Иван Кулеков: В „Отлъчване“ има нещо библейско. Но то не е в описанието на животите и смъртите на един български род, а в търсенето и разкриването на божествената човешка същност. Аз вярвам, че всички – съзнателно или подсъзнателно, през целия си живот се опитваме да проумеем точно тази си връзка с Бога. В този смисъл книгата на Николай Терзийски не е отлъчване, а приобщаване. Докато я четем, а и дълго след това, ние се чувстваме приобщени не само към неговия свят, а към нашия общ духовен мир.“
Николай Терзийски е роден е през 1983 г. в Смолян. Завършва журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“, по-късно получава магистърска степен от Философския факултет на университета. От началото на 2003 г. работи като журналист в продуцентска компания Седем-осми. През 2014 г. създава интернет блога Терзилъци, в който публикува свои произведения – кратки и средно дълги разкази, хумористични есета, политическа сатира, публицистика, ревюта за книги. Дебютният му роман „Отлъчване“ излиза през юни 2017 г., издаден от „Жанет 45“. Избран е от интернет сайта „Аз чета“ за една от десетте най-важни книги, издадени на български език през 2017 година. „Отлъчване“ печели голямата награда в категория проза от Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“ 2018. Романът има и номинация от наградите „Перото“, за принос към българския литературен контекст. През март 2019 г. излиза вторият роман на автора, озаглавен „Хроники на неведомото“, издаден отново от „Жанет 45“.
Откъс от романа „Отлъчване“ на Николай Терзийски
… нямам очи за тая далечна надежда, тая надежда е накрай света сигурно, та ази колкото и да надзъртам, се не мога да я стигна, да я съзра с очи си, та нежели с ръце си да я пипна… ама нали така си ме учила, мале моя, Силво Чернева, че се натам трябва да сочи погледът ми, към бъдещето, щото в миналото имало само горести и неправди, а бъдещето можело да ми донесе щастието…
… где го това щастие ма, мале, така и не съм научила днес, пък той животът си отива, керка ми вече на тринайсет години зе че стана, скоро ще трябва за женене да я давам…
… а и ази дърта я родих, нали знайш, мале, на трийсет години чак, та ти не си я виждала никога…
… ти и мен не си виждала отколе, щото и ази от години не съм дохаждала при тебе, ама затова реших днес да дойдем двечките с нея, да ти я покажа, моята керка Цвета, унуката ти, хубава е като тебе, мале, че даже триж по-хубава, па как пей, ако знайш…
… не знай тя още нищо за тебе, пък и ти не знайш нищо за нея, щото, откак избягахме по Самоковско, близо дваесе лета изминаха, не съм са връщала ази по родното село, щото тука още е Турско, ама ето, дойде ден да ви представя – тебе на нея и ней на тебе, да разкажа ней за твоите съдбини, а на теб да разправя за нея…
… да срещна миналото с бъдещето…
… мъка мий, мале, да разправям за тебе, почвам се да плача, а не трябва да плача пред детето, но може ли да го оставя така, без да помни отгде дохажда, може ли да не узнай корените си…
… тъй, Цвето, това тук е твоята баба Силва Чернева, дето ни ти си познавала, ни тя та познаваше, ама понеже мене ме има, ще ти разкажа всичко, що знам за нея, баба ти, Цвето, е родена преди шеесе и седем лета, таман на тоя ден, в началото на ноемврия, ама за детството си малко мий разказвала тая жена, остала е сираче още много малка, гледал яй някакъв кръчмар, само това знам, та като станала малко по-голяма от тебе сега, на четиринайсет години, са залюбила баба ти в един висок хубав момък, синеок и с кестенява коса, дето из друго село бил дошел, ала като тръгнали да бягат от кръчмаря, фанали ги поганците, тогава всичко Турско е било, отмъкнали майка ми, а любимия ѝ мъж… застреляли…
