Начало Четиво Космогония на бита, нови стихове от Лъчезар Лозанов

Четиво

Космогония на бита, нови стихове от Лъчезар Лозанов

12.11.2026

Лъчезар ЛОЗАНОВ е роден е през 1953 г. в София. Завършил е българска филология (1975 г.) и журналистика в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Работи като журналист и е редактор на културните страници във вестник „Българска армия“. Един от създателите на ъндърграунд групата „Рамбо 13. Автор е на шест поетични книги (сред които „Скъсай опаковката“, „Звярът“, „Кожата на света“, „Неизбежно място“, „Космогония на бита“, „Спасително бръмчене“, „Съпротивата“. Носител на редица литературни награди от национални конкурси (Поморие, Казанлък, Варна, Добрич и др.) и номинации в конкурса „Христо Фотев“ в Бургас. Обявен е за „Поет на месеца“ (февруари 2026 г.) от Столична библиотека.

Хоризонтът на неопределеността

Летежът на едно глухарче

не е посветен на глухите,

а на чуващите неговия шум.

Със инстинкт усещат

истинските траектории.

Смисъла не го долавяме

но се досещаме,

чуващите идват да ни кажат

мистиката на възможното.

Плачем, стъпили

по плочите на разума,

окован,

а оковите му – украшения,

диаманти, как красиво бляскат.

Все пак жънем възхищения.

Неопределени очи

Картините пристигат при мен

платна с вятър,

още преди да ги нарисуваш

със сардонична усмивка.

Трябва да се оженя

за твоята четка,

за картоненото ти сърце,

върху което рисува някой друг

с нокти,

отлепяйки литографиите-клепачи

от гледките – внимателни остриета.

Четири билярдни зеници

се лутат, блъскайки подробности

от неизживян все още ден,

превъртян изпод гумите на велосипеда.

Вятърът прежда

е надеждата на Тезей за обратно връщане,

носейки отрязана глава.

Тъжна. Но тъгата е също прежда –

неизплетен пуловер.

Блудстващият вятър я облича и съблича

в своите вътрешни плетки.

Неволно

пуловерът става триумфиращ циклон

с тиха сърцевина, но убийствени прегръдки –

гощава с гилотини и бучене,

с дъжд и целувки,

разкъсвайки сезоните,

преди да умре.

Преди да измие света и смъртта

с неопределени очи и надежди.

Пътеводни знаци

Понякога големите нещастия

оставят знаци.

Заобикаляме ги.

Но едно отплесване —

вратата се отваря, глутницата чака.

И ето те:

сред облаци, неврони и пътеки.

Непознатото е живо.

Счупени вселени, фотони и експлозии.

Горчи целувка във устата ти —

не знаеш: пепелянка или Артемида.

Дългà върху водата.

А под нея — първична протоплазма

превръща се в момиче.

Свят, запокитен в магма и обгърнат в магма.

Вечерница просветва.

Зениците, вкопчани в нея,

да ги спаси очакват, чакат да ги води.

На сутринта Зорница е,

а през деня е с друго име.

През хиляди очи се преоблича —

пътеводна,

предсказуема, красива.

Прикована сякаш с гвоздеите,

през които

виждаме съвсем наопаки нещата.

Космогония на бита 1

О, как се срутват времена и хора

и композирани въображения от камък,

домашните огнища и триумфи

пунш, разлял се в бавна локва.

И не от завист,

а вратите се отварят.

И не от обич,

а вратите се отварят.

И не от радост,

а от болка

портите на слънцето проскърцват.

И аз те виждам –

ягода, ухаеш…

докато се разпрашвам

и от слънчев вятър зъзна.

Втечнявам се, но не като вода,

а камък.

Източвам своя ръст, но не като дърво,

а камък.

Отливам нови форми на живот,

но не като човек,

а плазма.

И както черният ти дроб пречиства

токсините от жертви на стомаха,

ала не е черен.

И както белият ти дроб прибира

молекулите на кислорода прашен,

ала не е бял изобщо,

така кръвта чертае своите рисунки светли

върху челото, устните ти и сълзите неми,

а те вървят по своя улей и говорят с трепет

без да кажат никому, че са запален камък

набират скорост към Земята,

превърнати във барабани и юмруци.

Космогония на бита 2

Как ме изморява тази бавност

на случването във телата,

които ме заобикалят.

И думата народ, която светеше от мъдрост,

превърна се в растителност, в оплетени бодили

във безсъзнателни протягания

да докопат капки светлина и хумус

с усти от хлорофил и немота.

Хлорофил и немота – полепнали в очите, по бодлите

по изсъхващите им петунии

промушват се за глътка слънце,

за сдъвкано и разфасовано месо.

Е кой размеси този вълк на слънцето –

главата и очите сложи на гърба,

ала зъбите и горещия му вятър – в платното му

да го опъне по посока на Земята?

А ние – гладни, вярващи. Оплетени във битки и история

говорим гърбом със блестящата му сабя.

Гори горчива кръв и заличава

китайските стени и границите неприродни.

Така огромна е – извадено око, планетата ни синкава, осиротяла…

Дано – докато народонаселението, растителен фермент

не превъзмогне жаждата за ѝмане, съклет и иманярство…

Дано – докато в пиянство и наркоза, вълкът не преобърне свойта бъчва

с протуберанси и лиани огън, да смачка суматохата ни…

Окото без зеница ще остане супа – зеленчук,

да къкри, докато се изпари и с тънък пушек,

върху черната вселена не изпише

една чертица съществуване и разум.

Дано, дано – да се сплетем и станем нещо друго…