„Захарна жилетка“ и други опъци от Веселина Ангелова

Иска ми се да разкажа, най-вече на себе си да разкажа.

Влязох в купето, а там вече имаше могъщ младеж с дълга коса и ярко чело и ако съдя по начина, по който изглеждаше, слушаше тежък и бавен метъл, вероятно е бил на турнето на Iron Maiden, ама малко се е спрял за ден в Пловдив.

Внезапно нахлуха циганин с руса, красива жена и бебе на не повече от шест месеца.

В този миг си представих, че ще плаче много и аз ще искам да помагам на майката, като го взимам, гушкам и люлея през цялото пътуване.

Нищо подобно. Бебето мируваше, спеше и много рядко надаваше ярък писък или ридание от недоволство. Ако това беше бащата, циганинът се местеше безмълвно, поемаше детето, сменяха си местата с жената в такъв синхрон, какъвто рядко съм виждала у родители. Почти не разменяха дума.

У циганина сякаш имаше едно познаване на влака до последната ръчка, с лекота местеше седалки, гъвкаво се движеше в двете трети от купето, което им бяхме оставили с металягата. Потънахме в мълчание.

По средата на нощта в полусън чувах тряскане на врати прозорци, малкото посуда и мебелировка, с която разполагаше влака, се тресеше неистово. Викаха се кондуктори, някой се беше заключил. Как се беше заключил, какво беше направил, че да се заключи в препълнения влак, за Бога, да се заключи…

Никой от нашето купе не помръдна. Бебето спеше дълбоко. Хрумна ми да ида да им кажа да я карат по-кротко, че бебето спи, но те все пак бяха заключени. А влакът се носеше шеметно на отсечки, на които дори не се чуваше влачната мелодия, или барабанене, или кажете го вие там, както го чувствате че се казва.

По-късно отново някой нещо насилваше по този влак, трещеше се много и се чудех как досега не са го разбили съвсем, нищо че няма много за разбиване.

Пак съм заспала и в просъница чувам чалга. Дъ фак, струваше ми се, че семейството се е изнесло, няма ги. Не ми изглеждаше възможно този, който съм смятала за метъл, да слуша чалга. Човек бърка, мила ми Веселина, външният вид лъже.

Един слънчев лъч се пресяга през мръсното стъкло и виждам, че е циганинът. Не го ли е срам, точно го поглеждам и той гаси музиката.

Тишина и бясно тракане. За пръв път пътуването до Варна не е толкова непоносимо. Дори не искам да свършва.

Някъде около пет е и е светло. Метълът слиза и циганинът се оживява особено много. Не му обръщам внимание и примижавам полузаспала, явно за десети път ме е попитал: Како, да отворя прозореца имаш ли против? Викам му, нямам против, нали сме във Варна? Той вика, а не, в Синдел сме, знаеш ли Синдел? Отде ше знам, казвам му. Тогава се надвесва над мен и виждам че е гол с разкопчано яке. Русата жена мълчи. Отнесена е, сякаш е в съвсем друго измерение. Напускането на металягата на купето, промени циганина. Той започна да се кикоти, ръмжи, закача бебето, да му казва че е червей, дори го разплака, а тогава русата красива жена прошепна нещо в ухото на детето и то спря. Каква богиня, казвам ви!. Огромна дълга коса на опашка, бяло лице, отнесен поглед като на поетеса или на французойка. Какво ще правиш във Варна, пита ме циганинът, разходчица или по работа? По работа, лъжа го, ама убиташката, че да разбере, че не ми е кеф да си лафим. А той взе, че започна да слуша новини на английски, после през минута казваше на детето – Ей, червей. А накрая като стигнахме във Варна първо рече – пррр дур, чушшшш, а после ми каза – Е, стигнахме, красавице.

Взе дисагите и излезе.

Тогава русата жена се изправи и беше с цяла глава по-висока, по-рядка и по-безмълвна от всички ни.

––