ПЛАМЪКЪТ
С треперещи пръсти доктор Пламен Григоров прелистваше страниците.
Имена. Дати. Адреси. Подредени в редици, машинописни, с главни букви.
Живот – архив.
А лица?!
-
ХАВА ТАНАР ИБРАХИМОВА – 1913, ул. „Константин Фотинов“ №3
-
ДАВИД БАРУХ ИБРАХИМОВ
“Повече от шестстотин. А аз не познавам никого. Или пък се страхувам, че ще позная. Какво да правя…Тук няма шестстотин легла”.
Пое си дълбоко въздух. Нищо не се промени. В ума му не настъпи тишина. Докосна врата си – халката на починалата му съпруга беше там. Невидимата опора, от която сега се нуждаеше.
Работата не го изморяваше. Хората му поверяваха живота си – и той се бореше. В него гореше пламък. Обикновено болницата му даваше сигурност. Болните не бяха просто пациенти. Бяха хора.
– Докторе…В коридора чака жена с болно момче. Искате ли аз да ги заведа в детското отделение?
Гласът ѝ беше тих, почти шепот. Екатерина Карабойчева стоеше на вратата – изпъната като струна. Беше жена с широка усмивка и топли очи. Това я правеше добър довереник.
Докторът вдигна бавно поглед.
– Да, заведи ги. Ще дойда веднага! – рече рязко и прибра листовете в чекмеджето.
Посегна към бялата престилка – ритуал, който никога не пропускаше. В нея имаше сигурност, а днес тя му бе особено необходима.
Григоров излезе от кабинета и тръгна по болничния коридор. Шейсет години живот. Толкова стъпки по това място. Но никога не беше ги чувствал така тежки.
Когато отвори врата на стаята, видя приведена женска фигура, седнала на малко столче до леглото. На кушетката лежеше слабичко момченце със същата тъмна коса като на жената.
– Давид Ибрахимов. Със силни нестихващи коремни болки и висока температура. Така е от вчера. Тук е с майка си – Хава. – изрече на един дъх Карабойчева.
Давид Ибрахимов.
Дали пък не е същият?!
Той се наведе над леглото, докосна мъничкото челце, покрито с гъста коса. Нямаше треска. Опипа корема – не беше твърд. „ И все пак … “
Погледна към сестрата до кушетката. Тя го изгледа окуражително, без да каже дума.
– И това състояние продължава вече цяла вечер. Интересно! – Григоров огледа детето. Лежеше отпуснато и сънено, но очите постоянно търсеха тези на майката. То стискаше силно ръката ѝ, сякаш тази връзка между двамата беше извечна. През нея преминаваше невидим поток на страх и доверие.
Доктор Григоров се наведе отново и натисна мършавото детско коремче.
– Тук боли ли? – попита загрижено той.
Момчето само премигна, без да трепне дори. Това, което обаче не избяга от проницателните очи на Пламен Григоров, беше лекото свиване на майчината ръка. Пръстите ѝ потрепнаха едва забележимо, но той го улови. Слаб ток, предаден по верига. Секунда по-късно детето отговори утвърдително.
Лекарят въздъхна шумно и записа нещо в картона си. От другия край на стаята сестра Карабойчева направи крачка напред, но той вдигна ръка. Нямаше нужда. Диагнозата беше ясна.
Този път докторът се обърна към майката. Тя избягваше да го погледне и продължаваше настойчиво да се взира в лицето на сина си. Григоров тихо я подкани:
– Ще трябва да поговорим навън. Не се тревожете, сестра Карабойчева ще остане с Давид и ще се погрижи за него.
Сякаш за първи път майката осъзна, че не са сами. Вгледа се в Карабойчева, видя топлата усмивка, която тя съвсем непринудено отправи към момчето, и това сякаш ѝ вдъхна сила да пусне детската ръка. Григоров видя приведения гръб на жената.
Затвориха вратата зад себе си. Коридорът беше необичайно тих. Приглушената светлина създаваше усещането за нещо нереално.
„Сън“, помисли си той.
– Докторе… – За пръв път жената го погледна. Очите й бяха ясни и изплашени.
