Магдалена Абаджиева е родена през 1978 г. в Русе. През 2002 г. завършва българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Издадени стихосбирки: „Между две секунди“ (2015) и „Пощальонът на дъжда” (2016). Доктор по български език. Защитена дисертация през 2017 г. на тема „Павликянската книжнина от XVIII в. в историята на българския език“. Работи като главен асистент в Института за български език „Проф. Любомир Андрейчин“ (БАН), в секцията по история на българския език. Специализирала е в Рим (Италия) и Любляна (Словения). Владее английски и италиански език.
***
Някой чертае с тебешир по реката.
Чертае кръгчета, облаци и зеленина.
Реката е най-протяжната страница на земята,
върху която някой пише просто така.
***
Небето е камъче на дъното на реката –
камъче, което искам да взема.
И тръгвам към него, и ставам малка –
толкова малка, че чак съм сребърна.
***
Дъждът ли е – това ме пита вятърът.
Реката е – това му отговарям.
Реката в планината все напомня за дъжда,
когато има камъчета
и височина,
и стъпките на някого.
Този някой идва, както и дъждът.
Този някой идва, както и реката.
И ромоли през светлината и нощта,
и аз заспивам, както му държа ръката.
***
Моя единствена мила любов –
мое камъче шарено край реката,
мое облаче във водата изкъпано,
листенце мое, трепнало от любов.
Моя единствена мила любов –
моя узряла край пътя къпина,
моя ябълка, тръгнала да пътува,
клонка моя, наклонила се от любов.
Моя единствена мила любов –
мой въздух, без който не виждам,
мой вятър, без който не стъпвам,
дъждец мой, натежал от любов.
***
Искам да забравя думата болница.
Господи, дай ми тази своя утеха.
Изпрати ми облаците си като тиха конница
и ме облечи с вятърна дреха.
Обуй ми обувки от само две капки
и среши косите ми с прозрачен гребен.
И все пак се моля нощта да е кратка,
и все пак се моля за още време.