… изплаквала си си очите, мале моя, в поганския чертог, дето целият на Орфеевото цвете ухаел, та даже и мъчителите ти са покрусявали от тая мъка, дето изживява малкото момиче, та накрая пашата повелил да не та пипат, затворил та у една стая и само една слугиня та навестявала да ти носи храна и вода…
… пашата бил, Цвето, един от най-страшните турци в планината, имал много български жени в своите сараи, някои малки момиченца, други – подмомени, а трети – зрели жени, ала бил голям чешит поганецът, избирал си по една жена за ложето всяка седмица, кога от подмомените, кога от по-зрелите, след като са насител на снагата ѝ за седем деня, оставял я на свитата си, на гавазите, или пък я правел прислужница, та най-големите късметлийки в неговия сарай били ония, дето минали през ложето на пашата, ставали прислужници, щото другите, ония дето били пращани за забавление на свитата, често умирали след дългите гаври на развратните и свирепи поганци, така и не са разбрало как определя пашата коя да стане прислужница и коя да прати на зверовете си, ала по-красивите и пищни девойки винаги отивали при свитата, а по-скромните и невзрачните – зачислявали в прислугата…
… а ти, мале, си била чудно хубава девойка, лигите на поганците изтичали като та зърнат, чакали с нетърпение всички да бъдеш изпратена при пашата, щото били сигурни, че сетне и те ще да са докопат до тая хубост…
… ама са минали няколко месеца, Цвето, а се не дохождал редът на Силва, пашата се други жени си избирал, а нея я пазел за някоя по-специална седмица…
… в очакване да бъдеш обезчестена от поганците, мале моя, си станала на петнаесе години, а в края на месец ноемврий, пашата та повикал, дошел бил твоят ред…
… отишла баба ти, Цвето, разтреперана и уплашена при своя зъл господарин, било в една хладна ноемврийска вечер, а месечината светела на небето – пълна и ярка…
… ама каква била изненадата ти, мале, като ти казал сам пашата, че ще чакате до изгрев слънце и чак тогава ще трябва да са подчиниш на волята му…
… някои говорят, Цвето, чей хубаво да са отлага злото, а други – че за жертвата е триж по-страшно като са забавя екзекуцията, ама в случая на Силва таман това отлагане довело спасение от поганската жестокост, щото малко преди изгрев слънце бил известѐн пашата, че има посетител и малко по-късно, на разочарованите гавазини било повелено да бъде освободена Силва…
… едно момче из селото ти, мале, било отишло при пашата да та откупи, златен медальон с магична китка носело, съкровище, дето било обсебило мислите на пашата от дълги години, та турчинът, благодарен и доволен, та пуснал недокосната да си вървиш с момчето, дето са именувало Панчо…
… като тръгнали двамата обаче, Цвето, Панчо потвърдил страха на Силва, че нейният любим е умрял, разказал ѝ как сам го отвързал и заровил в земята, да не го изядат зверовете, а на всичко отгоре и родното село било опожарено и кьорав човек нямало…
… плакала си, мале, на Панчовото рамо за сполетялото те нещастие, за младия животец на своя любим, после си плакала и за селото си, опожарено от поганците… с такива горещи сълзи си плакала, че рамото си му прогорила,
се едно горещ восък капел, не сълзи, а след като очите ти пресъхнали, Панчо та качил на коня си – да та води край една река, Разлатата, на меандъра, дето преди си ходела ти с любимия си…
… тоя Панчо зел да ѝ разказва, Цвето, че цял живот за нея мерак имал, че всичко би направил, за да стане тя негова, че затова е занесъл медальона на турчина, само и само дай с нея, та така разбрала баба ти, че оня, дето та
освобождава, после първи та заробва и иска да добий благодарност, равна на ново робство…
