Ням

Сега, когато вечерта изтече и скитният й облак изтъня,
си мисля за секвоите по пътя, за мъдростта на моята земя,
за тази кръв, която все залязва, за силата на скромното обричане,
нестигнатото как се разпилява, нестигнатото как гори очите ни,
за хората, които оправдаха следобедния трепет на гората ми,
а сетне в сенките се разпиляха, под есенното жълто на разпятията,
за тази бедна до превалност вечер, пренесла всичките ни дни,
за спомен как клепачът трепва, в мига, когато рожбата заспи,
за всичкото, което всеки носи, за тихото, което ни осмисля,
за смъртите и за смеха ни, преди в предверието да обърнем листа.
Благодаря, че погостувах Боже, в живот в предсетното живян,
че бе преклонно – колкото умея – преди да дръпнеш връвчето за там.
Благодаря за планината, Боже, за тази музика на майка ми в ръката,
което мога, с мен ще пренеса – което не – с дима ще го изпратя.
Сега… когато вечерта… догасва и сетният… свелик… кади,
целувам на секвоите кората – и стъпвам във небесните води.

Ням
Солни сa Белите Лъвове на вълните. Ноктите им от пяна,
времето им от пяна – пръските, светлината.
Лъвове са вълните.

С тези слънчеви гриви.

Белите Лъвове на вълните разкъсват.
И ни повличат – кървящи !

Към Колизея на слънцето…

Смъртта дойде в Рим, като в онова старо заглавие.
В разрушеността на Юга, в Наполи. Сухи треви, които напомняха мъртвостта
на тревите в града на рождението. Ръждиви треви – слънце отгоре.
Мисля, че Югът прави хората по-жестоки, нетърпеливи, ненужно пъргави.
Думите им са остри, назидателни някак.

Къртичината Везувий – отсреща.

Разхвърляност на улици, които отдавна са вдигнали белите си платна. Градовете на Юга са навсякъде едни и същи. Скоро всички те ще умрат. Тогава кръстовете на църквите ще полетят – огромни черни птици. Забравени, черни птици. Крепостните стени, пазили светостта и вярата ни ще се срутят в пясъчната слабост на отнетите брегове.
Югът те учи. Че се умира бързо.

Но Югът те учи и на Поезия. Понякога.
Когато очите болят от синьо.

Поезия и Смърт си мисля. Гледам всички тези разминаващи се в съзнанието ми
спирки като строфи, като лист.

Разчитам ритъма, метриката, внушението им. Губя вяра от слепотата на слънцето им. Дишам.

А отсреща – Къртичината Везувий.

Солни са Белите Лъвове на вълните.
Спомням си за Белите Лъвове на вълните, за ноктите им от пяна,
за времето им от пяна, за пръските, за светлината.

Лъвове са вълните.
С тези слънчеви гриви.
Разкъсват уморените си жертви.

И ни повличат, кървящи…
към Колизея на слънцето…

 


Ням

във този дъжд от дъждове,
във този дъжд от дъждове
се спускат черквата, чимшира…
слизат
във този дъжд,
във този дъжд от ветрове,
от дъждове
морето ти, отварянето на небето ти,
крилото на високата ти страница,
прозрачието на синьото,
на дъното, на светлината,
недей затваря това море!
то никога не беше мое!
морето ти
не беше мое!
(родените под планината – смееше се –
не могат никога да пишат за морето,
не са достатъчно солени, солни
душите им от обич и от светлина…
не са достатъчно солени, мъдри
душите им за път и светлина… )
и аз до теб – безсолен
и безвечен спътник!
днес диша мараня
с корема бял на утринната риба
и ражда пясъка, и ражда раковина,
трепти прозрачна слюда,
гларусът отгоре – с бездетните очи, с високите очи, с жестокте очи
днес диша мараня
и сенките се спират сепнати
и сенките се спират сетните,
къде са те
из този дъжд от дъждове,
сред този дъжд от светове
къде са те?
неписаното само ще остане
посягането ни към крехкото безвремие,
дъхът на топлост,
на смокинени листа,
на цялата обреченост, която носим, носим, носим,
която ни покрива, която пие планината ми
и мен
до дъно,
до дъното ти от звезди и миди
сбъдни се в топлото на калдъръма,
във ласката, която не познавам,
във непознатия и яден вятър.
как го мразя!
как мразя всичкото, което ти не си!
сбъдни се в мен!
във този дъжд!
сбъдни ме!
и там, в картината, която пада, в картината от цвят, от смърт, от залез
ще бъда жив, (все още)
ще дишам, (още)
пренесъл пясъка, на който ме научи!
във този страшен, падащ дъжд,
в това скопено от тъга небе
ще срежа думите,
ще моля мъртвите
във този дъжд от дъждове
във този дъжд в очите ти
се спускат черквата,
чимшира…
морето ти, любима, отварянето на небето ти, любима,
крилото на високата ти страница,
прозрачието на синьото, на дъното, на светлината
недей затваря това море, любима,
отдай му силата да ни обвее,
да среже!
и да прекоси!

 

Каквото беше – беше
Това ли беше всичко, което ме научи,
да беля тежко зъб, да ръфам като куче,
да гоня с поглед облак и лайкучка да стривам
денят когато тръгне към мъртво да отива,
с две шепи да държа изпуснатото вчера
и самотата само да мога да измеря,
а в бъдното да търся все миналите дни

и този свят да гледам през твоите очи.
Не бяха тежки думи, стрели на тетивата,
пробили плът и дух, висящи по душата,
пречупени от битки, повехнали наскоро,
и вдигнали рояци, и литнали отново.
Какво ли още искам от тленната ти прах,
да ме приемеш днес такъв какъвто бях,
да чуя топла дума, но думите умряха
и срути се гнездото под бащината стряха.
Защо ли не можахме с добро да се простим,
към нас като погледна–все пушeци и дим.
Каквото беше–беше в житейския ни път,
да видим как ще бъде след срещата отвъд.

 

 

ще изповядаме слънцето
после агнеца
ще изповядаме стиха
ще го вклиним
в облачното
око на небето
където
слепи
сетни
слитащи
бродят бездетните ангели
безбрачнa остана човешката ни споделеност
бездиханен – воят ни
и днес когато гарванът реже човката си
и пада пада като есен
оранжевата й луна
ще изповядаме стиха
ще прокървим с агнеца
безпростени
безплътни

 

 

 

 

Предишна статияНационална литературна награда за сборник разкази „Йордан Радичков”
Следваща статияСънуващият пророчества художник Кеазим Исинов: Да обикнеш болката си