Става дума за второто, преработено и допълнено издание, което излиза 25 години след първообраза си от 1991 г. От него са отпаднали някои автори от първото, но на тяхно място са добавени други като Рудолф Ото, Георг Вилхелм Фридрих Хегел, Реймънд Адолф Приър, Чарлс Кан, Ада Тахо-Годи. Сборникът е събрал значим аналитичен и тълкувателен материал на философи, историци, филолози, теолози, антрополози от последните стотина години, които, всеки един от тях в своята собствена теоретична перспектива и предметна насоченост, ни предоставят конкретни изследователски резултати.
Време е за ново, трето издание.

Философия по шамански,  Иван Драгоев

Книгата „Мит и философия“, съставена и предсловена от Здравко Попов, ме накара да вляза в особен диалог с единствения от преподавателите си, който все още наричам „учителю“.

Като човек занимаващ се с философия от повече от 30 години се запознах с много преподаватели по философия, но само с броени ФИЛОСОФИ. Един от тези малцина люде, жигосали по неизлечим начин душата ми  е Здравко.

Имах невероятния шанс да присъствам през 1988 г. на първия час по философия в средното училище след повече от четиридесет и пет годишен остаркизъм. И този първи час се превърна, поне за мен, в съдбовно събитие. Това не беше просто час по философия. Това бе изблик на ЛОГОСА, който струеше през устата на Здравко, който по незабележим начин ни постави в гранична екзистенциална ситуация, за да прозрем що е БИТИЕ и що е ИСТИНА, сътворявайки като демиург изконната връзка межди МИТ и ФИЛОСОФИЯ.

Здравко не е обикновен преподавател, а е  Философ. В този първи час имах чувството, че той започна да расте пробивайки тавана, защото тялото му не му принадлежеше… Като истински шаман, оставяше логосът да го обгърне, за да се сътвори пред нас. И така ние не просто слушахме какво е казал Хераклит, Декарт или Ясперс. Самите те говореха чрез него.

Контактът с тази книга е подобен, поне за мен, на тези първи часове по философия. Знам прекрасно, че Здравко е написал много сериозен ръкопис „Въведение във философията“. Но вместо да го издаде, той предпочита да ни предостави едни великолепни, грижливо избрани и елегантно подредени текстове, които незабележимо поставят читателя в светогледна ситуация, принуждават го да влезе в диалог с тези велики мислители и сам да артикулира по своему що е Битие, Мит, Символ, Време.

В тази книга чувствам същата скромна всеотдайност, с която Здравко ни водеше по козите пътеки на философията. Не помня да съм го чул да изрече „Аз смятам“. Както в тези първи часове, така и в книгата, той поставя в скоби своето аз, за да предостави тялото си на една философска традиция, която става плът, кръв и прогарящо слово чрез и в неговото тяло.

Рядко в 364 страници може да се извърви по зашеметяващ път.

Самите уводни думи на съставителя ни поставят в светогледна ситуация с едно настойчиво питане върху предмета на философията. Полагат я като изконно гръцка и като такава тясно и съдбовно свързана със своята другост, артикулираща се по най-решаващ начин в мита.

„(За)връщане към началото на философията“ подържа особен диалог с „Какво е това философията“ на Мартин Хайдегер, и това „събеседване“ се ситуира на различни нива.

Може би едно от най-важните е изходната позиция на двамата автори, че не е възможно да се говори истински и автентично за философията без да сме във философията като екзистенциален и онтологичен  ангажимент:  – „Пътят на нашите разговори следователно трябва да е от такъв вид посока , че онова, което филоосфията обсъжда да обвързва самите нас, да ни докосва (nous touche). И то нас, в самата ни същност“ (М.Хайдегер.стр.85).

Но кога е ангажирана нашата същност? Кога словим философски, а не просто бърборим показвайки ред останалите ерудиция и обща култура? Какво различава философа от преподавателя по философия?