… ала не си могла ти, мале, да насилиш опечаленото си сърце, не си могла да са престориш, не си могла да си наложиш раболепие, па макар и от благодарност към тоя неугледен момък…
… решила баба ти, Цвето, че да избега от Панча е се то като да избега от турците, щото който ти е направил добро, за да са възползва от тебе, той би ти направил триж по-голямо зло, ако не му играйш по свирката, та като отишли при реката, Силва свалила дрехите си и влязла във водата, ама наместо да изчака слисания Панча вътре, тя са гмурнала дълбоко и заплувала като планинска пъстърва по дъното на реката, срещу течението, плувала, дор не усетила, че тялото ѝ ще да са пръсне от липса на въздух, излязла на повърхността, поела един дъх и пак са гмурнала, пак срещу течението, това ѝ била хитростта на Силва, щото по течението секой ще рече да я гони, щото си знаела, че оня Панчо надолу по течението ще я търси, а не нагоре, срещу
бързеите, идващи от планинските върхове…
… тъй си му избягала, мале, и не си го видяла повече никога, скитала си сама и гола из студените есенни гори и пущинаци, от паднали листа дрехи си си оплела, накрая си застанала край един път и си решила да са предадеш на случайността, какъвто човек мине първи, да са опиташ да измолиш помощ от него, ако ще и най-злият поганец да сай появи, та си зачакала…
… един пунгаш кираджия са задал, Цвето, със своята раздрънкана каручка, теглена от вироглаво магаре, което бързало като на воденицата долния камък…
… и ти си му са показала, мале моя, слава богу, че възстаричък бил кираджията, та не му трепнало нищо от чудната ти моминска снага, само рекъл да та загърне о своя собствен ямурлук, а сам останал по долна парцалива дреха в студеното време сиромахът, а са свечерявало вече, качил тай той на каручката си и рекъл да та откара в дома си отвъд Нестос, дето да та стопли и да та нахрани, само та предупредил, че жена муй проклетия, а гласът ѝ опява триж по-силно от оня на мюезина в джамията, много надига ежби, ама инак ней зла по душа…
… и така стигнала Силва до Гулийна баня, Цвето, на другия край на Родопите, дето те са срещат с Пирина и Рила…
… тука дъл са били по-леки за понасяне спомените, мале, тия спомени за пленничеството ти при оня зъл турчин, за мъртвото ти либе, за опожареното село, за изоставения при реката момък…
… дълго ги хокала и пустосвала жената на кираджията, Цвето, каква е тая, бре, отгде я довлачи, малко ли гърла храним, па отгде я завърте такава без дрехи, дърт непрокопсаник такъв, тебе тий широко около врата, обиграваш си с магарето и на широка нога си живейш, поврага, лентяй с лентяите, а мен тука яйце ми са пече на задника секи ден, щото три сина и две керки гледам, кой от кой по-уфатни, па и две снахи и двоица зетьове ящни и мързеливи, да не говорим за малките келеши, дето само знаят да врънкат „дай да ям“, а ти се метър си минаваш, скитосваш си с магарето, развейпрах такъв, повече магарии от магарето си правиш, а се ази обирам пешкира, току ми са изтъпаниш с некой гостенин да си допийш, па сега и голи жени зе да сбираш из друмищата…
… накрая на цялата тая тирада жената тий турила да хапнеш, мале, постлала тий като на важна гостенка най-хубавото ложе, а на другия ден намръщена тай завела да са окъпеш о горещата баня на селото, последните си парици дала, за да заплати тая баня…
… тъй, Цвето, поживяла баба ти Силва седмица в къщата на кираджията, ала усетила, чей в тежест на сиромасите и помолила стопанката да разпита по селото дъл няма да са намери нейде работа за слугиня…
