изпратих я да се свърже с хазяите, които, бях сигурна, че имат връзка с някакви близки на починалата жена, след което се облякох и се спуснах долу при трупа.
Разсъблякох я, измих тялото с вода, сол и оцет, намерих някакви по запазени дрехи в гардеробчето й и я облякох. Сложих и едни нови обувки на краката, запалих една осветителна свещ, защото нямах други и зачаках да дойде някой. Нито за миг не изпитах страх, не се замислих, че съм бременна,… нищо. Просто свърших, каквото трябва да се свърши и, като дойдоха някакви хора, се качих в квартирата си. Пуснах си „Dead can dance“ и зачетох Лоурънс Фърлингети, чиято малка стихосбирка ми беше дал приятел предния ден…
„Този свят е чудно място за вашето раждане,
щом нямате нищо против
щастието да не е винаги съвсем безоблачно,
щом нямате нищо против
по малко ад от време на време –
тъкмо , когато всичко е прекрасно,
защото даже в рая не пеят непрекъснато.
Този свят е чудно място за вашето раждане,
щом нямате нищо против да умират хора непрекъснато
или пък просто да гладуват някой път,
което не е чак толкова лошо, ако не сте вие.
О, светът е чудно място за вашето раждане,
щом не сте прекалено против
няколко празноглавци на най-високи постове,
или по една – две бомби от време – на време,
в лицата ви, извърнати нагоре,
или други такива нелепости,
на които нашето преуспяващо общество е жертва
с отличените си мъже
и изличените си мъже,
и свещениците си,
и всичките други полицаи,
и всичките там сегрегации,
и конгресни разследвания,
и всички други запеци,
които клетата ни плът е наследила…
Да, този свят е най- доброто от всички места
за много такива неща,
като например да се шегуваш
и да любиш,
и да тъжиш,
и да си пееш тихичко,
и да се превъзнасяш,
и да скиториш,
и да зяпаш всичко,
цветята да миришеш,
и да се пулиш пред статуи,
и дори да разхождаш
и да целуваш хората,
и да правиш деца,
и да си вдигаш гащите,
и да размахваш шапки,
и да танцуваш,
и да плуваш в реките по пикниците
в разгара на лятото,
и въобще…
да го удариш на живот…
Да, ама точно тогава –
в средата на всичко –
идва засменият гробар…“
Лоурънс Фърлингети
…Вечерта останах при ковчега с мъртвата. Нямаше кой друг да остане за бдението. Докато стоях сама с всички запалени свещи наоколо, разговарях наум с неродения си син. И си пеехме едно парче на Били Холидей.
Две седмици по-късно той се роди,