Може би това, че философията е самият живот за него, може би това, че той не може просто да говори за философията по принцип, без да ангажира целия си екзистенциален опит, който се присвоява и усвоява в особени гранични ситуации, когато липсата на смисъл и плоскостта посредственост на всекидневните ни взаимоотношения ни оставя по болезнен начин сами със себе си :  „ „Що е филоссофията?“…Това е въпрос, който се поставя в състояние на дискретно безпокойство – в полунощ, когато няма повече какво да се пита…, когато сме достигнали до онази точка на не-стилност, при която най-сетне можем да си кажем: какво всъщност беше всичко онова, с което се занимавах целия си живот“ (Здр.Попов, стр.15)

Но диалогът с Хайдегеровото изследване не се ограничава само с този, фундаментален, но все пак не изчерпващ императив за екзистенциален и онтологичен ангажимент. Двамата автори мислят, както явната, но и не толкова видима импликация на философските питания във всекидневния ни живот, така и фундаменталното отношения на философското с неговото друго. „ Деструкцията означава не разрушаване, а разграждане, отмахване настрани-прибиране -именно само историографските изказвания за историята на философията. Деструкцията  ще рече: да отворим ушите си, да се открием за онова, което признава себе си пред нас в традицията като битие на битуващото.“(М.Хайдегер.стр 99).

Философското говорене се изгражда като такова само и единствен тогава, когато се съотнася със своята изначална другост, можеща да ни се представи под различни форми, но която кристализира в термина мит „ …тя (философията) е опакото на мита, тя е другото-на-мита. Тя е пробив в самотъждествеността на мита , в неговата наративна идентичност, в неговото безкрайно повторение, в неговата колективна и безлична субективност.“(Здр.Попов.стр.24).

Митът не е просто предистория, надраснат момент в историческото развитие на философията. Той е съпричастен, съвременен и синхронен с възникването на философското питане като такова. Нима можем да кажем, че като личности и като общество сме надмогнали родовата идентичност? Нима семейството и роднинските връзки не значат вече нищо за нас ? Ако това би било така, защо в началото на ХХ век се налага с такава удивителна сила и влияние, във всекидневния език , в деловите отношения и изкуството  една дисциплина като психоанализа?

Освен пряк диалог между въвеждащата студия на книгата и текста на Мартин Хайдегер, би могло да се каже, че  Хайдегеровото питане за това що е философия е повратен момент в структурата на съставения от Здравко Попов сборник, който с веща ръка, подобно на елинските аеди ни кара неусетно да преминаваме от песен в песен в епопеята на генеалогията на философското и на онтологичното.

Статията на Хайдегер не е само колофон на структурата на сборника. Тя е своеобразен смислов център през който могат да бъдат премислени всички текстове. Всяка една от статиите е тематично свързана с присъщото питане на „Какво е това Философията“ , но и също така осветява по особен начин хайдегеровото изследване давайки плът и кръв на иначе малко абстрактния начин на мислене и изказ на бележития немски екзистенциалист.

От този тематичен център като, че ли струят три тематични кръга около, които се структурират статиите в сборника: езиков, културен и онтологичен.

Как възниква едно философско понятие? Какво изразява то? Каква е връзката му с всекидневното говорене? Какво всъщност слови философията?

Според сполучливото определение на Аристотел, както в една монета, имаме метал, мислен като материал – hyle) и отпечатък (разбиран като- eidos – вид, форма), така и в езика намираме фонеми (phone – фонема/материал)  и словообразуване (logos – логос, мислен като формообразуващ) . Езикът изразява това, което съществува, но за да може да го изрази трябва да го раздели на съставните му части – stoiheia. Разчленените природни елементи са транспонирани в езика и организирани посредством граматични правила, които са присъщи на всеки един народ, придавайки една особена задължителност и императивност, без които е просто невъзможно общуването. Езиковата игра, предполага негласно приети от всички правила, в чиито рамки е възможна свободата на самата игривост (виж Хьойзинха Homo Ludens). Философията е особен тип авто-рефлексивнст, която сякаш се завръща към изконния демиургичен момент на изловяването, тогава когато езикът е все още във връзка с битието и откъсва елементите от онтологичното цяло. Иначе казано, философията е едно демиургично словене, което поставя отново думите в онтологична перспектива, мислейки тяхната свързаност както с битието като такова, така и с абстрактните правила на граматиката и синтаксиса. Тя съпоставя и съотнася две измерения на абсолютност – присъщата на културата и тази, неизбежно свързана с битието като такова. За да можем да изразим нещо трябва да го от-членим от онтологичната цялост присъща на мита, но неизбежната цената е тази на изгубването на смисъл, както поради абстрактността на този акт, така и заради „износването“ с времето, банализирането на първоначалната о-значимост . За да възвърнем смислеността, трябва отново да премислим отделната дума в нейната връзката с битийността, или иначе казано, да  я мислим като част от едно цяло.