… а оная ти рекла, мале моя, крайно време беше бре, моме, едва смогвам да изхраня всички ви, па отишла у най-богатия чорбаджия в селото, Михалаки Черневия, да го моли на колене да приеме едно хубаво, добро и работливо дете, момиче, сираче, изоставено от всички…
… та като тръгнала Силва за чорбаджийската къща, Цвето, жената на кираджията пак завторила, айде, крайно време беше… па сетне от очите ѝ бликнали не солени сълзи, а направо вгрокнали, като отрова, жал ѝ било за бедното момиче…
… и почнала си да слугуваш в чорбаджийската къща, мале, работила си от заран до мрак, щото стопанката, чорбаджийската жена, била тежко болна, а двете керки са били изпоженили и заминали – едната за Банско, а другата
чак по Добринища…
… чорбаджията бил суров челяк, Цвето, ала постепенно свикнал с това младо момиче, дето чевръсто ошетвало цялата му къща с пъргавината на сърничка, ех, керко Цвето, хубостта е божи дар, ама и проклятие, ней лесно да са живей с нея, за едно може да помага, ама за триж пъти повече неща пречи, знай го това, щото кат та гледам, бабината хубост цялата о тебе сай изляла…
… имал и един синковец чорбаджията, мале, година по-малък от тебе бил, Ганчо са викал, ама като си отишла ти в къщата, на него още само щуротии и келешлъшки глупости са му били в главата, нехайник и разхайтеник бил…
… години изминали, Цвето, накрая угаснала чорбаджийката, а баба ти Силва така я била обикнала, че плакала на гроба ѝ повече от родните ѝ деца…
… на двайсет години си била ти, мале, по онова време и хубостта ти са била разтворила като на ония китки, дето само веднъж годишно цъфтят, ама красотата им са запомня за цяла година…
… в първите дни след погребението на чорбаджийката, Цвето, баба ти усещала с цялата си снага щенията на Ганча, дето вече бил станал мъж, силен и хубав, по цели нощи треперела от страх какво ще да стане, ако влезе при
нея тоя момък, планувала да избяга, да са измъкне от него така, както била са избавила от Панча, една вечер рекла да събере багажа си…
… ала тaй запряло нещо, нали, мале…
… не съм толкоз млада вече, рекла си баба ти, Цвето, де ще ходя, беки цял живот ще слугувам по къщите, ней лошо момче тоя чорбаджийски син, ако дойде и реши да ме земе, ще му са отдам, любимият мий отколе под земята, ази до края на дните си ще го жаля, ала защо да си нямам и мъж, да си родя дечица…
… и вече не си планувала да бягаш, мале, а напротив, чакала си с трепет момъкът да пристъпи в стаята на прислужницата си…
… няма на земята такава жена, керко Цвето, дето да не усети, че някой мъж иска да я приласкай, няма на земята такава жена, дето дай пожелала да са подчини на някой мъж и да не успей да му го покаже…
… с нежност и плахост влязъл Ганчо една нощ при тебе, мале, ала ти си го приела с такава топлина, позволила си му да са изгуби о тебе, пуснала си го да стои в укритието, докат сам не пожелае да бъде намерен, се едно майка с дете както играй и му позволява винаги да печели, така си дала криле ти на това лекомислено момче…
… пристрастил са Ганчо към тая чудна топлина, Цвето, и всяка нощ влизал в Силвината стаичка, ала като са насител и добиел свойто жадувано блаженство, отивал си и на другия ден думичка не обелвал пред слугинята…
… с годините се по-редки ставали посещенията му, мале, първо секи ден, после през ден, през два, после през седмица, а накрая и само веднъж месечно, нехаел за тебе тоя, но нито си са оплакала ти, нито си са възрадвала, приемала си го като господарин, колчем е угодно нему, ама ази си мисля, мале моя, дъл много по-различно са държат агаларите с ханъмите си…
… години минали, Цвето…
… та подир някое време усетил старият чорбаджия какво са случва в дома му, ала не са учудил, щото и той бил зел слугиня преди години, та очаквал от сина си да сподири бащината съдбина…
