Романът „Козидор“ на Николай Русев разказва за невидимия живот в едноименния хотел, гъмжащ от служители с реални длъжности, както и с прототипи на различни видове и подвидове гостуващи персони и персонки. Макар и доста млад, Ники, има зад гърба си 25 успешни години в хотилиерството, дори в момента е на висока длъжност в столичния гранд хотел „София“. Но нека да е ясно – не става дума за набор от словесни фотографии, за заснети обекти от профисионалното му битие, а за първа среща с остроумен и много наблюдателен писател.
Ето и редове от рецензията на литатурния критик Георги Цанков: „Най-голямото достойнство на книгата е, че е изключително четивна, пък и остро актуална.
Ще се срещнем с фарсово представени новобогаташи, с фатални жени, със смахнати изобретатели…Неповторимият синоптик Емо Чолаков гарантира за автора и говори за „усещане за жива среща с Чудомир, Илф, Петров и Дъглас Адамс – накуп“. Бих го посъветвал малко да посмали хвалбите, но ще призная, че отначало бях леко раздразнен от одисеята на 94-годишния собственик на лъскав хотел Козидор, който си има красива 23-годишна любовница Моника, но постепенно усещането за проникване в зала с криви огледала ме обзе и започнах да си мисля за олигарсите с игралните зали, за мутрите във властта. Ще се забавлявате с почти криминалния сюжет, ще се посмеете с патилата на политиците, а когато стигнете до скандиращите оставка“ тълпи и до обещанието на администрацията да построи римски мост, който „да се превърне в символ на ненакърнимите ценности на демократичното общество“ ще усетите как започва да ви пари под лъжичката. „Козидор“ е роман, доказващ, че непознатият за мене писател Николай Русев може в бъдеще да ни изненада с още по-зряло четиво.“
Николай, би ли се представил на читателите по твоя необичаен начин, в стила на „Козидор“…
През годините съм изчел хиляди автобиографии и мотивационни писма, провел съм също така и хиляди интервюта. Това, което от години ме влудява, са опитите на хората да изопачават реалността, с което съответно да въвеждат в заблуждение заинтересованата страна. Тъй като повече от седемнадесет години работя за една и съща структура, отдавна не ми се е налагало да прадставям пред когото и да било визитката си. Използувам възможността, за да предложа своето виждане за това как би следвало да изглеждат реалните автобиографии, като направя пилотен експеримент със своята. Идеята ми е съвсем елементарна: забравете за стандартното подреждане по години и периоди на завършено образование, придобити специалности, сертификати, заемани позиции, придобит опит и прочие. Всичко изброено е добре да присъства, но то следва да бъде само едната част от битието ни. Срещу всеки житейски факт е добре да съответства друг. А именно какво сме целяли, желали, на какво сме се надявали, изобщо за какво сме мечтали / ако така би било по-ясно/.
За целта от дясната страна ще подредя реалните достижения, а от лявата – планираните. И така, прилагам на вашето внимание:
Реална автобиография на Николай Русев, роден на 5 Април 1975 година в гр. София
КОСМОНАВТ:
Чавдарче, пионер, звеневи на трето звено от 4 до 7 клас
в 32 ЕСПУ „Климент Охридскии“, София
РОК ЗВЕЗДА:
Редник в поделение 26790 на ВВС, БА, връх „Еледжик“,
Ихтиманска Средна гора
БАНКЕР:
Служител в перално стопанство на хотел Great Russel, London, UK
КАРИКАТУРИСТ:
Студент, специалност „Управление на Туризма“, НБУ, София
РИБОЛОВЕЦ – ПЪТЕШЕСТВЕНИК И ФОТОГРАФ:
Сервитьор, Администратор, Нощен одитор, Зам. Управител Фронт Офис
– Хотел Кемпински, София
ПИСАТЕЛ:
Нощен управител, Фронт Офис Мениджър, Управител Хотел, Преподавател
в „Академия 5 звезди“, Генерален Мениджър, Гранд Хотел София, София
Ники, какви са първите реакции след появата на „Козидор“?
Бях много учуден от това, колко хора останаха изненадани, че съм написал книга.
Беше ми трудно да си представя, че все още имало такива, които не са запознати
с дългогодишното ми творчество (смее се). Първоначалната ми изненада обаче бързо се трансформира в травмираща депресия и взех решение да запълня колкото може повече празнини, сглобявайки всички липсващи части.
Откъде и с какво започна сглобяването?
Едно от нещата, които ясно помня от най-ранното си детство, бе пишещата машина
на баща ми. Помня как той стоеше с часове наведен над нея, не мога да забравя и ритмичното тракане на клавишите. Това са най-първите звуци, които мога до изровя
от съзнанието си – чаткането на машината и силуета на баща ми. Не знаех за какво му служи и защо постоянно виси на нея. Не знаех и защо не ми дава да я пипам, особено, когато вътре имаше заврян лист хартия. Дебнех, когато го няма, за да натискам копчетата, а най-много ми харесваше да връщам валяка ú в изходна позиция.