Единственият възможен начин за това е да започнем да говорим странно по отношение на всекидневният изказ и слог. Всеки един от философите се „запъва“, започва като, че ли да „заеква“, придавайки на една всекидневна дума, невсекидневен, онтологически смисъл. Така тя се превръща в своеобразна пролука към измерението на битийност и по този начин ни позволя да премислим езика и културата като цяло.

В сборника „ Мит и философия“, след постояването на солиден теоретичен кадър за параметрите на философското, можем да открием „философските тънкости“ и езиковите игри позволили създаването на понятия като Език (Волвганг Шадевалт), Справедливост (Юлиус Щенцл), Символ (Раймънд Адолф Приър), Смисълът на глагола „съм“ (Чарлс Кан), Символизъм (Алексей Лосев), Природа (Иван Ражански) или Личност (Ада Тахо Годи). Тези толкова познати, но сякаш износени от своята всекидневна употреба термини  проблясват пред изумения ни поглед с ясна неразбираемост, за да ни накарат да се върнем отново и отново към познати по непознат начин текстове. Сборникът представя внушителен, не толкова по обем, колкото по качество и дълбочина езиков кръг на философска проблематика като цялост. Поне аз не познавам друг толкова вещ и проникновен подбор на текстове описващи възникването, от-членяването и артикулирането на философията от всекидневното говорене.

Езиковият анализ, ни води сякаш съвсем естествено към въпроса за връзката между култура (в частност гръцката) и философия: „Какво е това философията, всички са разбирали от гърците…, но самите гърци е нямало от кого да го разберат. Дори блестящото творчество на гръцките умове на философската арена – издигането на спорещи помежду си системи, концепции и доктрини, осъществяването на важни открития – бледнее редом с по-уникалното им творение – сравнение със създаването на самата „арена“, която е предоставила простор за спорове и за открития.“ (Аверинцев стр.249-250).

Специфичността на елинската култура е свързана с неповторимото и отношение към мита артикулиращо се около опозицията мит – логос, което преплита по неусетен начин културологичния кръг на проблеми с онтологичния.

Питането върху „каквостта“ (ti esti) не нещата е може би най-оригиналната черта на старогръцкото мислене. Точно този начин на постване на въпросите и специфичното търсене на отговор позволяват достигането до една трансцендентална абстрактност, която трансцендира  иманентността на всеобхватния митичен светоглед, сякаш за винаги оставащ в плен на материалното и на вещественото.

Въпросът за „кавостта“ е може би един от най-фундаменталните. Тук отново можем да открием диалог между студията на Здарвко Попов и основополагащия текст на Мартин Хайдегер: „На това, което „какво“-то означава, на „quid est“,  τò quid му казват  „каквост“. При това quiditas в различните епохи на философията се определя различно.“ Ако Хайдегер е особено чувствителен по отношение на въпроса за каквостта, то Здравко Попов поства акцент върху това върху което каквостта пита: „Всеки филосф се сблъсква и с това какво трябва де се започне, за да се намери достъп де „това е“ по такъв начин, че „това е“ да не се изопачи – и този въпрос отива отвъд това да бъде просто един процедурен въпрос за водещия принцип на една философия.“

Автономността на философията, като дисциплина и като светоглед позволява осъзнаването на историческото съзнание, научните изследвания в областта на медицината и на техниката и в крайна сметка,  възникването на такъв уникален литературен жанр като трагедията.

Философията по своята същност е елинска, понеже в нея се поставя по категоричен начин въпроса за свободата, като същност, като нещо природно за човека (на някои хора, различаващи се от други, които са мислени като роби по природа – Хегел стр.82). Свободата е тази, която задава в рамките на философския дискурс по абсолютен начин въпросите за Справедливостта, за Закона, за Същността, за Природата, за Хармонията.

Това не означава, че у Индийците, у Китайците или пък у ескимосите въпросите с философски, морален или исторически характер отсъстват. Те  ни се дават като едно цяло с религията, защото изразяват един митологически и мито-творчески по своята същност светоглед. В този смисъл, елините са първите, които създават съвършено ново съотнасяне със света, което предполага построяването на философията и на науката като противоборство и противовес на мита и митологичното и като такива залягат в основата на цялата западноевропейска култура.