… няма такова нещо, отричал обаче Ганчо, кога го викнал баща му и му наредил да постъпи благородно с момичето, щото вече ясно си личи положението ѝ, ама Ганчо викал, че няма нищо със слугинята, та накрая, за да избегне бащиния си гняв, една нощ си събрал вързопеца и забягнал нанякъде…
… като си ме родила ти, мале, цялото проклето село та одумвало и злите клепчийки та сочели с пръст, ала закрилата на чорбаджията си получила, обикнал та той, и даже името си ми дал тоя чорбаджия, пък накрая викнал и една бабка да помага в гледането…
… като бех на шест годинки, Цвето, помня как са ожениха мама и Михалаки Черневия, а като бех на десет чорбаджията, щото ази никога не можах да го приема за свой татя, са спомина и останахме самички с мама в къщата…
… така израснах ази, мале, като керка в богаташка къща, вече други ни прислугваха, ама помня как ти плачеше всяка нощ, като ме мислеше за заспала, но никога не та попитах, мале моя, защо рониш тия сълзи кахърни, за младостта ли, за избягалия жених ли, за изгубеното либе ли, за опожареното село ли, за умрелия съпруг ли, или за всичко наедно…
… ама макар и да бехме чорбаджии, Цвето, народът не ни тачеше, другарчета си нямах ази, страняха от мене всичките, ама на̀ – като тръгнах на училище да са уча на четмо и писмо, случих да бъда с Еня, сина на даскал Георгия Орозова, наредил той на своя потомък да си играй с мене и да ме брани от злите деца…
… ти го знайше, мале, даскал Георгия Орозова из Ковачовица, толкоз добър и благороден човек, че ако беха всинца като него, животът ни щеше дай песен…
… израсохме заедно с Еня Орозова, Цвето, та като станахме на твойте години сега, започнахме да са занасяме един с друг, харесваше ме момъкът, пък ази по-свестен от него не бех виждала по село, ала се не можехме да са уйдурдисаме изпълно един към друг в ония години, дъл глупави сме били, или е било случайност, никой не може да каже…
… и тъкмо тогаз дойде да са укрий в нашата къща оня млад революционер из Орхания, мале, та разбрах ази, че и други мъже има на тоя свят освен Еня, а оня беше още момче, по-малък от мене беше цели три години, пък тръгнал из паланките да говори на народа против султана, със сабля запасана в колана и с дамга кървава на бузата, ония ми ти очи, сини като майска утрин, са запряха няколко пъти на мене и са разтреперах цяла, скришом поглеждах към нежното, ала силно и мъжествено лице и дългите кестеняви власи, докат разправяше той, че и Васил Левский Дякона бил са укривал нявга в дома на баща му, Златан са именувал тоя негов баща, а ти като го видя, мале, припадна, помня как ти са подкосиха нозете, та даже викахме доктор мехомийски да та цери, още стои в очи ми онова момче из Орхания, Костадин са именуваше, цветна омара катада са вдигаше от стана ми, дор биде той наблизо до мен, на силивряка безсмъртното ухание из дъха ми излазяше, само една нощ остана у нази в стаята за гости Костадина, ама едничка думичка да ми беше казал тоя момък, мале, само да ми беше смигнал, готова бех с него да тръгна накрай света, та Диньовица да стана, и от вази, и от Еня да избягам, по чужди къщи да са крия, по залък хляб само да ям, ама само и само с него да бъда, негова да стана…
… така е, Цвето, сега и ти по революционери са оглеждаш, в кръвта ний тая работа, дъще, ама е опасна, по-добре като татя си намери някого, по-кротичък и хрисим, по-благоразумен и спокоен, щото революционерският живот нищо хубаво не носи на жените, нищо хубаво, дъще…