– Сигурно не ме знаете. Помогнахте на мъжа ми, когато въведоха Закона за защита на нацията. Доктор… – тя замълча. С колебливо движение отметна косата си. – Беше доктор… Хаим Ибрахимов. Помогнете ми пак!
Мъжът видя сълзите в очите ѝ. Проговори топло и утешително.
– Детето ви е напълно здраво. Ще ми кажете ли истинската причина, заради която сте дошли?
– В Пловдив си нямаме никого. Справяхме се… някак. До днес. От тези сме – дето ще бъдат депортирани утре. Събират ни в еврейското училище. Вие сте моя пламък надежда. Тук съм, за да ви помоля да се погрижите за Давид. Той няма да дойде с мен.
Обърна се и тръгна да бяга към изхода. Стъпките ѝ почти не се чуваха по линолеума. Григоров инстинктивно протегна ръка във въздуха – сякаш опита да я задържи.
В стаята беше момчето. Вече съвсем само.
Докторът натисна дръжката и тръгна към леглото на Давид. Детето го гледаше право в очите. Между лекар и пациент премина миг мълчаливо разбиране.
– Мама си тръгна, нали?
– Да – отвърна искрено Григоров.
– И няма да се върне. Аз просто знам.
Мъжът не беше готов за този разговор.
– Не се безпокой, Давид. – започна тихо. – Мама ще дойде. Обещавам.
– Наистина ли, чичо? – каза детето. – Като излизаме от нас, на входната врата има табела. Не умея да чета, но щом я види, мама плаче. Вчера, когато повиках другарите си да играем, те не искаха. Казаха ми, че съм евреин. Аз не съм евреин. Аз съм българин.
Григоров и Карабойчева се спогледаха. Нищо не си казаха. Той се приближи до прозореца и погледна навън. Сложи ръка на гърдите си – халката беше там.
– Давид, ще те оставя със сестра Екатерина. Тя ще се грижи за теб. – После се обърна към нея: – Ще ме покриеш за час. Мисля, че е време за църквата. Но не при Бог отивам, а при човек – с ум и влияние.
Той излезе. Нямаше нужда повече да обяснява.
В кабинета набързо съблече престилката. Сложи палтото, взе списъците от шкафа и ги прибра в джоба.
Навън мартенската нощ беше студена. Щом се обърна, усети, че болницата не беше същата. Фасадата му се стори чужда. Куполът се беше надвесил над него, готов да го погълне. На входа светеше слабата лампа над табелата с надпис „Католическа болница – Пловдив“. До вратата дежуреше санитар, загърнат с палто. Не каза нищо. Само кимна. Пламен сбутa списъците по-дълбоко в джоба на палтото си. Не беше разумно да минава по централната улица – там имаше полицаи. Избра малките, тъмни улички – сенките щяха да го крият.
Шестстотин живота стояха в джоба му.
Тръгна бързо. Думите на момчето не излизаха от ума му: „Аз не съм евреин. Аз съм българин.“
Двайсет минути от болницата до църквата му се сториха като вечност.
Беше дошъл при Кирил – пловдивския владика. Свързваше ги приятелство – изградено в разговори, спорове и уважение. Кирил – благ, търпелив, спокоен – всичко, което Пламен не бе. И затова му трябваше точно той. Вратата беше затворена, но от малкото прозорче вляво проблясваше светлина. Знаеше, че Кирил е вътре. Тихо натисна дръжката на тежката врата. Тя се отвори – не беше заключено.
Мина през двора на „Успение Богородично“. Не видя гробовете – беше тъмно. Но ги помнеше. Тук почиваха мъжете, с които този град се гордееше. Защо ли точно този спомен го споходи? Стигна до самата врата. Беше отворена. Не се изненада – Кирил винаги чакаше. На една от пейките, в полумрака, седеше владиката. Гологлав. Без расо. Само по риза – или така му се стори.
Не помръдваше. Очите му бяха втренчени в иконостаса. Сигурно беше чул стъпките му. Не знаеше кога беше разбрал кой стои зад него — просто проговори.