По този начин можем да разпознаем в сборника „Мит и философия“един не по малко интригуващ и фундаментален културологичен кръг на питане от този на езиковия представен от автори като Рудолф Ото (Идеята за святото), Г.Ф.В.Хегел (идеята за свободата), Вилхем Нестле (Мит и логос).

Този кръг на проблематизиране неизбежно се припокрива от части с онтологичния кръг на въпроси в, който бихме включили отново Волфганг Шадевалт (Език, битие, онтологичносгт), Мартин Хайдегер, Жорж Гусдорф.

Далеч от схоластичната и досадна опозиция на мит и логос, докарваща до сълзи със своята отегчителна схематичност поколения нещастни студенти, сборникът „Мит и философия“ оживява тази антагонистична двойка понятия съотнасяйки ги с термини като свят, светоглед, историчност, ирационалност.

Но мит и логос не е една абсолютна и статична опозиция: Те са като „привидно враждуващи братя, са все пак рожби на един и същ, елински дух, който се явява само в различни степени на собственото си развитие.“( Вилхем Нестле, стр.136) Старогръцкият логос черпи своята сила от почвата на мита и едва когато тя се изтощава и бива заменена от нова по своята същност митология (християнската), настъпва и края на елинската философия и култура (Лосев, стр.238).

Абстракцията и трансцендентната на логоса надскачат иманентната на мита, но не престават да се завръщат към него в упорито търсене на присъщата му тоталност, глобалност и всеобхватност. Като, че ли откъсването от иманентността  и от конкретната привързаност към отделната вещ и материалното стават с цената на загуба на чувството за цялостност и за всепроникващ смисъл.

Когато има нужда от ново основаване на битийността и на онтологичното, сякаш философията в своята същност остава за винаги осъдена да се завръща към своето начало, към конфликтната й но и изконната й връзка с мита.

И точно тук намираме и трета тема за диалог между Здравко Попов и Мартин Хайдегер. Философията се ражда, но и регенерира посредством учудването пред вечно новата битийност на съществуващото. Бележитият немски философ определя  последното  като παθος и αρχη (стр.101).

Сякаш съставителя на сборника продължава, допълва и доразвива загатнатото от Хайдегер: „„Удивлявам се, затова философствам“. Удивлението е свойствено на всички нас, а при философа то е станало първоизточник на философските му мисли, доколкото се е оставил то да го води. … Удивлението принадлежи на света на нефилософското и в същото това измерение е станало „портал“ към света на философското.“ (стр.17).

На като цяло изглежда, че сборникът съставен от Здравко Попов подържа диалог с друг бележит мислител – Фридрих Ницше.  Той установява диалог в частност с ницшеанския мотив за вечното завръщане, разбиран като утвърждаване на света в своята цялост, като казване на едно „ ДА“ (както може да го прослови само един Ницше: „JA, JANUAR“).

Това е приемането на възможността за повторение на нашата екзистенция  в най-малките й и най-жестоки детайли, без възможността да бъдат „корегирани“. В своята същност това  е утвърждаването на най-страшния, но и на най-прекрасния възможен свят…единствения възможен за нас, смъртните.

Това специфично възпроизвеждане на ницшеанския мотив за вечното завръщане ни кара да прословим отново и отново думите „Мит“, „Логос“, „Философия“, „Истина“, „Битие“  и така не само се да се за-връщаме  към Античността като такава, но да се окажем лице в лице с изконното. Тези думи ни карат да пре-открием делничното и сегашното, дарявайки го отново и отново със смисъл и проблематичност.  Иначе казано, живота ни се изтръгва от прокрустовото ложе на навика, проекта и баналната и безлична скука. Съществуването ни става чисто и  просто интересено (Inter-esee, буквално да съм в-стихията на живота-си, а не да живуркам откъснат от мойостта-на-екзитенцията-ми), понеже пре-откриваме смисълът и целостта присъщи на изконно-онтологичното  .

Далеч от това да бъде само едно учебно пособие, сборникът съставен от Здравко Попов изразява един онтологичен, философски и екзистенциален ангажимент, който е заразителен със своята простота и дълбочинна и изконна истинност.

Мит и философия. съст: Здравко Попов, УИ „Св. Климент Охридски“, София

Иван Драгоев

Предишна статияСънуващият пророчества художник Кеазим Исинов: Да обикнеш болката си
Следваща статия„Трите стълба на дзен“ от будисткия учител Филип Капло