… никога не та попитах, мале, защо така ти причерня като го видя това момче, Костадина из Орхания, се на езика ми беше, ала не смеех, в очите ти болка са виждаше, не зная зарад това момче ли, мале, или зарад друго нещо, почна да гаснеш ти ден по ден, се по-слаба и тъжовна, дума не обелваше, без да та питат, защо страдаш…
… ех, Цвето, угасне ли огънят в очите на един човек напълно, нищо хубаво не го чака, горко томува, чиито взор изтлее приживе, видиш ли това да става с някого, иди при него, питай го, ако трябва с памук му извади душата, ама са опитай да го изцериш…
… четиресе и три години съм сега, мале, а ти само с четири по-голяма беше, кога една нощ изчезна от къщи завинаги, комшиите разправяха, че та били видели в бяла премяна, да обикаляш нощем из селото в безлунната нощ,
чегато дириш нещо, а след два деня те намериха, в придошлата предпролетна Глазне… там, прегърнала валчестите камъни, сама, отфърлила вовеки на тоя живот бремето, отказала са от битката с незнайната болест, горда и никого не помолила за помощ, за пръв път спокойна… та та заровихме тук, мале, в тоя гроб, дето днес едва успях да разчистя от бурените, кога та погребвахме и та опяваше попът, мале, едно ергеле са зададе от родопските лесища, па едно конче хилаво с пепеляв косъм и цървена рана помежду очите са отдели от ергелето и дойде към нази, стои кончето също призрак и слуша попското опело, а очите му огромни и се едно със сълзи пълни…
… не доживя баба ти свободата, Цвето, орисана биде в Турско да си остане, не доживя бръчки да разсекат милния ѝ лик, не доживя да замирише на старост чудния ѝ дъх, да почне да оредява и белей гъстата ѝ абаносова коса, остана си млада на вид, ала в очите с такова огорчение, като че векове и векове бе живяла на тая грешна земя…
… толкоз ми липсваш оттогава, мале, толкоз неща неизказани оставихме, толкоз неща не научих за тебе, толкоз неща ти не видя от мене, ама не мога да та коря, беки съм била ази на твое място, беки знам ази какво тай отвело на дъното на тая река, не, мале, никога няма да науча ази…
… нямаше и две седмици откак си отиде майка ми, Цвето, научихме в село, че поганците уж требвало да си тръгнат от земите ни, свършена била войната с русите, та бил подписан договор, освободил ни бил Дядо Иван и Княжество сме си имали българско, затуй ази трябваше да свалям траура и да празнувам свободата…
… чудя са понякогаж, мале, дъл ако вестта за тая свобода, макар и случила са лъжовна, беше преварила твойто последно плуване в Глазне, дъл нямаше да решиш да останеш с мене, да надвийш болките и горестите си…
… кратка беше тая наша радост, Цвето, не си тръгнаха поганците, още в началото на лятото пак турски аскери дойдоха, рекоха ни, че нова граница била теглена и ний пак под Турско сме отлъчени, та едни побегнаха през планината накъм Българско, ала други люде зеха да са дигат и чети да сбират, моят Еньо и баща му, даскал Георги Орозов из Ковачовица, беха първенците на въстаническата организация в селото, та таман тогава, кога го видях с пушката забрамчена да тръгва незнайно накъде с татя си и с други момчетии и мъже, усетих, че милей сърцето ми за тоя момък, че не искам да ходи да са бий с поганците, искам да си остане при мене, да ме прегърне силно и да ме заведе някъде, дето не могат да ни открият ни турци, ни българи…
… само той, моя Еньо, ми остана, мале, след като ти си отиде, ако бех загубила и него, где щях да скитам и какво щях да правя, дъл като теб нямаше да тръгна гола и сама по друмищата и да моля за милост людете…