Кога разбра, за какво служи прабабата на днешния лаптоп?
Когато се научих да говоря…(смее се).
Опиши ситуацията, ако можеш…
Всяка вечер започвах да разпитвам баща ми, какво правиш, а той ми отвръща, работя, а аз продължавам да го врънкам, какво работиш?, а той, превеждам, аз пак, защо работиш, нали вече се върна от работа? Трябва да довърша превода, отвръщаше ми той, след което минавах в атака:
– Може ли да ти помагам?
– Може.
Кога за пръв път прописа?
Горе-долу, по това време написах първия си разказ. Още помня името му: „Момчето със широките гащи“. Написах е силно казано, защото още не можех да пиша. Диктувах, а баща ми тракаше на машината, без да редактира. След няколко дни ми донесе разказчето – беше го подвързал в кожена корица и изглеждаше досущ като истинска книга. Дори ми бе оставил празни места по страниците между текста, за да мога да нарисувам Момчето със широките гащи и неговия Робот. И ги нарисувах. Бях доволен. Тогава оставих баща ми на спокойствие да си превежда и хукнах да играя навън…
Да разбирам, че меракът ти е замрял веднага след „първата публикация“
или обратно, продължи да съчиняваш…
За последвали ми литературни опити няма нито данни, нито спомени. Историята мълчи. (Поглежда ме дяволито, но продължава да имитира сериозност). Прави ми впечатление, драги Леонидов, че за такива художествено-творчески периоди историците не обичат да говорят. Описват се подробно всякакви войни и катаклизми,
а затишията се отминават с мълчание. А те са или времена на мракобесие, или времена, в които процъфтява най-вече културата и личното литературно творчество. На такива периоди хроникьорите им отделят най-много по половин страничка в учебниците, а сетне се питаме, защо днешните деца не обичат да четат…
След тази творческа пауза, за който историята мълчи несправедливо, помниш ли от кога датират следващите ти арт опити, за които има неопровержими сведения?
Следващи сведения за творческата ми активност могат да бъдат намерени по онова време, когато носех коса дълга до кръста и свирех на китара. Тогава почти всичките ми връстници свиреха в някаква рок група, та и аз. Започнах да пиша текстовете за песните ни. Не, че това кой знае колко ми ми харесваше, но се принудих, тъй като никой друг от бандата не искаше да ги съчинява. Предложих на момчета да я караме без текстове, но не се прие, видиш ли, не можело така, трябвало да бъдем като всички други.
Остана ли нещо от тези стихотворни текстове?
Спокойно може да се каже, че всичко сътворено тогава е чиста производствена необходимост. (смее се). Не помня нито един от тях. Стилът беше: „В нашите очи, в нашите сърца – Хеви Метъл“, повтаря се няколко пъти и после следва припев: „Ай де те водя при Главния Дявол“ – до края на песента ревеше Дяволът и повече нямаше нужда от никакви думи…
Не ми казвай, че твоя път до появата на „Козидор“ е осеян само с невинни намерения…
Напротив, следващият ми творчески проблясък е серия от цели три стихотворения, написани в казармата. И трите са писани по време на голямата дезинтерия. За разлика от настоящата „невидима“ пандемия, онази беше повече от видима. Първите две ги написах, борейки се със коварната зараза на първа линия. Бях с гумен костюм и противогаз в 40 градусова жега. Носехме на гърба си огромни лозарски пръскачки
и обикаляхме да дезинфекцираме поделенията: артелни, посуда, тоалетни – наред.
А третото ти стихоторение навярно е било любовно?
Третото стихотворение го написах вече като жертва на заразата – във ВМА.
В поделението не остана нито един здрав войник, въпреки мерките. Аз се разболях последен от взвода и ме приеха в болницата, когато вече заболяването ми беше минало. Общото между трите стихчета е, че и трите не са за пред хора… Слава Богу, нито ще ги чуете, нито ще ги видите. Заслугата им е, че ме отказаха от писането на поезия…
И после премина към прозата…
Да, изпитвах удоволствие да пиша разни истории, записвах ги в тетрадка и когато се събирахме с приятели, им четях от нея. Малко след това написах първите си по-зрели разкази. Пишех ги по време на безкрайните нощни смени в хотела, в който тогава работех. Там имах колега, мой състудент, с когото заедно си убивахме времето през тези дежурства като непрекъснато си измисяхме митични същества и различни абстрактни образи. Бяхме си създали свой виртуален свят, който само ние разбирахме. Едно от общите ни творения беше Козидор.
Това име не е ли свързано с някакво митологично или демонично същество, мнозина се чудят и ме питат какво означава?
