Из „Ням“, пет стихотворения от Васил Славов

Ням

Сега, когато вечерта изтече и скитният й облак изтъня,
си мисля за секвоите по пътя, за мъдростта на моята земя,
за тази кръв, която все залязва, за силата на скромното обричане,
нестигнатото как се разпилява, нестигнатото как гори очите ни,
за хората, които оправдаха следобедния трепет на гората ми,
а сетне в сенките се разпиляха, под есенното жълто на разпятията,
за тази бедна до превалност вечер, пренесла всичките ни дни,
за спомен как клепачът трепва, в мига, когато рожбата заспи,
за всичкото, което всеки носи, за тихото, което ни осмисля,
за смъртите и за смеха ни, преди в предверието да обърнем листа.
Благодаря, че погостувах Боже, в живот в предсетното живян,
че бе преклонно – колкото умея – преди да дръпнеш връвчето за там.
Благодаря за планината, Боже, за тази музика на майка ми в ръката,
което мога, с мен ще пренеса – което не – с дима ще го изпратя.
Сега… когато вечерта… догасва и сетният… свелик… кади,
целувам на секвоите кората – и стъпвам във небесните води.

Ням

във този дъжд от дъждове,
във този дъжд от дъждове
се спускат черквата, чимшира…
слизат
във този дъжд,
във този дъжд от ветрове,
от дъждове
морето ти, отварянето на небето ти,
крилото на високата ти страница,
прозрачието на синьото,
на дъното, на светлината,
недей затваря това море!
то никога не беше мое!
морето ти
не беше мое!
(родените под планината – смееше се –
не могат никога да пишат за морето,
не са достатъчно солени, солни
душите им от обич и от светлина…
не са достатъчно солени, мъдри
душите им за път и светлина… )
и аз до теб – безсолен
и безвечен спътник!
днес диша мараня
с корема бял на утринната риба
и ражда пясъка, и ражда раковина,
трепти прозрачна слюда,
гларусът отгоре – с бездетните очи, с високите очи, с жестокте очи
днес диша мараня
и сенките се спират сепнати
и сенките се спират сетните,
къде са те
из този дъжд от дъждове,
сред този дъжд от светове
къде са те?
неписаното само ще остане
посягането ни към крехкото безвремие,
дъхът на топлост,
на смокинени листа,
на цялата обреченост, която носим, носим, носим,
която ни покрива, която пие планината ми
и мен
до дъно,
до дъното ти от звезди и миди
сбъдни се в топлото на калдъръма,
във ласката, която не познавам,
във непознатия и яден вятър.
как го мразя!
как мразя всичкото, което ти не си!
сбъдни се в мен!
във този дъжд!
сбъдни ме!
и там, в картината, която пада, в картината от цвят, от смърт, от залез
ще бъда жив, (все още)
ще дишам, (още)
пренесъл пясъка, на който ме научи!
във този страшен, падащ дъжд,
в това скопено от тъга небе
ще срежа думите,
ще моля мъртвите
във този дъжд от дъждове
във този дъжд в очите ти
се спускат черквата,
чимшира…
морето ти, любима, отварянето на небето ти, любима,
крилото на високата ти страница,
прозрачието на синьото, на дъното, на светлината
недей затваря това море, любима,
отдай му силата да ни обвее,
да среже!
и да прекоси!

Каквото беше – беше
Това ли беше всичко, което ме научи,
да беля тежко зъб, да ръфам като куче,
да гоня с поглед облак и лайкучка да стривам
денят когато тръгне към мъртво да отива,
с две шепи да държа изпуснатото вчера
и самотата само да мога да измеря,
а в бъдното да търся все миналите дни

и този свят да гледам през твоите очи.
Не бяха тежки думи, стрели на тетивата,
пробили плът и дух, висящи по душата,
пречупени от битки, повехнали наскоро,
и вдигнали рояци, и литнали отново.
Какво ли още искам от тленната ти прах,
да ме приемеш днес такъв какъвто бях,
да чуя топла дума, но думите умряха
и срути се гнездото под бащината стряха.
Защо ли не можахме с добро да се простим,
към нас като погледна–все пушeци и дим.
Каквото беше–беше в житейския ни път,
да видим как ще бъде след срещата отвъд.

ще изповядаме слънцето
после агнеца
ще изповядаме стиха
ще го вклиним
в облачното
око на небето
където
слепи
сетни
слитащи
бродят бездетните ангели
безбрачнa остана човешката ни споделеност
бездиханен – воят ни
и днес когато гарванът реже човката си
и пада пада като есен
оранжевата й луна
ще изповядаме стиха
ще прокървим с агнеца
безпростени
безплътни