… ала вместо да ни направят хубаво мъжете, що вдигнаха въстанието, лошо ни направиха, Цвето, трепаха са що са трепаха по горите и по друмищата, ужким зеха да освобождават села и градове, та и в наше село дойдоха и рекоха: свободни сме… па като го намерих ази моя Еня и като му са фърлих на шията, плача, плача, та и той са разплака, баща му паднал възнак, умрял, простреляли го даскала, Георгия Орозова из Ковачовица, викам, стой си при мен, мани това биткаджийство, дай да си народим живот, стига сме отнемали животи, тая война край няма да има, а нази това ний времето, дето Бог ний отредил, моля та, Еньо, не искам да тръгваш, ама той – не та не, спокойно, кай, Ванке, ще са върна и ще та зема за жена, още на първата неделя ще са венчайм при поп Стояна, ама трябва да ги изгоним тия агалари от родните ни места, трябва да ги накажем, да не смеят да припарят повече на тука, по Българско, не плачи, кай, Ванке, обещавам ти, ще са върна…
… чаках го мале, от заран до мрак го чаках, нощем трепвах при секи шум, се ми са причуйше глъчка и плач, се са плашех, че ще известят за гибелта му, обърнало са бе небето вече, есен беше и не спираше леденият дъжд да са сипе от черните облаци, и се го нямаше него, се не си дохаждаше при мене, мъгли лазеха из селото по ранина, а по пладне са качваха към Рила и Пирина, към Родопите, почнаха и снеговете да затрупват къщи и друмища, зима стана люта и вихрушки разпиляваха надеждите ми да видя стъпките му в снега, нямаше го и пак го нямаше, влачеха са мразовитите дни, а ази сама и се на прозореца, докат не са стопиха и най-високите преспи, придойде реката като лани, па са чудих, мале, дъл и ази да не са фърля като теб във водата и да прегърна валчестите камъни, ама ме изпревари слънцето, разцъфтяха овошките и надеждата ми възкръсна, ще дойде, виках си, нали ми обеща, истинският мъж обещай ли, няма да са отметне от думата си…
… чак през мая си дойде тато ти Еньо при мене, Цвето, жив и здрав, слаб и с горчивина в погледа, победиха ни агаларите, кай, предадоха ни, идат турци към село, същински бич Божий, вземай каквото можеш и да бягаме, непосилна е тая битка, ази искам да живея, колкото пъти изсвистяваха куршумите току покрай ушите ми, толкова пъти се твоя образ, Ванке, ми са явяваше, се твоята мека танцова стъпка, да бягаме, обична моя, да бягаме на север, Угоре, из Българското княжество, през планината, тука живот няма за нази…
… и тръгнахме още нощес, мале, оставих гроба ти да го залива море от бурени, събрах каквото ценно имаше в къщата, натоварихме го на колата на чорбаджията, впрегнахме коньевете и тръгнахме с Еня, по шосето на север, а край нази вървят още хиляди, едни сами влачат онова, що имат, други го натоварили на каручки, бебета реват, сгушени в майките си, дечица са надбягват и замерят с камъни, бабки и дядовци са тътрят бавно-бавно, само и само да стигнат до Българско, не толкоз да живеят там, колкото да го видят и да умрат сетне, и костите им да почиват в родната почва, та подир няколко деня и ний с Еня минахме границата и купихме парче земя на края на Самокова…
… тогаз построихме тая къща, в която са роди ти, Цвето, пък Еньо рече, че с наука не му са занимава вече, нито с политика, щото всичко било бошлаф работа, та станахме домусчии, накупихме свинье за домазлък и с тоя поминък до днес си вадим хляба, пари имаме предостатъчно, ама нямахме късмет повечко дечица да са народят, да ѝ са не види макар и на ориста тежка, само ти дойде да зарадваш къщата ни, Цвето, и то пет лета та чакахме, ала чак кога в дома си имел внесохме, ти почна да растеш у мене, па после какво треперене беше докат са родиш, ама ето та, жива и здрава, почти за женене стана…