– Знаеш ли? – започна тихо той. – В такива времена си мисля само едно: защо Господ ме изпитва така жестоко. И защо аз често се провалям.– Кирил наведе глава и прокара ръка по челото си сякаш се срамуваше от себе си.
Докторът използва тази пауза, за да седне до него.
– Кога разбра, че съм аз. – попита тихо Пламен. – Не те видях да се обръщаш.
– Не беше нужно. Църквата не е болница. В този късен час влизат такива, които търсят човек. Не Бог. Или не още. Кажи ми, Пламене – защо си дошъл?
Григоров извади списъка от джоба си и го подаде. Кирил разгъна листовете. Прочиташе ги бавно на приглушената светлина.
– Събират ги в еврейското училище тази нощ. Утре ще ги депортират.
Владиката още разлистваше страниците.
– Обещах на дете, че майка му ще се върне. Давид. Седемгодишен. Не мога да ги спася сам. И не мога да го излъжа.
Отецът впери проницателните си очи в тези на доктора. Григоров забеляза сенките под клепачите му, приведените рамене. Беше го виждал и в слабост, и в болест — но никога толкова уязвим. Владиката тихо заговори:
– Знаех, че този момент ще дойде. Надявах се… че ще ни отмине горчивата чаша. Пловдив е различен, Пламене. Под тепетата винаги са живели всякакви. Та тези шестстотин души на кого пречат? И кой има право да ги жертва?
– Константине… – нарочно произнесе светското му име. – Лесният отговор е – защото са се родили евреи.
– Дълъг път изминах, за да разбера, че вярата няма общо с човека. Още по-малко – с политиката. Знаеш ли коя е най-силната идея на този мъж? – посочи към иконата на Христос. – Не е само божественият му произход. На Тайната вечеря той жертва себе си. Кръстът не е символ на жертвата. А на саможертвата.
Той млъкна. Гласът му отекна в тишината.
– Боже… какво още трябва да стане, за да разбера докъде стигат силите ми?
Пламен тихо го попита.
– Ще ти стигнат ли, Константине? Силите. За това дете. За тези евреи от списъка.
Нали знаеш… някои казват, че те разпънаха твоя Христос.
– Те нямат нищо общо с разпъването, приятелю. Не те, а човешкото безразличие го разпъна. Бездушието. А тази вечер ние нямаме право да сме бездушни.
Той се изправи.
– Върни се при твоите болни. И при онова дете в болницата. Пловдивските евреи няма да бъдат депортирани. Ако трябва – ще легна на релсите. Но нито с един няма да се простим.
Докторът прибра листовете отново на сигурно място. Сбогува се с владиката и излезе от църквата. В двора надгробните плочи пак изскочиха в съзнанието му, но този път вече знаеше защо. Спомни си думите, изписани на една от тях:
„…за да добие сила да бъде полезен ближнему.“
Той доби тази вечер силата да бъде полезен. В болницата.
Когато се качи към детското отделение, Давид спеше, а до него – на столчето – беше задрямала Екатерина. Докторът ги погледна за миг, после се обърна и тръгна към кабинета си. Светна лампата. Ръката му бе натежала от умора, но не трепереше. Извади листовете – вече леко позахабени по краищата. Каквото зависеше от него – щеше да го направи.
Взе химически молив и започна да пише:
-
ХАВА ТАНАР ИБРАХИМОВА – 1913, ул. „Константин Фотинов“ №3
Диагноза: Остра бъбречна криза (нефролитиаза) с лумбална болка вдясно. Хоспитализация в терапевтично отделение.
-
ДАВИД БАРУХ ИБРАХИМОВ
Диагноза: Остър апендицит. Хоспитализация в детско отделение.
Бяха само двама.
Останалите бяха в ръцете на Кирил.
–––
ВТОРА НАГРАДА за пишещите на български език получи Андрея Пачова от Френската езикова гимназия „Антоан де Сент Екзюпери” в Пловдив за разказа „Пламъкът”. Наградата връчи Министърът на енергетиката Жечо Станков. Авторите от България, заели призовите първо, второ и трето място получават и годишни стипендии за следващата учебна година.
