В края на 2019 г. , преди Коледа, журналистката Вивиана Асса поздрави многобройните си приятели с поредица от откровения, събрани в новата ѝ книга – „Моят Шабат“. Първото издание бързо се изчерпа, а второто и допълнено се появи в разгара на пандемията, когато книжарниците вече не работеха, а при храбрите печатари се влизаше с двойна маска.
И двете издания носят една и съща година на поява – 2020, която явно няма да е най-щастливата за по-голяма част от планетарното човечество.
Днес Виви има рожден ден, което е повод изд. Факел не само да ѝ честити празника, но и да ѝ напомни, че всеобщият възторг от много човешките ѝ четива я задължават – не само да продължи тези свои споделяния и откровения, но и да помни, че ангелите Господни държат ръката ни, докато тя пише… И че стотиците позитивни отзиви във фейса, по телефона и в интернет пощата, я задължават, че път за връщане назад няма.
Бъди!
Кратка бележка, за онези, които не са чели „Моят Шабат“
„Моят Шабат“ на Вивиана Асса е изповедна книга, колкото мемориално – есеистична, толкова и фактологично белетристична. Написана е с вълнуваща интимност, с поетична носталгичност, която на места – без да сълзливо-сантиментална, задавя читателят и го кара да пръглъща учестено, най-вече заради ситуациите, в които попада авторката.
В реалистичната част на прозата ѝ преминават далечни и близки времена, както и личности, свързани с Бургас. В този град българи, гърци, евреи, арменци, белогвардейци живеят в хармония и мир, а разказите на Асса са истински, но невидим мост между отделните етноси в романтичния период на черноморския град.
Но сюжетите в „Моят Шабат“ не са само регионални, понякога те ни връщат в историята на еврейския ѝ род, качва ни в купето на влака за София и чуваме как пътниците, в разговарите помежду си, се забавляват с антисемитски теми, чуваме как шуми самотата и срама, обидата и страха, и малодушието в студентското ѝ сърце…
В други, още по-вълнуващи страници, проследяваме сродяването ѝ с македонската фамилия на мъжа ѝ, героичната смърт на прадядо му Леонид, гевгелийски комита, за когото има народна песен…
Друг път ни отвежда при роднините ѝ в Израел, напуснали България по време на Лукановата зима. С авторката влизаме и в Бургаския затвор, разговаряме с един от осъдените му обитатели, промъкваме се заедно с Вивиана по уличките на Йерусалим, връщаме се у нас, по времето, когато ни гостува папа Йоан Павел II, срещаме се и лично с него, както и с Ванга.
През целият текст се мяркат известни имена – без претенциии и самоизтъкване – тук са познатите силуети на писатели и поети, с които Вивиана е дишала един и същи въздух – Йордан Радичков, Константин Павлов, Христо Фотев, Борис Христов, Николай Искъров, София Несторова, Биньо Иванов…
Явно първоначалният замисъл на Асса е художествено надхвърлен – намерението ѝ да сподели нещата от живота си, като напише и пусне своето лирично писмо в необятния виртуален океан на времето, е само първоначален творчески импулс.
Получило се е книга за завиждане – като работа със словото, с отделните сюжети, връзките между тях, пресечките, лирическите отклонения и мъдрите шабатни притчи, разноцветен, но едностилен калейдоскоп между спомена, случката, диалога, репортажа, семейната сага, интервюто, тъгата на еврейското дете по забранената ѝ коледна елха и дядо Мраз, сърдечната изповед за любимия ѝ папа, предводител на католическия свят, сълзата по Радичков и съпругата му Сузи…
С тази книга Вивиана Асса изненада мнозина познати и непознати читатели, изкушени и неизкушени от тайната на писателството. Редица отзиви и рецензии се появиха във фейсбук и различни елекронни медии. Между тях блести спонтанната реакция на старозаветния поет Борис Христов, чиято възхита от прочетеното може да се синтезира така: „Виви, знаех, че си талантлива журналистка, но не знаех, че си завършен писател!“