… мъка мий, мале, че та нямаше и тебе, да дойдеш с нази в Самокова, да видиш как хубаво си заживяхме, малките прасенца колко са сладки и как им са радваше Цвета като беше мъничка, па и с хубави съседи са случихме, Чапкъновите до нази, а Пуковичаровите подир них, едните уж бербери, другите уж терзии, ала и едните, и другите – бунтовнишки родове, биткаджии, даже със сърбите кога воювахме заминаха да са тепат, а ний с Еня, домусчии, прасета гледаме и захранваме секой – и чорбаджия, и бунтовник, и учен челяк, и прост, и терзия, и берберин…
… късметлийско чедо си ти, Цвето, щото като сай родила баба ти, турчинът сий правил каквото си ще безнаказано по тия земи, пък ази случих да са радвам на лъжовна свобода, дето утрепа надеждите на всички и ни раздели, та изоставихме домове и села, да бягаме накъдето смогнем, ама ти, чедо, са роди баш кога трябваше, със златен медал та закичи провидението, да можеш да изживейш всичкото хубаво, дето от нази е било ограбено, пък един ден дойдоха в нашата къща едни бозиняви руски солдатчета, по търговия, прасета да си купят, декемврий беше, а ти пет годинки беше направила…
… купиха си прасета от Еня русите, мале, ама моят нали сий ербапин, покани ги да сръбнели по чашка кайсиева ракия, та като заседнаха ония ми ти солдатини, като са зафана едно „наздаровя, наздаровя“, па извадиха карти, да поиграли с домакина, па и пари зеха да залагат, а моят Еньо беше го научил комара от въстаниците, па като зе, че им обра всичките пари на тия солдатчета, па са зафана едно „ой, ой, ой, що случилас“, па заложили солдатите и свиньете, току-що купени, ама моят и них им обра, па заложили си униформите, ала тогава моят Еньо рекъл стига, а ония – „не, не можна, оскърбление“, та Еньо решил да ги пусне да го бият, че как така да си идат голи русите, без униформи, ама пуста карта върви та върви, и пак ги бил, униформите им зел…
… голи руси ходеха тая нощ у нази с пушки в ръцете, Цвето, само по долни гащи, па ти като ги видя и после дълго време мислеше, че всички руси така си ходят, по долни гащи и с пушки, тато ти искаше да ги изпроводи с прасетата им и с униформите им, само парите да им земе, ама ония не та не, пак „оскърбление“ викат, единият седнал и реве, вторият пий кайсиева и са ядосва, а третият солдатин обикаля наляво-надясно и сам си говори, па мен страх зе да ме фаща, викам тия тримата пияници с пушките може да ни изпозастрелят наред и да си идат по живо по здраво, ама не правят патаклама тия тримцата, седнали и плачат, вайкат са, та накрая оня, третият, дето са щуряше толкоз време, че арно не изкопа дупка в дюшемето, свали от гърди си един чуден златен медальон…
… златен медальон с магична роза, мале, съкровище цяло, оставиха го русите на Еня в замяна на парите си, дрехите си и прасетата, тръгнаха си с песен на уста сетне, ама преди това разправи оня, третият солдатин, който само обиграваше като глистав, как на бойното поле видял тоя златен медальон на врата на един стар сарацин, мъртъв, па си рекъл, „вам не нужна золота“, демек – тебе не ти трябва злато, па си го зел медальона, прибрал го и си го носил на врата повече от десет лета, преди да го даде на нази…
… а пък баща ти, Цвето, още щом отшумяха песните на русите на улицата, викна та и закичи медальона с розата на гърди ти, толкоз много та обича тебе тато ти Еньо, че веднага най-ценното си нещо ти хариза, без даже да помисли, до днес стои на гърди ти тая роза, щото и ти си я обикна, дъще, не даваше да ти я свалям нито га са къпеш, нито га лягаш да спиш…
… виждаш ли я, мале, тая роза на гърдите на унуката си, не ми требваше много време на мен докат разбера, мила мале моя, Силво Чернева, че това е същата тая роза, с която тай освободил оня Панчо от пашата, ако не беше са случило, нази нямаше да ни има, сам Господ Бог ни я върна, мале мила, твоята роза е това, сега стои на гърдите на унуката ти…
…