Ами това име нищо не означава. Козидор бе измислен по онова време. Точно както и останалите: Мидин – Повелителят на мидите, скаридите, водораслите и медузите, Голямата глава, която бе Голяма говореща глава, без тяло и т.н. Козидор е същество населяващо онзи наш въображаем свят. Но много заобичах това име и реших, че ако някой ден напиша книга, обезателно да я кръстя „Козидор“.
Сега младите писатели нямат къде да публикуват, освен в интернет и във фейсбук… Имаш ли блог, в който можем да прочетем твоите по-ранни нещ?
Появата на интернет и особено последвалата поява на всякакви форуми, блогове
и тем подобни всъщност е нещото, което отключи дълбините на моя изключителен талант. (Хили се). Беше някаква мания, обсесия – пишех и публикувах навсякъде. Нямаше кътче в мрежата, което да не съм оспамил.
Тоест?
Любим навик ми беше, примерно, да се регистрирам във форум за колекционери на часовници и там да им изтипосам риболовен очерк, придружен със снимки на мухи и риби. Същото можах да направя в клуб Кастанеда на ДИР БГ. Това, че не съм чел нито една негова книга изобщо не ми пречеше да вземам дейно участие във всяка дискусия. Това го правех навсякъде – докато не ме изгонеха модераторите или сам не си тръгнех. Пишех им: „Вие просто не ме заслужавате“ и изчезвах завинаги. На повечето места
и до ден днешен имам бан по айпи адрес. БГ Мама е едно такова място, например. Там ме търпяха докато пишех със женски ник, но след като публикувах прословутия си „Наръчник по новогодуване / или как правилно да празнуваме новогодишните празници“, всичко приключи.
От този период имаш ли текстове, които заслужават да се съберат в книга?
През онези години съм публикувал огромно количество съчинения, които, естествено, са разпилени и трудно бих открил, ако реша да ги събера. Случвал ми се е и такъв парадокс – мой познат да ми изпрати за прочит харесана от него история, която някога съм аз написал… Но си признавам: автор съм на не малък процент от глупостите, които циркулират в мрежата. Слава богу, не съм единствен. Там има няколцина основни писачи, някои от които имам честта лично да познавам. Често чета възклицания: „Е, добре, чия главата може да роди такава простотия?“ Признавам, ето, на такива като мен.
Нищо по-сериозно не си насътворил преди романа?
Е, писал съм и сценарии за реклами, сценарист съм и на минисериала от две серии – „Спиртакус“. И досега не спирам да пиша, всеки ден десетки служебни имейли, професионални доклади, десетки презентации, а да не говорим като хотелиер колко извинителни писма до недоволни гости съм написал. За това, наистина е шокиращо за творец с моя размах (смее се) да разбере, че има хора изненадани от това, че вече съм издал книга!
Все пак, как се стигна до написването на „Козидор“?
Освен писането из интернет, другото ми хоби, е риболовът. Аз съм от най-запалените. Аз съм мухар. Правя си сам мухи и после ловя с тях. Аз съм от онези, които хващат риби, целуват ги, снимат се за спомен с тях и ги пускат да си плуват обратно. През 2017, по време на едно от риболовните ми пътешествия с приятели руснаци, се роди и идеята за този роман. Обикаляхме прашните пътища на Астраханските степи, по долното течение на река Волга. Не спрях да им разказвам истории. По пътя в колата, вечер около огъня – не млъквах. На прощаване един от тях ми каза: „Вземи и напиши книга. Ще я четем и ще си спомняме за теб“. И аз взех, че я написах.
Вярно ли е, че оригиналът е написан на руски?
Да, романът „Козидор“ го написах на руски. Поради обяснимата причината, че бе предназначен за четене от моите приятели риболовци. Постепенно историята се разчу
и други проявиха любопитсво. Не знам дали има друг идиот, който да е написал първата си книга на чужд език и на когото впоследствие му се е наложило да си я превежда сам! Голям зор беше. Тогава разбрах, защо баща ми е прекарвал нощи над пишещата си машина. Пишех, триех, псувах, исках да се откажа. Оказа, че трябва да пренапиша едва ли не цялата книга. Така че, романът в този му вид, е роден в адски мъки, признавам.
Резултатът е повече от отличен, българският вариант звъни като лексика, синкаткис, не личи, че е четем чуждоезичен автор…
Баща ми много ми помогна. Както и преди 40 години за „Момчето със широките гащи“. Изключително съм му благодарен. Без неговата намеса наистина щях да се откажа.
Какви са очакванията ти от „Козидор“?
Ако някой вземе, че отвори тази книга и я дочете докрай – ще бъда изключително горд със себе си. Ще ми стане приятно. Ще знам, че си е струвало. А ако пък някой я прочете и я постави до другите си книжки, с идеята да я прочете някога отново – то от мен няма да има по-честит на света! Чувал съм, че книга, която не си струва да бъде прочетена два пъти, не си струва да се чете нито веднъж!
Разговорът записа Румен Леонидов
